Произход на имената на населените места (села и махали) във Врачанска област

Това е списък на населените места във Врачанска област,  структуриран по произхода на техните имена.

Съдържание:

1Хидроними/Водни обекти (имената на водните обекти,като реки,извори, езера,блата и морета), това са имена за обозначаване на реки, езера, извори

2.Имена на хора,светци,демони,митични съшества,титли,прякори

Ороними (имената на релефните форми – планините, хълмовете): „Рила”, „Пирин”, „Стара планина”, „Станджа”, „Родопи”, „Средна гора” и т.н…

4 Етноними (имена свързани с етническия произход на населението), например: Мизия(равнина), Тракия (низина), или селата: „с.Кумани”, „с.Татарци”, „с.Българево” и т.н.

5 Aнималими /Зооними (имена свързани с птици или животни характерни за местността), например: „Орловец”(скала), „Гълъбец”(проход),”Мечово”(било), „Гарван”(местност)…

6 Фитионими (свързани с растителноста), например селата: „с.Дреновец”, „с.Дъбен”, „с.Бучино” и др.

7 Анттопоними (Имена свързани с хора), звания, лични имена или прякори, например: „Царевец”(бивш царски дворец), Балдуиновата кула(кула, използвана за затвор на знатни личности през средновековието), Манчовото (местност).

Бройни имена (имена свързани с бройка), например: „в.Триглав”(връх), „Три кладенци”(местност), „Петавица”(местност и река) и

Топоними характеризиращи почвата или скалната покривка, например: „Пясъчника”(местност), „Камен бряг” (местност)…

10 Астронимия (имена свързани с небесните тела или ориентация), например „Лунната пътека”(пътека), „Марсов хълм”(хълм), „Запад”(скала) …

11  , Топоними свързани с понятието за тъмносветло и цвят, например „Бела вода”(местност), Бела стена(скала), Тъмни дол(река), „Лицето” (огряна от слънцето поляна) …

12.Микротопоними (имена на малки географски обекти), като чешми или стопански обекти, например „Поилникът”(място за водопой на добитък), „Стопанството”(сгради на бившо ТКЗС), „Манастира”(манастир), „Лозята”(местност с лозови насъждения), „Червена стена” (скала), „Орехът” или „Тополата”(дървета, служещи за ориентир) .

 

N      име                                         произход на името                    

1.Алтимир-  от „алт”(нисък женски глас)+”мир”(дружба);

2.Баница  –  от „баница”( Печено тестено ястие от наточени кори, намазани с мазнина и поставени една върху друга или навити една до друга в тава, а към тях е прибавено сирене или друга плънка.);

3.Баурене – от „баурене”(диал. „кучешко ръмгене”);

4.Бели извор – от „бел”(диал.”бял”)+извор;

5.Боденец – от „боде”(убожда)+окончание;

6.Борован – от „бор”(иглолистно дърво)+окончание;

7.Ботево – от „Ботев”(Христо Ботев,име на бълг.поет и революционер);

8.Ботуня – от „боти”( Дамски или мъжки обувки до глезените, с връзки или цип отпред.);

9.Брусен – от „брус”( Специален камък за точене на ножове и други сечива);

10.Буковец – от „бук”(широколистно дърво)+окончание;

11.Бутан – от играта „бутаница”( В празнични дни хората се бутали от една могила, наречена „бутаната могила“, а на на селяните им казвали бутанчани.);

12.Бърдарски геранoт“бърдо”( Възвишение с полегати склонове; рид.)+”геран” (Дълбок кладенец, от който водата се вади с кофа, прикрепена на кобилица.)

13. Бързина – от „бързей”( Място, където река тече бързо, ускорено);.

14. Бъркачево – от „бъркач”( уред, който служи за приготвяне на смеси)+окончание;

15.Бяла слатина – от „бяла”+”слатина”(осолено парче месо);

16. Веслец – от „Веслец”(име на рид в Стара планина);

17. Вировско – от „вир”(дълбоко място в река)+окончание;

18. Власатица – от „власи”(румънци)+окончание;

19. Войводово – от „войвода”( Предводтел на хайдушка чета или дружина по време

                               на турското робство)+окончание;

20. Враняк – от „врана”(непрелетна креслива птица с черни и сиви пера) + окончание;

21. Враца – от „прохода Вратцата”;

22. Върбешница – от „върба”(широколистно водолюбиво дърво)+окончание;

23. Върбица – от „върба”(широколистно водолюбиво дърво)+окончание;

24. Габаре – от „гъба”( Растение без листа и зеленина с късо стъбло и шапка отгоре.)+окончание;

25.Галатин – Има две предположения за произхода на името. Първото е от „гал“, което ще рече черен, чернозем. Второто е от „галета“, което значи малки биволчета, тъй като се знае, че в село Галатин в древността са се отглеждали много биволи.

26. Галиче – от „гали”(галениче,любим,мил на съдбата);

27.Галово – от „гали”(милвано от съдбата);

28.Главаци – от „глава”+окончание;

29.Гложене – от „глог”( Горски бодлив храст или дърво с дребни червени плодове, които се ядат)+окончание;

30.Големо Бабино - от „големо”(диал. от „голямо”)+”баба”(възрастна жена);

31.Големо Пещерне - от „големо”(диал. от „голямо”)+”пещерне”(диал.”пещера”);

32.Горна Бешовица – от „горна”( от горна(на по високо място)+Башовица (име на река)

33.Горна Кремена – от „горна”( от горна(на по високо място)+Кремена (име на жена);

34.Горни Вадин – от „горно”( от горно(на по високо място)+Вадин (име на мъж);

35.Горно Пещерне – от „горно”( от горно(на по високо място)+пещерне (диал.пещери);

36.Градешница – от „град”(голямо населено място)+окончание;

37.Девене – от легендата „В Девене пламнала чумна епидемия. За да се предпазят от тази болест, суеверните люде направили рало от цяло дърво, впрегнали в него два вола близнаци и обиколили с бразда селото. Там, където започвала и завършвала браздата, закопали ралото и поставили каменен оброк.”

38.Добролево – от „добро”+окончание;

39.Добруша – от „добра”+”душа”(добродушни хора живеят там);

40.Долна Бешовица – от „долна”( от долна(на по ниско място)+Башовица (диал.име на река);

41.Долна Кремена – от „долна”( от долна(на по ниско място)+Кремена (име на жена);

42.Долни Вадин – от „долна”( от долни(на по ниско място)+Вадин (име на човек);

43.Драшан – от „драща”( Драскам.За звук — дразня слуха със своята дрезгавост);

44.Дърманци – от „Дърман”(един от куманските владетели на Браничевска област);

45.Елисейна – от „еликсир”( Вълшебно питие, което запазва човека млад и практически безсмъртен)

46.Зверино – от „звер”(диал.от „звяр”, диво животно)+окончание;

47.Згориград – от „сгори”(диал.”изгори”)+”град”(голямо населено място);

48.Зли дол – от „зли”(лош)+”дол”(малка река);

49.Игнатица – от „Игнатица”(име на жена)

50.Кален – от „кален”( от кален (физически и нравствено издръжлив; закален, привикнал. Кален е, който никога не боледува.)

51.Камено поле – от „камък”+поле(релефна форма,географско понятие);

52.Караш – от „караш”( насочвам, направлявам да върви пред мене)

53.Козлодуйот препис на Никополския  санджак, проведен около 1483 г. за населените места в каза Чибри (Цибър) е записано:„Село Койдозлу, спадащо към Чибри, домакинства 8. Има известни данни за Козлодуй и от XVI в., с което се доказва трайното заселване на селището.

54.Комарево – от „комар”(ципокрило насекомо);

55.Косталево – от „кости”( През освободителната Руско-турска война 1877-78 година турците изкарват цялото село и заравят изворите в местността Тиндол);

56.Краводер – от „крава”+”дере/одират”;

57.Крапец – от „крапец”(устройство за каруца);

58.Крета – от „крета”(бавно ходене);

59.Крива бара – от „крива”(извита)+”бара”(малка вода);

60.Крушовица – от „круша”(място с много крушови дървета);

61.Кунино – от „Куна”(име на жена)+окончание;

62.Курново – от „курник”(къща за нощуване на кокошки)+окончание;

63.Лесковец – от „леска”(горски храст с плодове подобни на орехи)+окончание;

64.Лесура – от „лисица”(диал.);

65.Лик – от „лик”(образ);

66.Лиляче – от „люляк”(диал.);                                                                                                 

67.Липница – от „липа”(широколистно дърво с ароматни цветове)+окончане;

68.Лютаджик – от „люта”(на вкус)+окончание;

69.Лютиброд – от „люти”(опасен)+”брод”(Плитко или тихо място в река, където е удобно да се прегази или да се премине с кола);

70.Лютидол – от „люти”(опасен)+”дол”(малка река);

71.Мало Пещерне – от „мало”(диал. от „малко”)+”пещерне”(диал. от „пещера”);

72.Малорад – от „мали рид”(релефа на местността). Името означава Мали рът, Малък рът (Рит Малко бърдо). Средновековното селище е заварено от турските поробители в края на XIV век. Среща се в османски документи от 1620 г.

73.Манастирище – от „манастир”+окончание (манастирска земя);

74.Марково равнище – от „Марко”(име на мъж)+”равнище”(равна местност);

75.Мездра – от турската дума „мездрея”(запустяло населено място);

76.Мизия- от географската област, в която е разположен градът „мизия”(етнически произход);      

77.Михайлово – от „Михайло”(име на мъж)+окончание;

78.Моравица – от „мораво”(червеникаво)+окончание;

79.Мраморен – от „мрамор”( Твърд камък с варовит състав и различно оцветяване, който се използва в скулптурата и строителството)+окончание;

80.Нефела – от „нефела”(безгрижен, диал.”неструва”);

81.Нивянин – от „невен”(диал.”нивян”,цвете);

82.Оряхово – от „орех”(широколистно дърво)+окончание;

83.Оселна – от „осел”(диал. „магаре”);

84.Ослен – от „осел”(диал. от „магаре”);

85.Ослен криводол – от „осел”(магаре)+”крив”извит)+”дол”(малка река);

86.Остров – от „остров”(географско понятие „суша заобиколена с вода”)

87.Оходен – от „обход”(заобикаляне на определено място);

88.Очиндол – от „очи”+”дол”(малка река);

89.Паволче – от „Павел”(име)+окончание;

90.Попица – от „поп”( от старобългарската дума „поп“-висок (от там и названието на свещенниците, защото те носели високи шапки))”+окончание;

91.Пудрия – от „подири я по-нагоре”;

92.Радовене – от „Радо”+окончание;

93.Ракево – от „рак”( водно членестоного животно с щипци отпред.);

94.Ребърково – от „ребро”(част от костната система на човек или животно)+окончание;

95.Рогозен – от „рогозка”( Изплетена от рогоз, царевични стъбла и под. постилка.)+окончание;

96.Роман – от „Роман”(мъжко име);

97.Руска Бела – от „руска”(име на жена)+”бела”(диал. от „бяла”);

98.Сараево – от „сарай”(турската дума „сарай“(къща, дворец))+окончание;

99.Селановци – от „села”(многи населени места)+окончание;

100.Синьо бърдо – от „синьо”(цвят)+”бърдо”( Възвишение с полегати склонове; рид.);

101.Сираково – от „сирак”(дете без родители)+окончание;

102.Соколаре – от „сокол”(граблива птица)+окончание;

103.Софрониево – от „Софроний”(мъжко име)+окончание;

104.Средни рът – от „среден”+”рът”(диал.от „рид”);

105.Старо село – от „старо”+”село”(населено място);

106.Стояновци – от Стоян”(име на мъж)+окончание;

107.Струпец – oт „струпам”( Събирам накуп безразборно, без ред, чрез трупане);

108.Типченица – от „типче”(диал.”тъпче”)+окончание;

109.Тишевица – от „тише”(диал. от „тихо”)+окончание;

110.Тлачене – от „тласък”(удар,натиск,напън)+окончание;

111.Три кладенци – от „три”(бройка)+”кладенци” (място за наливане на вода);

112.Търнава – от „търн”(диал. от „трън”)+окончание;

113.Търнак – от „тръне”(бодлива разстителност)+окончание;

114.Уровене –

115.Фурен- от вареници (фурни): „Тук, където е заселено селото Фурен е имало още от древни времена вареници (фурни), в които се печело вар, от които и то носи наименованието си Фурен. Покрай тези фурни са заживели стари люде, които са работели на етх и така покрай тех са се направили колиби (жилища) и се е образувало селото.

116.Хайредин – До края на деветнадесети век село Хайредин не е имало , съществувало е село Ередин, както и сега се нарича от по-възрастните хора и както е известно и в околностите му. В една народна песен от този край се възпяват подвизите на Ередин Войвода. Селищното име Ередин е изцяло от лично име на човек, който се е казвал Ередин.

117.Хубавене – Казвало се е Ковене заради отглеждането на пчели(и днес хората извличат мед от пчелите, които отглеждат), Бубовене заради копринените буби, които се изнасяли чак до съседна Гърция. За много дълъг период от време е носило и името Уйовене, дадено от турците, но благодарение на освободителните чети носи звучното име Хубавене.

118.Хърлец – Трайно римско военно присъствие има от средата на I век, когато е изграден укрепен лагер. Първоначално лагерът е бил ограден от дървено – землено укрепление, което по-късно прераства в каменна крепостна стена. През II–VI век се развива римски и ранно византийски градски център “Августа” с характерна за периода укрепителна система. Тя изцяло е проучена и е установено, че крепостната стена е вкопана до 2,30 м. и дебелината и достига до 2,50 м. Стените и са изградени от грубо обработени камъни, споени с бял хоросан. Градът е последователно разрушаван и възстановяван при Първото и Второто готски нашествия през III–IV век. Последното разрушение на града е през VI век от аварите, след това той не е възстановен. Проучванията установиха, че върху развалините на “Августа” впоследствие е изградено славяно- българско селище.

120.Царевец - В документи от времето на Чипровското въстание, селото е известно като Влашко село. Според представите на местните жители в село ЦАРЕВЕЦ е разположена най-старата църква на Балканския полуостров.При заселването на първите хора в тази област,те открили в гората църква. Църквата Св. Никола вероятно е изградена през 14-15 век, въпреки, че има датиравки и от 17 век. В нея е запазен уникален зидан иконостас и прекрасна стенопис.

121.ЦаконицаСпоред редица изследователи, българи, които назовавали ЦАКОНИ, с привелигирован статут, охранявали на смени старопланинските крепости. Вероятно е цакони да са охранявали и цаконското „Кале“, чиито обзор стига на север до река Дунав и като първи заселници са оставили своето име.

122.Челопекoт „цялопек”(диал. „пече се дивеча цял,без да  се разфасова”)

123.Чирен – съществува от римската епоха.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Списък на населените места във област Монтана

 1 Хидроними  (имената на водните обекти,като реки,извори, езера,блата и морета), това са имена за обозначаване на реки, езера, извори и т.н., н

2.Имена на хора,светци,титли,прякори

3  Ороними (имената на релефните форми – планините, хълмовете): „Рила”, „Пирин”, „Стара планина”, „Станджа”, „Родопи”, „Средна гора” и т.н…

4 Етноними (имена свързани с етническия произход на населението), например: Мизия(равнина), Тракия (низина), или селата: „с.Кумани”, „с.Татарци”, „с.Българево” и т.н.

5 анималими /Зооними (имена свързани с птици или животни характерни за местността), например: „Орловец”(скала), „Гълъбец”(проход),”Мечово”(било), „Гарван”(местност)…

6 Фитионими (свързани с растителноста), например селата: „с.Дреновец”, „с.Дъбен”, „с.Бучино” и др.

7 Анттопоними (Имена свързани с хора), звания, лични имена или прякори, например: „Царевец”(бивш царски дворец), Балдуиновата кула(кула, използвана за затвор на знатни личности през средновековието), Манчовото (местност).

8  Бройни имена (имена свързани с бройка), например: „в.Триглав”(връх), „Три кладенци”(местност), „Петавица”(местност и река) и

9  Топоними характеризиращи почвата или скалната покривка, например: „Пясъчника”(местност), „Камен бряг” (местност)…

10 Астронимия (имена свързани с небесните тела или ориентация), например „Лунната пътека”(пътека), „Марсов хълм”(хълм), „Запад”(скала) …

11  топоними свързани с понятието за тъмно, светло и цвят, например „Бела вода”(местност), Бела стена(скала), Тъмни дол(река), „Лицето” (огряна от слънцето поляна) …

12микротопоними (имена на малки географски обекти), като чешми или стопански обекти, например „Поилникът”(място за водопой на добитък), „Стопанството”(сгради на бившо ТКЗС), „Манастира”(манастир), „Лозята”(местност с лозови насъждения), „Червена стена” (скала), „Орехът” или „Тополата”(дървета, служещи за ориентир)

N       име                      произход на името

1.Аспарухово – от Хан Аспарух, основателя на Българската държава;

2.Балювица – от „бальо“(диал.от „батьо“+окончание;

3.Безденица – от „без“+“ден“+окончание;

4.Бели брег – от „бел(диал.“Бял“)+“брег“(диал.от „бряг“);

5.Бели брод – от „бели“(диал.от „Бяли“+“брод“(Плитко или тихо място в река, където е   удобно да се прегази или да се премине с кола);

6.Белимел – от „бели“(диал.от „Бяли“+“мел“(място, където се меле зърно за бяло брашно);

7.Белотинци – от „бело“(диал. От цвят „бял“)+окончание;

8.Берковица – от „берекет“(плодородие) + „кова“(заковавам)+окончание;

9.Бистрилица – от „бистра“(ясна, чиста; свежа);

10.Благово – от „благо“(диал.от „сладко“)+окончание;

11.Бойчиновци – от „бой”( от бой(нанасяне на удари с цел да се причини болка) + окончание;

12.Бокиловци – от „бокал”(голямяа чаша за вино)+окончание;

13.Боровци – от „бор”(иглолистно дърво)+окончание;

14.Ботево – от „Христо Ботев”(български поет и революционер)+окончание;

15.Брусарци – от „брус”(камък за точене на ножове)+окончание;

16.Буковец – от „бук”(голямо широколистно дърво)+окончание;

17.Бъзовец – от „бъз”( храст с перести листа и черни зърнести плодове, които се използват в народната медицина)+окончание;

18.Бързия – от „бърза”(употребява се за река)+ окончание;

19.Васильовци – от „Васил”(име на мъж)+окончание;

20.Видлица – от „вида”(диал. от „вижда”)+окончание;

21.Винище – от „вина”+окончание;

22.Вирове – от „вир”(дулбоко място в река мн.число);

23.Владимирово – от „Владимир”(име на мъж)+окончание;

24.Войници – от „войник”( Лице, което отбива военната си служба в казармата);

25.Вълчедръм – от „вълк”(опасен хишник) +”друм”(диал. на „път”);

26.Вършец – от „върше”( действие при което с вършачка се отделя зърното от класовете на житни растения);

27.Габровница – от „габър”(дърво)+окончание;

28.Гаврил Геново – от „Гаврил Генов”(име и презиме на мъж);

29.Гаганица – от „га-га”( от някои подражаване на крясък,издаван птици — гарван, врана, гъска, патица и под.)

30.Георги Дамяново – от „Георги Дамянов”(име и презиме на мъж);

31.Главановци – от „глава”+окончание;

32.Говежда – от „говедо”( едро рогато тревопасно животно, което се отглежда от човека за мляко, месо и работа)+окончание;

33.Горна Бела речка – от „горе”( На високо, на по-високо място)+”бела”(диал. от „бяла”)+”речка”(малка река)

34.Горна Вереница – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”вереница”(диал.от „варница”;

35.Горна Ковачица – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”ковачица”(диал.от „ковачница”;

36.Горна Лука – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”луг”(диал.от „лъг”);

37.Горни Цибър – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”Цибър”(диал.от река „Цибрица”);

38.Горно Оризово – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”ориз”+окончание;

39.Горно Церовене – от „горе”( на високо, на по-високо място)+”цер”(широколистно дърво)+окончание;

40.Громшин – от „гром( гръм, трясък, шум)+окончание;

41.Дива Слатина – от „дива”+”слатина”(солница);

42.Добри дол –от „добър”+”дол”(малка река);

43.Доктор Йосифово – от „доктор”(лекар)+”Йосифов”(фамилия)+окончание;

44.Долна Бела речка – от „долу”( На ниското, на по-ниско място)+”бела”(диал. от „бяла”)+”речка”(малка река)

45.Долна Вереница – от „долу”( на ниско, на по-ниско място)+”вереница”(диал.от „варница”;

46.Долна Рикса – от „долу”( на ниско, на по-ниско място)+”Рикса”(

47.Долни Цибър – от „долу”(на ниско)+”Цибър”(на реката;Възниква като римска крепост по Мизийският път от делтата през Augusta/Хърлец/,Regiana /Козлодуй/, Cebrus/Цибър/, Pomodiana/Станево/, Almus/Лом/ и нагоре.

48.Долно Белотинци – от „долу”(на ниско)+”бело”(диал. от „бяло”)+окончание;

49.Долно Линево – от „долу”(на ниско)+”лине”(диал. от „линия”)+окончание;

50.Долно Озирово – от „долу”(на ниско)+”Озирово”(диал. от „ориз”)+окончание;

51.Долно Церовене – от „долу”( на ниско, на по-високо ниско)+”цер”(широколистно дърво)+окончание;

52.Дондуково – отКняз Александър Дондуков”( руски княз, офицер, генерал от кавалерията. Участник в Руско-турската война (1877-1878) и създаването на Княжество България)+окончание;

 

53.Драганица – от „Драган”(име на мъж)+окончание;

54.Дъбова Махала – „от дъб”(широколистно дърво)+”махала”(малко населено място;

55.Дълги дел – от „дълги”(диал. от „дълъг”)+”дел”(диал.от „дял”);

56.Дългоделци – от „дълги”(диал. от „дълъг”)+”дел”(диал.от „дял”);

57.Еловица – от „ела”(иглолистно дърво)+окончание;

58.Ерден – от благопожелание вложено в името „селото да съществува до далечното бъдеще” („ер”( в езикознанието-название на буквите ъ и ь, са в края на азбуката+”ден”);

59.Железна – от „желязо”(твърд метал),името е свързано с добива му.

60.Замфир – от „Замфир”(име на мъж);

61.Замфирово – от „Замфир”(име на мъж)+окончание;

62.Златия – от „злато”( скъпоценен метал с жълт цвят и силен блясък, употребяван като мярка за ценност и в скъпоценни изделия)+окончание;

63.Игнатово – от „Игнат”(име на мъж)+окончание;

64.Каменна Рикса – от „камък” +”рикса”(диал. от риск);в превод,предупреждение: „на терена има опасност от камъни”;

65.Киселево – от „кисел”(на вкус)+окончание;

66.Клисурица – от „клисура”(Тесен планински проход, дефиле)+окончание;

67.Княжева махала – от „княз”(благородническа титла)+”махала”(малко населено място);

68.Кобиляк – от „кобила”(място за паша на кобили)+окончание;

69.Ковачица – от „ковач”+окончание;

70.Комарево – от „комар”+окончание;

71.Комощица – от „комкам се”( Причестявам; комкам. – комквам се. Причестявам се; комкам се);

72.Копиловци – от „копие”( Вид оръжие от метал — дълга пръчка с остър връх.)+окончание;

73.Костенци – от „кости”+окончание;

74.Котеновци- от „коте”(малкото на „котка”)+окончание;

75.Крапчене – от „крамола”( Голяма, шумна свада; караница);

76.Крива бара – от „крива”+”бара”( Малка река, вада)

77.Лесковец – от „леска”(Планински храст с широки листа, който дава плодове, подобни на орехи — лешници)+окончание;

78.Лехчево – от „леха”( оформено с издигната пръст място), удобно за засаждане и поливане на зеленчуци от един вид или на цветя.)+ окончание;

79.Липен – от „липа”(широколистно дърво с ароматни цветове от които се прави чай)+окончание;

80.Лом – от „ломя”(име на река и град)( пречупвам характер, преодолявам съпротива и др. — ломя се. Чупя се, кърша се). Славяните са преодолели съпротивата на римския гарнизон и са навлезли на Балканите;

81.Мадан – от „мадан”( Съоръжение за обработка на желязна руда)

82.Мартиново – от „Мартин”(Поп Мартин, легендарен хайдут)+окончание;

83.Медковец – от „мед” (пчелно ястие със сладък вкус)+окончание;

84.Мездрея – от „мездрея”(обезлюдено село);

85.Меляне – от „мелям”(диал. от „смилам”)+окончание;

86.Митровци – от „Митро”(диал. от „Димтър”) име на мъж+окончание;

87.Мокреш – от „мокри”+окончание;

88.Монтана – от „монтана”(лат.”планина”);

89.Мърчево – от „мърчи”(диал.от „мръщи”)+окончание;

90.Николово – от „Никола”(име на мъж)+окончание;

91.Одоровци – от „одирам”( Ще накажа жестоко някого, ще му причиня зло) или „одър”(Широка дървена лавица, която служи за спане или седене или  дървено легло)+окончание;

92.Орсоя – от „орсоя”(диал. от „усойно”);

93.Охрид – от „охра”(жълт цвят на почвата);

94.Палилула – от „пали”(запали)+”лула”(приспособление за пушене);обръшение за почивка при труден път;

95.Песочница – от „песок”(диал. от „пясък”)+окончание;

96. Пишурка – от „Пишурката”( Кръстьо Стоянов Пишурка е български учител, театрален деец и народен будител);

97.Помеждин – от „по межда”(граница);

98.Портитовци – от „порти”(издава)+окончание;

99.Превала – от „превал”( Най-високото място на планина, хълм,проход и др., откъдето започва наклон надолу);

100.Пърличево – от „пърли”+окончание;

101.Равна – от „равно”(ж.р. „равна”);

102.Разград – от „раз”+”град”(голямо населено място);

103.Расово – от „раса”( Исторически установена част от човечеството, която се обединява от общ произход, засвидетелстван от общи антропологични белези — цвят на кожата, форма на очите, структура на тялото и др. под.)+окончание;

104.Рашовица – от „Рашо”(име на мъж)+окончание;

105.Септемврийци – от „септември”(деветият месец от годината)+окончание;

106.Славотин – от „Славо”(обръщение към „Славчо”)+окончание;

107.Слатина – от „слана”(диал.”солена”)+окончание;                                                            

108.Сливата – от „слива”(плодно дърво)+окончание;

109.Сливовник – от „слива”(плодно дърво)+окончание;

110.Смирненски – от Христо Смирненски, бълг. поет;

111.Смоляновци – от „смолян”(по вида на почвата „смолница”)+окончание;

112.Спанчевци – от „спа”(Имало е две махали Билото и Селището. Според старите хора по това време в църквата пада метеорит и я запалва, тогава сънени и уплашени, част от жителите напускат селото, а други се преместват по на долу по склона)

113.Сталийска махала – от”става” (последните архиви на турската администрация селото фигурира под името Хаста-баба-Мехмед, което в превод значи „Болния баща Мехмед“. Главно поради това по-старите хора са казвали ,че името на селото означава „Селото на болния турчин“);

114.Станево – от „Стане”(обръщение към Станой,име на мъж)+окончание;

115.Стояново – от „Стоян”(име на Стоян войвода)+окончание;

116.Стубел – Легендата разказва, че името му е произлязло от дървото стубла. От гръмотевица, дървото паднало и от дънерът му потекло питейно изворче. Там се заселили хора и до ден днешен селото съществува.

117.Студено буче – Историята на Студено Буче започва през 17 век. По това време селото се е намирало на около три километра надолу по течението на река Бучка. Старото село се е казвало Бановци. Някъде през средата на 17 век започнала да върлува чумна епидемия, която взела много жертви. Хората от Бановци решили да напуснат селото си и преселят на друго място.

118.Сумер – В легенда се разказва че заради доста голямата му обработваема земеделска площ името му идва от: „сумати  мера“ тоест голяма земя. Сумер е и Турско (мъжко) име.

119.Трайково –; от името „Трйчо”(мъжко име)+окончание;

120.Трифоново – от името „Трифон”(мъжко име)+окончание;

121.Цветкова бара – от „Цветко”(име на мъж)+”бара”(малка рекичка,поток);

122.Челюсница – Според преданията първото име на селото е от X в. – Чифлиница, когато е съществувала манастирската воденица, издържала Чипровския манастир. Легендата продължава с Чипровското въстание от 1688 г., когато в местността Балтин чукар при едно от трите сражения, в които хората от чипровския край са отстоявали независимостта си, са екзекутирани около 600 човека. Твърди се[кой го твърди?], че телата на жертвите са образували Балтин чукар. Там години по-късно са намирани детски главички, посечени от турския ятаган.

123.Чемиш – Турската дума „чемиш“ означава сладка круша, пъпеш, стафиди, суха черница, , слаб човек, суха череша козленце, леблебия.

124.Черешовица – от „череша”(поминък на населението);

125.Черкаски – До 1934 година името на селото е „Хаджийска махала”.Селото е кръстено на Владимир Черкаски, руски юрист и държавник.

126.Черни връх – Черни връх(име на връх);

127.Чипровци – Името на града идва от „купрум”(мед).Оживено рударско селище.

128.Ягодово – от „ягода”(Името на селото идва от основният поминък на хората преди години — отглеждането на ягоди.)

129.Якимово – от „Яким”(мъжко име)+окончание;

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Видинска област – произход на имената на населените места

1.Географско положение
Област Видин е разположена в северозападния край на България на площ 3 032,9 km². Размерите ѝ са около 90 km в направление север-юг и 50 km в направление изток-запад. Най-северна точка е устието на река Тимок (44°13′ с. ш. 22°40′ и. д. (G)), която е и най-северната точка на България. Другите крайни точки на областта са в рида Връшка чука на запад (43°49′ с. ш. 22°22′ и. д. (G)), билото на Стара планина на юг (43°23′ с. ш. 22°44′ и. д. (G)) и околностите на село Динково на изток (43°42′ с. ш. 23°03′ и. д. (G)).
На югоизток Област Видин граничи с Област Монтана, на североизток – с Румъния, като границата преминава по река Дунав, а на запад – със Сърбия, като по-голямата част от границата минава по главния старопланински вододел, а участък от около 15 km – по долното течение на река Тимок до вливането ѝ в Дунав. По държавната граница има три контролно-пропускателни пункта – в прохода Връшка чука и при Брегово към Сърбия и при ферибота Видин-Калафат към Румъния.
1.1.Релеф
Областта включва четири основни морфографски зони, като средната надморска височина нараства от североизток на югозапад. Непосредствено до река Дунав се намират крайбрежните Видинска и Арчаро-орсойска низина, които имат средна надморска височина 20-30 m и предимно алувиално-ливадни почви. Основната част от територията на областта попада в Дунавската равнина с преобладаващо черноземни почви. Тя има средна надморска височина 150-200 m и достига на югозапад до склоновете на предбалканските ридове.
Между Дунавската равнина и същинска Стара планина се намира най-западната част на Предбалкана. Той заема ивица с ширина 10-20 km разположена в направление северозапад-югоизток. Включва ридовете Връшка чука и Белоградчишки венец и долините на протичащите там реки. В Предбалкана почвите са предимно сиви горски. Районът е известен с характерните денудирани антиклинали и скални образувания като Белоградчишките скали. Югозападно от Салашко-превалското понижение се намира западният дял на Стара планина. В Област Видин се намира и неговата най-висока точка – връх Миджур (2168 m). Почвите са кафяви горски, по билните части – планинско-ливадни. Планината се пресича от два високи прохода, Белоградчишкият проход и Свети Никола, които в наши дни не се използват, заради трудната си достъпност и липсата на контролно-пропускателни пунктове на българо-сръбската граница.
1.2.Води
Цялата територия на Област Видин се намира във водосборния басейн на река Дунав. Въпреки че преминават само по границата на областта, тя е единствената плавателна река в България, а водите ѝ се използват за напояване в крайбрежните низини. Втора по големина река е Тимок, 15 km от долното течение на която служи за граница между България и Сърбия, като в този участък няма значителни притоци. Третата по големина река е Лом, която извира под връх Миджур, преминава през югозападната част на областта и я напуска при село Динково. Сред реките в нейния водосборен басейн са Стакевска и Чупренска река. Притоци на Дунав, намиращи се изцяло в Област Видин са Арчар, Видбол, Войнишка река, Делейнска река.
Най-голямото естествено езеро в Област Видин и най-голямото вътрешно езеро в страната – Рабишкото. В миналото низините край река Дунав са били силно заблатени, но в средата на 20 век са изкуствено отводнени, за да се ограничи разпространението на маларията и земите да се използват за земеделие. По-големи язовири в областта са Дреновец, Полетковци, Делейна.
1.3.Климат
Климатът в Област Видин е умерен континентален, планински в по-високите части на Стара планина. Средните юлски температури са около 20°C, а средните януарски – около 0°C, като температурите са по-ниски с нарастване на надморската височина. Годишното количество на валежите е 500-600 mm в равнините до 1000-1200 mm във високите части на Стара планина. През лятото преобладават северозападните ветрове, а през зимата – североизточните.
1.4.Флора и фауна
В равнинните части на Област Видин повечето земи са обработваеми. Край реките има тесни ивици, в които растат върби и тополи. Повечето гори се намират в Предбалкана и Стара планина. Те са предимно широколистни от дъб, бук и ясен, в по-ниските части от габър, а в по-високите – иглолистни гори от обикновен смърч, ела и бор.
1.5.Опазване на околната среда
В Област Видин се намира един от 16-те биосферни резервати в България – Чупрене.
2.История
2.1.Древност
В пещерата Козарника на територията на Област Видин са открити едни от първите следи от хора в Европа. Предполага се, че възрастта им е 1,4 милиона години и са оставени от представители на вида Homo erectus. Пещерата продължава да се обитава до края на палеолита около 34 хилядолетие пр.н.е. Значително по-късни находки от бронзовата епоха (3000-1200 пр.н.е.) са открити в пещерата Магура.
Както в по-голямата част от Балканския полуостров, желязната епоха започва около 1200 пр.н.е. и се свързва с миграциите на индоевропейски народи от групата на траките. Към 5 век пр.н.е. територията на областта вероятно е под контрола на трибалите, които през 339 пр.н.е. отблъскват македонските войски на Филип II. През 335 пр.н.е. Александър Македонски им нанася поражение, но те запазват силата си и през следващите столетия нападат римската провинция Македония. През 3 век през областта преминават групи келти, като някои от тях се установяват трайно. Едно от келтските селища е град Дунония на река Дунав, днешният Видин.
Територията на Област Видин е завладяна от Римската република през 30-28 пр.н.е., през 15 е включена в новообразуваната провинция Мизия, а след разделянето ѝ през 86 – в Горна Мизия. Римляните създават свои военни гарнизони, главно по течението на река Дунав, която е външна граница на Империята. Основен център е град Рациария, близо до днешното село Арчар. До днес са запазени и римски укрепления при град Белоградчик, началният етап от изграждането на Белоградчишката крепост. Римляните строят и пътя Виа Траяна, свързващ Рациария със Сердика и Тракия. След изтеглянето на римляните от провинция Дакия през 272 голяма част от тамошното романизирано население се преселва в Мизия. Днешната Област Видин е включена в новообразуваната провинция Крайречна Дакия, столица на която става Рациария. При разделянето на Империята в края на 4 век областта остава в Източната Римска империя.
2.2.Средновековие
Тъй като областта е разположена на границата на Римската империя, още от 3 век е подложена на нашествия на различни народи – язиги, гепиди, вестготи, хуни, остготи, българи, славяни, авари. В средата на 6 век император Юстиниан I прави опит да спре нашествията, като възстановява стари крепости по северната граница и строи нови. Сред тях е Кастра Мартис, край днешния град Кула.
През по-голямата част от 7 век територията на Област Видин е в сферата на влияние на Аварския хаганат. В края на века или в началото на следващия е завладяна от Първата българска държава. Възможно е това да става при войната с Аварския хаганат през 691-693. Според Васил Златарски, Тимошко е включено в състава на България при управлението на хан Тервел (700-721). [7] През 10 век е усилена Видинската крепост, която получава водеща роля в региона. Предполага се, че при управлението на Комитопулите Видин е управляван от най-малкия брат, бъдещият цар Самуил. Градът е превзет от император Василий II през 1002 след осеммесечна обсада.
През 13 век Видин става център на Видинското деспотство, васално на царете в Търново, което в определени периоди достига до река Искър на изток и включва басейна на Нишава на юг. В края на века деспот става Шишман, потомци на когото са последните владетели на Втората българска държава. Синът му Михаил Шишман първоначално управлява във Видин, а след това е избран за български цар. Вторият син на Шишман, Белаур, също е деспот на Видин и подкрепя своя племенник Иван Стефан срещу ловешкия деспот Иван Александър, който му отнема трона. Самият Иван Александър е внук на деспот Шишман по майчина линия.
След като утвърждава властта си и отстранява Белаур, след женитбата си с еврейката Сара- приела християнското име Теодора и раждането на Иван Шишман, около 1356 Иван Александър променя реда на престолонаследието в полза на „багрянородения“ Иван Шишман и създава Видинско царство под властта на родения от първата му съпруга Теодора Бесараб син Иван Срацимир, с което си действие създава условия за отслабване на Българската държава и улеснява падането ѝ под властта на османските завоеватели. През 1365 унгарският крал Лайош I завладява царството и пленява Иван Срацимир. Областта остава под унгарска власт до 1369. През 1388 Иван Срацимир се признава за васал на Османската империя и във Видин се установява османски гарнизон. През 1396 император Сигизмунд предприема поход на Балканите и през пролетта достига Видин. Иван Срацимир преминава на негова страна, но след победата на османците при Никопол султан Баязид превзема Видин и завладява Видинското царство.
През 1407 синът на Иван Срацимир Константин, с помощта на влашкия княз Мирчо I, успява да си върне част от земите на баща си. Той успява да ги задържи до 1413 (според някои изследователи – до 1418), след което там трайно се установява османската власт. Видин е превземан за кратко и при похода на Сигизмунд през 1425 и походите на Владислав III през 1442-1444.
2.3.Османско управление
Видин през Османско владичество е било един от най-важните градове в Балканите. Бидин до 1846 г.беше сварзан санджак на Румелиѝски санджак. след 1846 г. Манастърски вилает.
1801-1802 г.Построена Джамията на Осман Пазвантоглу. сега се паметник на историческото наследство.Тази джамия е единствения мюсюлмански храм в целия свят, чието минаре се украсява с обърнато стилизирано сърце, а не със символа на исляма- полумесец. Във Видин има и останки от двореца-сарая на Осман Пазвантоглу. Има за Видин и османотурски епос. Оригиналното име му е Destan-ı Muharebe-i Vidin. разказва се за войните Кримска война и блияанието за Балканите. прилича и на епоса за Силистра и епоса за Плевен.

3.Произход на имената на населените места (села и махали) във Видинска област
Видове имена:
1 Имена на водни обекти (ХИДРОНИМИ): реки,извори, езера,блата;
2.Имена на светци, митични същества, титли на хора и прякори;
3.Имена на релефни форми (ОРОНИМИ)– планини, хълмове, полета;
4 Имена свързани с етническия произход на населението (ЕТНОНИМИ);
5 Имена свързани с птици или животни характерни за местността (Зооними/АНИМАЛИНИМИ);
6 Имена свързани с разстителнотта (ФИТИОНИМИ)
7 Имена свързани с хора, звания, лични имена или прякори (АНТТОПОНИМИ)
8 Имена свързани с бройка (Бройни имена)
9 Имена характеризиращи вида на почвата или скалната покривка;
10 Имена свързани с небесните тела или пространствена ориентация; (АСТРОНИМИЯ)
11 Имена свързани с понятието за цвят,тъмно или светло;
12 Други неразтълкувани имена;

1.Акациево, от „акация”(медоносно,ароматно дърво)
2.Антимово, от Екзарх Антим І, Видински митрополит
3.Арчар, от името на река „Арчар”
4.Балей, от „бала”, голям вързоп от стока;
5.Бела, диалектно от „бяла”;
6.Бела Рада, диалектно от „бяла”+”Рада”,име на жена;
7.Бело поле, диалектно от „бяло”+поле, релефна форма;
8.Белоградчик – от „бял”+”градец”;
9.Бойница – от „бой”, нанасяне на удари с цел да се причини болка;
10.Бориловец – от Борил Асен,български цар (1207-1218г.) сестрин син на цар Калоян ;
11.Боровица – от „бор”, иглолистно дърво;
12.Ботево – от Христо Ботев, български поет и революционер;
13.Бояново – от „Боян”(мъжко име);
14.Бранковци – от „Бранко” (мъжко име);
15.Брегово – от „бряг”, (диалектно);
16.Буковец – от „бук”, (диалектно);
17.Вещица – от „вещица”, митично женско същество което прави магии;
18.Видин – от трансформация на латинското „Bononia”, което е с келтски произход или
от името „БУДИН” (вероятно става дума за загинал син на бълг. Хан-Крум);
19.Винарово – от „вино”(упойваща напитка)+ окончание;
20.Владиченци – от „Влади” (обръщение към„Владимир”)+окончание;
21.Водна – от „Вода”(прозрачна,безцветна течност,съединение между водород и кислород);
22.Воднянци – от „Вода”(прозрачна,безцветна течност,съединение между водород и кислород) + окончание;
23.Войница – от „война”(малка въоръжена борба между държави, народи или между групировки вътре в самата държава)+окончание;
24.Връв – от „връв”(въже-усукани в една нишка няколко нишки от вълна или коноп,които служат за връзване);
25.Вълчек – от „вълче”(малък вълк,диалект.)+окончание;
26.Върба – от „върба”(широколистно,водолюбиво дърво);
27.Върбово – от „върба”(широколистно,водолюбиво дърво)+ окончание;
28.Върбовчец – от „върба”(широколистно,водолюбиво дърво)+окончание;
29.Въртоп – от „водовъртеж”;
30.Гайтанци – от „гайтан” (плетен шнур за украса);
31.Гара Орешец – от „Гара” (спирка на влак)+”Орешец”(„орешак” гора от орехови дървета);
32.Генерал Мариново – от „генерал”(висше офицерско звание)+”Маринов”(презиме на мъж)+окончание;
33.Големаново – от „голям”(размер)+окончание;
34.Гомотарци – от „хомот”( (дървено приспособление за впрягане на волове)+окончание;
35.Горни Лом – от „горни”(на по високо място)+”Лом” (име на река);
36.Градец – от „град”+малък град;
37.Грасковски колиби – от град+окончание;
38.Грамада – от „грамада”(много голяма, огромна купчина от пръст, камъни, предмети);
39.Гранитово – от „гранит” (твърде разпространена много твърда скала със зърнест строеж, употребявана като строителен материал)+окончание;
40.Граничак – от „граничак”(вид дива разстителност в граничната зона; „граничар”,Войник, който служи на границата, като я охранява);

41.Гъмзово – от „гъмза”(Винен сорт грозде с черни кръгли и едри зърна с тънка ципа)+окончание;
42.Гюргич – диалект.от „Георги”(име на мъж)+окончание;
43.Делейна – от „делия” (буйен човек);
44.Димово – от ‘Димо”(Димитър,(име на жъж) +окончание;
45.Динковица – от „Динка”(име на жена)+окончание;
46.Динково – от „Динко”(име на мъж)+окончание;
47.Долни Бошняк – от „долни”(на низко място)+”Бошняк” (диалект. от босненец)-етническа принадлежност;
48.Долни Лом – от „долни”(на ниско място)+”Лом”(име на река);
49.Дражинци – от „Драго”(Драган-име на мъж)+окончание;
50.Дреновец – от „дрян”(горски храст или неголямо дърво с жилава дървесина, жълти цветове и дребни червени плодове със стипчиво-кисел вкус)+окончание;
51.Дружба – от „дружба”(приятелство);
52.Дунавци – от Дунав (река)+окончание;
53.Дъбравка – от от „дъбрава”(млада широколистна дъбова гора);
54.Дълго поле – от „дълъг”(размер)+”поле”(географско понятие,релефна форма);
55.Държаница – от „държа”(действие; поддържам, задържам, крепя, подкрепям)+окончание;
56.Жеглица – от „жегла” (пръчка,която се слага на ярема при впрягане на волове);
57.Ивановци – от „Иван”(име на човек);
58.Извор – от „извор”(Място, където извира вода. Изворът на реката е далече оттук);
59.Извор махала – от извор(място,където извира вода)+махала(малко населено място);
60.Иново – от „Ино”(име на мъж) или „инок“ монах,калугер;
61.Каленик – от „кален” (физически и нравствено издръжлив; закален, привикнал.);
62.Калина – от „калина” (име на дърво);
63.Каниц – от „Феликс Каниц”,австро-унгарски археолог, етнограф и географ, посещавал България 18 пъти;
64.Капитановци – от „капитан”(висше военно звание);
65.Карбинци – от „карбит”(съединение на въглерода с различни елементи);
66.Киреево – от Кире (галено обръщение към „Кирил’)+окончание;
67.Кладоруб – от „Клада” (голям,буен огън)+руб(„ръб“-диал.), голямо село което е било на границата (на ръба) на владенията на Рим на Балканите;
68.Косово – от „кос“ (граблива птица);
69.Коста Перчево – от „Коста Перчев”(име и презиме на мъж);
70.Костичовци – от „кости”+окончание;
71.Кошава – „кош” (предмет за пренасяне на стока, направен от върбови клони)+окончание;
72.Крачимир – от „крачи”(действие) + „мир”(с добри намерения);
73.Куделин – от ”Куделин”,името на един от средновековните владетели на „Браничевска област“;
74.Кула – от “кула”(висока и тясна каменна постройка за наблюдение и отбрана);
75.Kутово – от „Куто”(прякор от име на мъж);
76.Лагошевци – от „лъже”(от”лъготи” диал.);
77.Майор Узуново – от „майор”(офицерски чин) +”Узунов”(фамилия)+окончание;
78.Макреш – от „мак”(растение,цвете)+окончание;
79.Мали Дреновец – от „мали”(малък)-размер+”дрен”(растителен храст)+окончание;
80.Медешевци – от „мед” (пчелно ястие със сладък вкус)+окончание;
81.Медовница – от „медовина” (пчелна напитка със сладък вкус)+окончание;
82.Милчина лъка – от „Милка”(име на жена)+“ЛЪКА“(релефна форма);
83.Негованци – от него(местоймение)+окончание;
84.Ново село – от „ново” (време) +”село”(населено място);
85.Новоселци – от „ново” (време) +”село”(населено място);
86.Орешец – от „орех”(голямо широколистно дърво);
87.Острокапци – от „остра”+”капка”+окончание;
88.Ошане – от „ошав”(компот от сухи плодове)+окончание;
89.Периловец – от „пера”+окочание;
90.Пешаково – от “пеша”(вид вървеж)+окончание;
91.Плакундер – от „плакне”(измива)+”кундери”(диалект.от „дървени обувки“);
92.Плешивец – от „плешив”(вид) релефна форма-без разстителност+окончание;
93.Подгоре – от „под”и „горе”(диалект.“под+високото“);
94.Покрайна – от „покрай”(местоположение)+окончание;
95.Полетковци -от „полет”(летеж)-действие+окончание;
96.Праужда – при+нужда (действие);
97.Пролазница – от пролази(действие,прохожда);
98.Протопопинци – от прото (първи)+поп (звание);
99.Рабиша – от „рабуш” (дъска за писане);
100.Раброво – диал. от „ребро”или от „роб”,диал.+окончание;
101.Ракитница – от „ракита”(водолюбиво разстение)+окончание;
102.Раковица – от „рак”( водно членестоного животно с щипци отпред или вид охльов)+окончание;
103.Раяновци – от „paй” (Място, където се живее богато, охолно, безгрижно, в блаженство)+окончание;
104.Репляна – от „репа” (диалект. от „лепа“(хубава)-качество+Яна(име на жена);
105.Роглец – от „рог”(на животно)+окончание;
106.Ружинци – от „ружа”(красиво цвете);
107.Рупци – от „рупа” (изкоп,ров или дупка в земята или скала);
108.Салаш – от „сали” (вид зимна шейна);
109.Септемврийци – от „септември” (9-тия месец на годината)+окончание;
110.Синаговци – от „син”(цвят)+окончание;
111.Скомля – от „скомен” (диалект.от „скомен“-чувство,усещане след ханене с някой плодове);
112.Слана бара – от слана (солена)+бара(малка рекичка);
113.Сливовник – от слива (плодно дърво)+окончание
114.Слнотрън – от „слано” (диал. от солен)+трън(бодливо растение);
115.Срацимирово – от „Иван Срацимир” (името на владетелят на Видинското царство);
116.Средогрив – от „среда” +”грива”( дълги косми върху шията на кон, лъв и други животни);
117.Стакевци – от Стаке(диал.обръщение към човек, Станой)+окончание;
118.Старопатица – от „старо”(диалкт.от „стар“)+патица(водоплаваша птица);
119.Струиндол – от „струи”(извира под налягане)+”дол”(малка река);
120.Тияновци – от „тия”(местоймение)+”Яновци”(име на фамилия);
121.Толовица – от „Толо”(прозвище на човек)+окончание
122.Тополовец – от „топола”(широколистно високо дърво)+окончание;
123.Тополовец – от „топола“(широколистно високо дърво)+окончание;
124.Тошевци – от „Тошо”(обръшение към Тодор)+окончание;
125.Търговище – от „търговец”(вид занаят)+окончание;
126.Търняне – диал.от „търлям”(разчепквам)+окончание;
127.Флорентин – от „Флора” (римска богиня на пролетта) +окончание;
128. Цар Петрово – от „цар” (звние на владетел)+”Петър”(име);
129.Цар Симеоново – от „цар” (звние на владетел)+”Симеон”(име)+окончание;
130.Цар Шишманово – от „цар” (звние на владетел)+”Шишман”(име)+окончание;
131.Черно поле – от „черно” (цвят)+”поле”(релефна форма,географско понятие);
132.Чифлик – от „чифлик” (земеделско стопанство);
133.Чичил – от „чиче” (диалект.от „чичо“);
134.Чупрене – от „купрум” (медна руда на латински);
135.Шипкова махала – от „шипка” (разстение,храст)+ „махала”(малко населено място);
136.Шипот – от „шепот”(диал.тихо говорене);
137.Шишенци – от „шиш”(присобление за печене на месо)+окончание;
138.Яньовец – от „Яна” (име на жена)+окончание;
139.Ярловица – от „яр”(место за нощувана на ярета)+окончание;
140.Ясен – от „ясен”(вид широколистно дърво или име на човек);

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Още нещо за Топонимията на България

1. Увод:
Работата ми в бившия Институт по Картография, ми наложи занимания с топографски/географски обекти и техните имена.
Когато съставях карти за територията на България, аз не се ограничавах само с записването на имената на обектите. Отбелязвах си точното им местоположение, ориентация и техните характерни топографски особености, като име, площ, височина, наклон на терена и вид на обекта (долина, река, извор, равнина, пасище, ливада, нива, гора и нейния вид). Тази информация ми беше необходима за павилно интерпретиране „модела на терена” върху новосъздававата карта. Наред с това осъзнах, че съм си направила нещо като паспорт на обектите по които съм работила. В последствие, реших да споделя това което научих. Надявам се, да бъда полезна на някого. И тъй като вярвам, че всеки човек, най-малко веднъж в живота си, си е задавал въпросите: Защо този обект е наречен с това име, а не с друго? От къде произхожда то? Защо така се нарича любимото ми място, близкия връх, река, село или град, улица, рекa, планинa, хълм и др. Това с особена острота се отнася за професиеонален картограф, какъвто бях тогава. И аз, натрупах известен опит.

2.Видове топоними:
Поставените имена (топоними) на обекти, могат да разкажат много за историята на населението живяло там и за околността. Всички имена на места имат обща собственост, те отразяват в известна степен, топографията, социалните, икономическите и географски аспекти на човешкото общество.
Топографските имената, формулират географски характеристики и не са дадени случайно. Във всеки географски обект има нещо уникално, нещо което го отличава от другите подобни обекти. То може да отразява фезически или географски особености на терена, етноса на първите заселници, на неговия климат или температура, на изложението, или дейности свързани с човешката дейност, отделни значими явления или събития в дховна култура на местното население; имена, получени от собствени имена или прозвища и др.
Резултат, който се е получил, е че името е едно от най-мотивираните, не писани архиви на топографското място.
Думата „Топоним”е гръцка и е съставена от две думи Топос – място и Onoma (onim) – име.
Това, което няма „име, то не съществува! Затова, на всичко видимо в природата, трябва да му се даде име.”” – така са расъждавали хората в древността. Топонимите са собствените имена на всеки географски/топографски обект и се делят на няколко вида, а именно:
hydronyms (имената на водните обекти,като реки,извори, езера,блата и морета), това са имена за обозначаване на реки, езера, извори и т.н., например: р.Дунав, р. Марица, р. Искър, р. Осъм, р. Лом, р. Вит, Варненско ез., ез. Сребърна, Росовата вода(извор)…
Селищни имена- градове, села, курорти и махали, например: София, Враца, Ловеч, Търново, Русе, Плевен, Пловдив, Варна, Бургас, Кюстендил, Перник, Долни Лом, Дерманци и т.н.
oronyms (имената на релефните форми – планините, хълмовете): „Рила”, „Пирин”, „Стара планина”, „Станджа”, „Родопи”, „Средна гора” и т.н…
етноними (имена свързани с етническия произход на населението), например: Мизия(равнина), Тракия (низина), или селата: „с.Кумани”, „с.Татарци”, „с.Българево” и т.н.
анималинимия /зоонимия (имена свързани с птици или животни характерни за местността), например: „Орловец”(скала), „Гълъбец”(проход),”Мечово”(било), „Гарван”(местност)…
фитионимия (свързани с растителноста), например населените места: „с.Дреновец”, „с.Дъбен”, „с.Бучино”, „с.Лешница”, „Тополовград”, „Шипка”, и др.
анттопоними (Имена свързани с хора), звания, лични имена или прякори, например: „Царевец”(бивш царски дворец), Балдуиновата кула(кула, използвана за затвор на знатни личности през средновековието), Манчовото (местност).
бройни имена (имена свързани с бройка), например: „в.Триглав”(връх), „Три кладенци”(местност), „Петавица”(местност и река) и
топоними характеризиращи почвата или скалната покривка, например: „Пясъчника”(местност), „Камен бряг” (местност)…
Астронимия (имена свързани с небесните тела или ориентация), например „Лунната пътека”(пътека), „Марсов хълм”(хълм), „Запад”(скала) …
топоними свързани с понятието за „тъмно“, „светло“ и „цвят“, например „Бела вода”(местност), Бела стена(скала), Тъмни дол(река), „Лицето” (огряна от слънцето поляна) … и
microtoponyms (имена на малки географски обекти), като чешми или стопански обекти, например „Поилникът”(място за водопой на добитък), „Стопанството”(сгради на бившо ТКЗС), „Манастира”(манастир), „Лозята”(местност с лозови насъждения), „Червена скала” (скала), „Орехът” или „Тополата”(дървета, служещи за ориентир) …

3.Образуване на топографски/географски имена:
Има различни форми на образуване на имената.
• А) Българските топоними обикновено се състоят от„прилагателно + съществително”. Прилагателните изпълняват определяща функция, например: „Бялата планина”, „Старото селище”, „Зеления лъг”. Но понякога прилагателното е основно, както например „с.Белица”.
• Б) У нас преобладава и директния трансфер. Той представлява стандартни думи(съществителни), приети за номенклатурни географски термини, които се превеждат на разбираем език за живеещото там население, като „град, село, връх, река, път, хълм, било, скала, дол, поляна, гора”… Към нея  е  добавено прилагателно, което конкретизира обекта. Това може да се представи с пример така: терминът е „РЕКА”, „Бяла” – е понятие за цвят, продиктувано от вида на водата. В комбинация се получава „Бяла река” или терминът за „СКАЛА” (се употребава и като СТЕНА, ако е вертикална), или понятие за цвят – Бяла . Името става „Бяла стена”.
В някои части на страната, топонимията е по-малко многословна и е конструирана само от една дума, която е „прлагателно”, замествщо „съществителното”. Такъв е случая с „река ВИТ(Витата)” или „Панега(Пенливата)”. Вместо да се изписва „Вита река”или „Пенливата река” , името се е запазило само като „Вит”и „Панега”. Това се случва най-често, ако имената са с тракийски призход. Макар, че с една дума за място, са склонни да принадлежат имена от категорията на „съществителни” и, по-рядко,  да са „прилагателни”.
• В) Има случаи, когато „топонимичната конструкция” се състои от „глагол”+”съществително”. Тези имена носят в себе си цели изречения, например: „Стани+ловец”(скала), „Кърто+жабене”(село), „Чуй+петлово”(село).
• Г) Макар, че едно от най-честите прилагателни в топонимията прилагателни е тази за „цвят”. И в повечето случаи името на цвета наистина уточнява различния цвят на природни обекти. Въпреки това, някои имена не получават стойност на цвят. Такъв е случая с думата „червен„. В някои български топоними в много случаи запазват древния смисъл на „красив, добър„, например „Червен бряг”(град).
• Д) В допълнение, има определения за:
размер (голяма, малка, например: „Голяма Брестница” и „Малка Брестница” ),
пространственото разположение (дълъг, тесен, дълъг, къс, например: „Дългия дол” „Тесния дол”),
време (старо, ново, например: „Старо село”, „Ново село”),
притежание (наше, ваше, например: „Наше лозе”, „Тяхна мера”,Обща мера” и др.
:4.Историческа основа на Българската топонимия
Както е известно термина „топонимия” означава „1. Дял от езикознанието, който проучва произхода, значението и употребата и развитието на географските имена.” или „ 2. Географските названия за една териториална област.”
България се намира в центъра на Балканския полуостров. А той, поради сложната си история е бил „Кръстопът и мост на много племена” и е твърде загадъчен в сравнение с други части на Европа и нейните езикови модели, а от там и по отношение на топонимията.
Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на този или онзи век, то идва от историята, то е историческата основа на балканските нации и тяхната топонимия. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Последвалото го многовековното чуждо господство (господство на три империи-римска, византийска и османска) обаче води до съществени демографски промени на Балканите, а именно: В древността, в западната му част са живяли „илирите”, на изток – „траките”, южната част, „гръците”. Тези хора са оставила тук значително количество „топоними” (хидроними и ороними).
Древният илирийски топонимичен слой се разпространявал на територията на бивша Югославия (Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Косово, Черна гора, Македония), Албания и Гърция. Илирийски са хидронимите Драва, Морава, Сава, Вардар, Босна, името на Адриатическо море (е на древния град Adria) и други. Те имат значение на „вода“, „River“, „поток, потокът на река.“
Траките са етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали в периода от средата на II хил. пр. н.е. до VI в. областта от североегейско крайбрежие (включително островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското крайбрежие до река Морава, и земите в северозападна Мала Азия (т.е. съвременните територии на България, Румъния, Молдова, североизточна Гърция, северозападна Турция, Поморавието и Македония).
Историята на древна Тракия е продължителна, сложна и изпъстрена с деянията на много и големи и значителни исторически личности. Тя започва от разселването на тракийските племена през XII в. пр.н.е. в една широка географска област в Европейския югоизток (Балканския полуостров, Северното Черноморие и Панонската низина). Те са го владели до установяването в балканските земи на организираната Римска империя и нейното трансформиране във Византийска такава. Траките са говорели един език и са имали общи богове. Историята е съхранила имената на повече от 20 тракийски племена. Въпреки родствената си връзка те често воювали помежду си. Най-многобройни били племената одриси, беси, меди, гети, трибали, серди, мизи…
Географското положение на Древна Тракия я превръщало в мост между и Изтока и Запада, Севера Юга. При своите преселвания многобройни племена и народи са преминавали през този естествен кръстопът, между двата континента (Европа и Азия). По тази причина, Траките са били принудени непрекъснато да се сражават, за да защитават земите си.
Те почитали „Природните сили” и имали „много богове”. Най-древна била вярата във Великата Богиня-майка „Бендида”. Тя давала и отнемала живот, и била почитана като повелителка на природата и плодородието. Главно мъжко божество им било „Слънцето”. „Свещеният огън”, който горял постоянно в домашното огнище, смятали за пренесено на земята „Слънце”. Нестинарки танцували боси върху живи въглени и така отправяли към него молби за плодородие. Най-разпространен символ им бил „Тракийският конник” – бог на природата, растенията и животинския свят. Считали го за син на „Великата Богиня-майка” и „Слънцето”. Наричали го с различни имена, а владетелите се отъждествявали с него.
На гърците, които общували с тракийските племена, им допаднал техния пантеон и те възприели като свои повечето тракийски богове. В гръцката митология някои от тях получили нови имена и ново значение. Така тези богове станали част от Световната древна култура, но малко хора знаят, че повечето от боговете им, имат тракийски произход.
Траките не са имали писменост и това, което днес знаем за тях, научаваме от летописите на гръцки и римски автори, както и от изследванията на археолозите.
Древна Тракия била обитавана от многобройни племена, големи и малки, които често воювали помежду си. Племенната действителност е била сложна и нестабилна, и се променяла с времето. Поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в достигналите до нас извори тя не може да бъде възстановена с всички подробности за нито една историческа епоха.
Тракийската «Топонимия» на Балканите, обаче се оказва с много голяма устойчивост. Да си припомним,  че са тяхно творение и прочутите «Балкански Мегалити».
Пишейки за Дунав географът Страбон (63г. пр.н.е) споменава и по-древното име на реката, а именно «Ματοας-Матоас» (География, VII, fr. 65 ). Старият автор дори обяснява какво е значението му. «Матоас» отговаря на гръцката дума ασιος -мътен, мътещ, т.е. с мътни води. Дунав е пълноводна река и когато придойде водите му наистина са мътни, жителите на Русе, Видин, Силистра и др. знаят това. Това личи и при интерпретиране на подводния релеф на Черно море, реката е отложила голямо количество наноси. Сродно на името „Матоас“ е река Мътивир – приток на Тополница. Вижда се, че дълги векове преди Страбон и Херодот, хора говорещи древен вариант на българския език са дали най-старото име на eдна от най-големите европейски реки.
Тимок е друга река с интересно име, в далечното минало тя е била позната като Тимакус ( Timachus – Плиний, E.И.-XXVI-149). Частицата тим/тем се среща също в тракийските топоними Тимияна, Тимена, Темено и отговаря на тракийската дума тъма – тъма, тъмнина. Тимок означава река с тъмни води. Расъждавайки в този ред, се уверяваме, че езикът на траките е все още жив и удивително точен, говорим го и днес, но в по ралична форма. В своята работа “Естествена История” Плиний пише за река Оросина, която тече в земите на племето асти (Orosines – Плиний, E.И.- IV-XI-45 ). Не е трудно да се види, че Оросина означава оросена, росна. «Реки, които текат бързо поркриват бреговете си с пръски, които са като капки роса…» Благодарение на Прокопий знаем доста за тракийските топоними и хидроними от Ранното Средновековие. В творбите си старият автор ни дава името на река Рекиос /Речиос, намираща се в близост до Солун – Южна Тракия. Това име не се нуждае от превод, Рекиос просто означава –реката. Става ясно, че по времето на Прокопий –VI-ти век, езикът на траките все повече се е доближавал с новата си форма до българския. Панисия е име на две реки в Тракия, едната от земите на тините, а друга от тези на кробизите, във владенията на пеоните пък има поток Панак. Коренът във всички тези хидроними е «пана», обясним със санскритската дума «пана – пяна», и разбира се българската дума пяна. В Северна България и сега има река «Панега» (обяснима с тракийскя език, като «Пенливата»). Тук трябва да се посочи, че сроден хидроним има и в Тесалия, това е река Пеней (също обяснима с българската дума пена-пяна). Присъствие на тракийци, в Тесалия не трябва да ни учудва, все пак там са живели мирмидоните, които според Йоан Малала(VІв.) са били предци на българите. Старото име на нашата река Цибрица е Циабрус/Киабрус. Подобен хидроним има във Фригия (намирала се е в Централната част на Мала Азия), това е Сибрус. Всички тези названия са обясними с българския глагол цибрее – яснее, т.е. Цибрица и Сиброс означават „ясна, светла, сияеща„. Древната Диерна, Тиерна от земите на гетите пък има точно обратното значение, диерна, тиерна е латинското предаване на черна -река с тъмна вода. Отново гетите са дали името на вливащата се в Дунав река Набари.Тя е спомената от Херодот като Напарис (Ναπαρις ).На бари означава «на барата –местен падеж ( бара означава малка река)». Сроден тракийски топоними са Зуро – бара и Темон – бари. Гетскo е imeto и на река Янтра ( наречена в горното си течение Етър), позната в древността като Аtrus, Ieterus. Езиковедите ни търсят тълкуване сред редица чужди езици, но по една, или друга причина са пропуснали старобългарската дума яндръ – бърз, тя дава добро обяснение за името на река Янтра. Както отбеляза В. Георгиев ( Въпроси на българската етимология, стр.115) „…колебанието между а (я) от една страна и е ( ие) от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език…“Трябва да се вземе под внимание, че разликата в нашите днеши названия Янтра и Етър също се дължи на якане и екане…, следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език. Друга река с име сродно на Янтра -Аtrus е Atyras, спомената от Мела, Птолемей и Страбон ( География,VII, fr. 55-56). Докато Янтра – Аtrus е в Северна Тракия, то Atyras е в земите на Южна Тракия, в близост до Селимбрия. Това е показва, че Страбон е бил прав твърдейки, че езикът на мизите и гетите е като този на останалите траки обитаващи южната част на страната (География,VII-3-10). Nestos и Noes са споменати от Тукидид (II-96 )и Херодот ( IV-49) през V-ти век пр.н.е.) Имената и на двете реки са свързани с глагола нести – нося, т.е. значението е „носеща, влачеща. Другото име на Nestos е Места, като значението се е запазило същото, Места се обяснява с местя, „премествам, придвижвам„. В Южна Тракия намираме също други две реки със сродни имена, това са Струма -Strymon и Стряма – Syrmus. Те от своя страна показват връзка с тракийските топоними ( изведени от название на река) Stryme и Στρυα-Струа. Всичките се обясняват с нашите думи „струя и стремя се – движа се“.
Старите автори не са споменали много тракийски езера, но от малкото документирани става ясно, че имената им са лесно обясними на български. Езиковедът В. Георгиев смята, че «…Prasias показва връзка със санскритския глагол прусноти – пръскам, тук коментара е излишен…». За името на езерото «Βολβη –Волве» което означава волове, т.е. «Езеро на воловете». Възможно е там да са поили воловете и това е дало името на водния басейн. Волинт е тракийската дума за «вол» отговаряща на старобългарската воленте –вол. Частицата ент, енте е умалителна наставка типична за тракийски и старобългарски ( среща се още в теленте, осленте, жребенте ). Да се наричат реки и езера по имена на животни, които пият вода от тях е стара традиция. И сега в България са познати Козя, Конска и Сърнена река. Щом най-северните и най-южните тракийски хидроними (номенклатурни географски термини), са лесно обясними на български заключението е, че езикът, който говорим днес е развита форма на тракийския език, защото не е възможно да сме нашественици на Балканите и същевременно най-древните имена на реки и езера да се тълкуват с помощта на нашия език.
Примери:

ТРАКИЙСКИ – БЪЛГАРСКИ
БАРА – БАРА ( малка река)
ВОДА* -ВОДА
ПАНА -ПЯНА
РЕКА** -РЕКА
СТРУА*** -СТРУЯ
БАЛАУС# -БЛАТЦЕ, БАЛТИНА, БЛАТО
ВИР ## -ВИР
КАЛ^ – КАЛ
Завладявайки Южна Тракия в 340 г. пр.н.е., македонският цар Филип ІІ превърнал някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове; такива са Филипополис („градът на Филип“) на река Хеброс (Марица) и Кабиле на река Тонзос (Тунджа). Като тракийски царски град е възникнал в края на ІV в. пр.н.е. и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка“ край Казанлък. Той носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Македонски и неговите приемници. Още един укрепен царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край село Свещари в района на град Исперих. Разположеният наблизо голям могилен некропол, в който е проучена Свещарската гробница, показва, че гетският град край Свещари (чието име не ни е известно със сигурност) е бил обитаван от силна и богата местна династия – възможно е това да е била столицата на гетския цар Дромихет(ІІІв.пр.н.е.).
В земите на днешна Североизточна България господства името на гетите, едно голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос (Дунав), а е имало своите разклонения и на север от реката. Гетите били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите. В Северозападна България, западно от река Искър, се разполага територията на друго голямо племенно обединение – това на трибалите.
Между териториите на гетите и трибалите, в Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се налага името на „мизите”. Най-важни от тракийските племена на север от Истрос /Дунав/ били „дакитe”, които обитавали Южните Карпати.
Тракийски хидроними носят намиращите се в България и Румъния реки: Струма, Серет, Марица, Вит. С Тракийски произход са били използвани в древността за името на река Дунав (Истър – „да изтекат мътните му води„) и Стара планина (Хемус – „било„). През втората четвърт на І хил. пр.н.е. по тракийските брегове на Егейско море, „Пропонтида” (Мраморно море) и „Евксинския понт” (Черно море) възникнали многобройни елински колонии. Най-значителни от егейските колонии били „Енос” (при устието на Марица), „Маронея”, „Абдера” (при устието на Места) и „Амфиполис” (близо до устието на Струма), както и островните колонии „Тасос” и „Самотраки”. На северния бряг на Мраморно море се намирал „Перинт”(намирал се е в планината Странджа), на Босфора – „Бизантион” (днешният Истанбул). По тракийския бряг на Черно море били разположени Аполония (днес Созопол), Месeмбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), а на добруджанския бряг на днешна Румъния Калатис, Томи и Истрия.
В Гърция, много oronyms (гр. oros — планина и грч. onoma — име) от тях имат пред гръцки произход (от езика на древните пеласгите и на други етноси) – Егейско море, Олимп, Парнас, Пелопонес, Коринт, Атина, Лариса, и така нататък. Всъщност на гръцките имена на местности се разделят на старогръцки и новогръцки (Босфора – „бик Форд“ Родос - „Роуз“, Лесбос – „гора“, Цикладите – „навсякъде“и т.н. Солун носи името на сестрата на Александър Македонски и др. )
По-късно идва Римската експанзия и нейното влияние в топонимията. Римско е било и името на сегашната ни столица „Сердика”(София). Процъфтяващи градове във вътрешността на България са били: Пауталия (Кюстендил), Сердика (София), Никополис ад Нестум (край Гоце Делчев), Филипополис (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Адрианополис (Одрин), а в земите на север от Балкана – Никополис ад Иструм и Марцианополис и градовете Бонония (Видин) и Рациария (при село Арчар). Границата между Горна и Долна Мизия минавала по река Киаброс (Цибрица, източно от град Лом). Дори сега едно забравено село в северозападна България и днес носи латинското име „Фалковец” (от Falco – Соколар).

Градовете били свързани с гъста мрежа от добре организирани и поддържани пътища. Важна роля играели пътят по южния бряг на река Дунав, крайбрежният път край западния бряг на Черно море и старият път покрай Егейското крайбрежие – Виа Егнация. През Тракия минавал и така нареченият диагонален път, най-важната сухоземна пътна артерия, свързваща западните с източните провинции на империята. Тракийската топонимия, постепенно пидобила латино-гръцко звучение.
През III в. Римската империя изпаднала в тежка криза, породена както от вътрешни причини, които довели до политическа нестабилност и борба за власт (епоха на войнишките императори), така и от първите мащабни варварски нашествия. Особено много пострадали тракийските провинции, които станали арена на унищожителните нашествия на алани, готи, хуни и други варварски племена.
Варварските нашествия през III в. станали прелюдия към много по-мащабни събития през следващите векове. Придвижването на запад на хуните ги довело във втората половина на IV в. до Дунавската граница на Римската империя. През първата половина на V в. те създали свое царство в Централна Европа. Много племена и народи били въвлечени в миграцията на хуните като техни съюзници. Други били принудени да се изселят от земите си под техния натиск. Огромни маси население били приведени в движение, известно ни от историята, като „Великото преселение на народите”.
Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя. Източната половина обаче оцеляла в старите си граници чак до големите нашествия на славяни и араби през VII в. Източната Римска империя запазила политическата си самостоятелност и по-късно, макар и на значително по-ограничена територия.
През Средновековието тя е известна като Византийска империя (по старото име на столицата Константинополис – Бизантион).
Средновековната гръкоезична Римска империя е била естествено продължение на античната латиноезична римска държава! Византийците наричали себе си ромеи (ρωμαίοι), т.е. – римляни, а държавата в която живеели – Ромейска империя (Ρωμαϊκή Αυτοκρατορία) т.е. Римска империя, а също така Царство на римляните (Βασιλεία τῶν Ρωμαίων). За съвременниците империята била известна просто като Романия (Ρωμανία, Romania). Макар и гръкоезична, тя е била населена освен с гърци и от други племена, в това число славяни и българи. През XIII–XIV век те обаче тя е в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части.
Византия (източната част на Римската империя) е била етническа смес от множество племена и народи. Те също са оставили своя отпечатък върху територията на България, да не говорим за временните присъствия и нахлувания на хуни, печанеги, татари, кумани, гърци, арменци и др. Например имената на села: Куманово, Татари, Беренде, Батановци и т.н.
Славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, която се формира в древни времена и към която принадлежат други народи като траки, гърци, германи, илири. Те се обособяват в първото хилядолетие пр. н.е., когато населяват обширни пространства между Балтийско море, Карпатите и реките Днестър, Днепър и Одер – днешни територии на Източна Полша и Западна Русия. Под натиска на започналото Велико преселение на народите от хунските племена през ІІІ в. славяните също започнали да изоставят прародината си и се насочили главно в три посоки: на изток, на запад и на юг.
• •На ИЗТОК поели славяните, наречени АНТИ
• •На ЗАПАД се насочили част от славяните, известни с името ВЕНЕДИ
• •На ЮГ се отправили славяни, назовавани от византийските автори с името СЛАВИНИ.
До края на V в. южната група славяни се разположила в земите северно от р. Дунав, където се намирали бившите римски провинции Панония и Дакия (днешни Унгария и Румъния). Славините влезли в пряк контакт с Византийската империя, което изиграло своята роля за тяхното политическо, социално и културно развитие. Постепенно, през първата половина на VІ в. южните славяни започнали системни набези на юг от р. Дунав. Проникването им на византийска територия преминало в два етапа:
Първи етап, при който те нахлуват южно от р. Дунав, грабят, плячкосват и опожаряват византийски крепости, след което отново се оттеглят в поселенията си на север от Дунав.
Втори етап, при който, прониквайки на юг от Дунав, славяните започват трайно да усядат на византийска територия. Усилията на Византийската империя да ги спре се оказват безуспешни. Така в края на VІ и началото на VІІ в. славяните започват масово да се заселват по цялата територия на Балканския полуостров. В крайна сметка южната група достига в заселването си чак Пелопонес и о. Крит.
Религията на славяните се характеризирала с политеизъм – вяра в много богове. Митологичен образ на вселената за тях било Световното дърво. Короната му представлявала небесните селения и техения върховен бог бил Сварог. Стволът му изобразява земния свят на човека и негов господар е бог Перун, който се смята за гръмовержец и единствен господар на всичко от видимия свят. Корените изобразяват подземния свят на мъртвите и злото, негов господар е бог Чернобог; там е мястото и на богиня Морена (Морана, Мора, Мара) – богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта. Вярвали още в Дажбог – прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина и дарява живот и плодородие; в бог Вълос (Волос, Велес, Влас) – покровител на стадата и оттам – на богатството (колкото по-голямо стадо има човек – толкова е по-богат!); в Лада – богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените.
Българите, според някои източници, принадлежали към най-древните народи в човешката история. Според една легенда техният родоначалник „Болгар” произхождал от рода на „библейския Ной”.
За разлика от славяните установяването на точната прародина и произход на българите е затруднено от факта, че те били номадски народ и постоянно са сменяли поселенията си (което не означава, че не са усядали и не са строили селища – номадството им се изразява в търсене на пасбища за стадата). Поради това в историята съществуват различни теории за техния произход. Най-разпространена доскоро беше тезата за тюрко-алтайския произход на авари. В наши дни се прокарва и тезата, според която прародината на древните българи е средноазиатският район на реките Амударя и Сърдаря, Памир и Бактирия, а техният език има ирански корени и принадлежи към памирската група езици.
Религията на древните българи е „монотеистична“. Те вярвали в една свръхестествена сила и почитали едно върховно божество – бог Тангра („небе”), създател на земята и небето.
Сред тях е бил разпространен „тотемизмът“ и родовете имали свои тотеми – свещени животни (вълк, заек, куче, вол, мишка, змия и др.), като вярвали, че имат общи прародители със съответните родове животни. Вълкът бил един от главните тотеми на българите/главни тотеми били още: елена/бик/, гарвана, жерава, лебеда или дивата патица, тигъра или барс-леопард, змията или змиевидния дракон, рибата, орела или сокола, петела или кокошката/.
Календарната им система се основава на 12-годишен лунен цикъл, като всяка година носела името на свещено животно.
Сред древните българи е бил разпространен и „ОРЕНДИЗМЪТ“ – вярване, че в определени части на човешкото тяло и в тялото на определени животни се крие свръхсила (оренда): такива части са главата на човека, кръвта, както и конската опашка. Вярвали, че тази сила може да преминава от един човек в друг – така се появил и „ритуалът с чашата”, направена от човешки череп: когато победителят пиел вино от нея, той поемал орендата на победения си враг (ето защо хан Крум пие от черепа на победения император Никифор).
Пак по време на своята миграция българите са влизали в различни по интензитет и продължителност социално-културни и лингвистични контакти и взаимодействия с изключително голям брой други племена и народи, по силата и в условията на които прабългарски имена, в това число и етноними, календарно-циклови години и месеци; думи, включително и титли, цялостно-завършени изречения и даже сравнително обемисти текстове се пренасят, заемат и съхраняват в езиците и диалектите на другите племена, а така също и в устната или писмената словесност на тези племена и народи или обратното от тези племена се пренасят или заемат текстове и са съхранени в българския език.
Първите заселвания на българи на Балканския полуостров датират от края на V и началото на VІ век. За разлика от славяните обаче, те не нападали земите на империята, а станали съюзници на Византия срещу враговете й. Но по-късно, но към края на VІ в., и те започнали набези срещу имперските територии.
Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на кан Кубрат (Велика България (от рода Дуло)). Кубрат за пръв път в българската история успял да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен). Съюзът обхващал земите на север от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил град Фанагория – на Таманския полуостров. Хан Кубрат, който на младини е прекарал години в императорския двор в Константинопол и там е приел християнството, укрепва съюза и води успешна дипломатическа дейност. През 635 г. той сключва мирен договор с Византия, чийто император Ираклий го удостоява с почетната титла патриций (знатен човек).
Главна заплаха за българите по това време били хазарите от югоизток. Според по-късно създадена легенда преди смъртта си хан Кубрат завещава на своите синове да не се разделят. Спорна е годината на смъртта на Кубрат, но разкритото през 1912 г. негово погребение край с. Малая Перешчепина (днешна Украйна) го определя категорично след 647 година – от тази година са най-късно сечените монети, намерени при разкопките, – от времето на византийския император Константин ІІ.
След смъртта на хан Кубрат (средата на VІІ век) Стара Велика България се разпада под ударите на хазарите, като българите се разделят на три части. Най-големият син на хан Кубрат – Батбаян (Боян) остава в земите на баща си и е принуден да се подчини на хазарите. Вторият син Котраг, заедно с част от прабългарите, се изтегля към средното течение на Волга и Кама. Там, към края на VІІ век, се създава т. нар. „Волжка България”, със столица „град Болгар”, която през Х век приема исляма и просъществува до ХІІІ век. Днешните наследници на волжките българи населяват териториите на Татарстан, Чувашия и др. в границите на Руската федерация.
Третият син Аспарух повежда племето уногондури на запад, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта „Онгъл” в днешна Бесарабия (между реките Дунав, Прут и Днестър). От тази област започват съдбоносните събития, които довеждат до създаването на Българска държава на Балканския полуостров(южно от река Дунав).
Четвъртият син Кубер с част от българите се заселва в бившата римска провинция „Панония”, около „Срем”. Той признава властта на Аварския каганат, ставайки негов васал. Тук се смесва с поданиците на аварския каган, сред които има доста византийски пленници и славяни. Куберовите българи се опитват чрез въстание да извършат преврат и да завземат централната власт. След неуспешния бунт срещу аварската власт Куберовите българи заедно с пленените от аварите ромеи се насочват на юг, към земите на Византия, като по време на бягството си нанасят няколко последователни поражения на преследващите ги авари. Кубер сключва мирно споразумение с Византия и се заселва в Керамисийското поле (Прилепско поле), намиращо се в днешната Република Македония. През 680 г., той прави опит за превземане на Солун и завземане на византийските земи около него. Опита завършва с неуспех.
Българите, които били предвождани от петия (най-малкия) син на кан Кубрат – Алцек, се заселва в земите на „Лангобардското кралство”. Павел Дякон (лигобардски е теолог, историк и поет) отделя място в историята си за преселването на прабългарите в областта Беневентум: „под предводителството на кан Алцек българите дошли в Италия при краля на лангобардите Гримуалд (662-667), който ги изпратил при сина си Ромуалд I от Беневенто в Беневентум, където се заселили в Сепине, Бовиане и Инзерния (сегашна Италия)”.
Теофан Изповедник съобщава, че „…след разпадането на Велика България, част от прабългарите, които били предвождани от най-малкия син на кан Кубрат – Алцек, се заселва в земите на Лангобардското кралство” (662-667г.).
Кумани, този номадски народ има активно присъствие на българска територия през Средновековието. През Второто Българко царство се наблюдава сродяване на управляващите династии на българите с куманите.
Куманите (известни с името „Кипчаци”) са слезли от планината Алтай през V-X в. и са дали името си на племенно обединение от номадски тюркски племена, оформило се като етническа група в Централна и Източна Азия, наречена „Кипчак”(kipchakskim). В началото на XІв., те вече се движели близо до северизточните граници на Хорезъм (историческа държава в Средна Азия, намирала се около Аралско море, на платото Уст Юрт и до североизточните брегове на Каспийско море) и се насочили към Централна Азия и степите на северното Черноморие. За кратко време те доминират над многобройните племена от долините на реките до Днепър (Uzeu). До началото на XII век земите заети от Kipchaks, разделени в две основни части. Kipchak, който е живял на територията на днешен Казахстан, образували една по-централизирана държава, на която начело застанали кановете от рода Едбори и западни Кипчаци под името „Кумани”. През този период, цялата казахска степ, се е наричала „степта Kipchak” или „Dasht-I-Kipchak“.
Тя е населена от племена известни като „kyp-chakskim”. Западните Племена „Кипчак”, наричани „Кумани”, многократно преминавали река Дунав и извършвали набези в България (тогава част от Византия).
Куманите през 11 и 12 в. са оставили трайни следи на южно Дунавска територия. Много феодални владетели от Второто българско царство са били от кумански произход, като Дърман и Куделин, Елтимир, Белаур, братята Балик и др.
През 1148,1154 и 1160г., отново големи кумански групи се заселили в Северна България.
След смъртта на Иван Асен II, положението в страната става тревожно, вследствие на засилващия се натиск от страна на татарите, които действат по това време в Средна Европа. Татарите (на татарски: Татарлар или Tatarlar) е събирателен термин за няколко днешни тюркски народа в Източна Европа и Сибир.
През есента на 1242 или 1243 г., навярно на връщане от маджарските земи, татарските орди на Бату хан – внук на Чингис хан опустошават Северна България и принуждават търновското регентство да плаща ежегоден данък. Установява контрол в Източна и Централна Европа и поставя основите на Кипчакското ханство, известно в Европа като Златната орда. Освен външните проблеми, България е раздирана и от вътрешни междуособици, от което се възползват унгарците, сърбите и Никейската империя. В резултат Балканите падат под османска власт.
По късно, през ХІV в., експанзията на Османската империя(третата империя), е довела до по-късно формиране и разпространение на тюркските имена. Но и тази империя също е била субстракт от различни племена и народи от които е имало дори везири и султани. И до днес Топонимията на България изобилства от чужди имна, които по една или друга причина се налагат.
И в османския период от своята история Балканите остават размирен кръстопът между Изтока и Запада, Ориента и Европа. От етническа гледна точка Османската империя може да се каже, не е била „турска“, а космополитна — тюрки, араби, кюрди, гърци, славяни, албанци, унгарци, власи, цигани и др., при което тюрките не са мнозинство. Ръководството на Османската империя приема и „услугите“ на немюсюлманските си поданици: във войните и походите на султана редовно се включват със свои войски немюсюлмански васали; Портата векове наред „съвместно“ работи с цариградските гърци от квартала Фенер и Цариградската патриаршия като православна църковно-религиозна институция.
Когато османците нахлули в земите ни, наложили свои имена на хидронимите включващи думи като су-вода, дере-река, азмак-тресавище, гьол- езеро, блато и т.н.
5. Кратка История на Топонимията:
Интерес към имената и тяхното семантично значение и произход е бил проявен от най-ранните етапи на човешката цивилизация. В древните египетски текстове са известни опити да се опишат и класифицират географските имена. В древни времена е имало традиция, която е препооръчвала произведенията да бъдат придружени от допълнителни исторически и географски обяснения на имената. Въпреки това, валидността на етимологията на топонимите този период е бил различен. Често едно или друго име, свързано с някаква митологична история, или са го митологизирали или са го обяснявали с помощта на съвременни гръцки или латински автори. Но между тях има и доста правдоподобно тълкуване на реални качества на обектите, тяхното географско местоположение и др.
Такива са бележките, придружаващи описание или препратка към различни географски характеристики. Такива са добре известните класически текстови произведения като „История“ на Херодот, „География“ на Страбон, „Естествена история“ от Плиний Стари. Всички топонимични факти, дадени в тези документи, се отнасят за конкретни събития. Техното местоположение и имена, са били допълнително изолирани, без създаването на модели и връзки. Топонимичната информация през този период е била набор от интересни и забавни за съзнанието на изследователя на фактите.
6. Важни събития за топонимията на България
У нас, пръв, който се интересувал и е събирал топографски имена от нашите земи е бил П.И. Шафарик, но тези материали не са могли да видят бял свят. Г.С.Раковски в предговора на поектираната ІІІ част на „Показалеца” съобщава, че „името Котел на санскрит означава умалено, оградено с крепости място”(Г.С.Раковски, Показалец и ръководство І, Одеса 1859г.), а в третата част казва, че топонимията на този град показва първото българско отечество, т.е. равнините на Индия.
Петко Р. Славейков е събирал имена от всички краища на България с намерението да издаде своя „Географски и Исторически словар на Балканския полуостров” но този материал е изгорял в пламците на Старозагорския пожар през 1877г. В него той обяснява значението на някои имена, което е видно от статията му „Няколко думи за Пловдив”, сп. Наука (1882г.). Константин Иечек, както в своята „История на българите”, „Военният път от България до Цариград” и в „Пътувания по България” се спира върху произхода и значението на селищни и речни имена по българките земи.
И Марин Дринов, се спира върху някои топографски имена.
Интерес към местните имена са имали и И. Д. Шишманов, А.Илиев, А.Иширков, проф.С. Младенов, проф. Д. Дечев, Ж. Чанков и др.
Друг който се занимавал задълбочено с „Топонимията на България” е Васил Миков, археолог и историк, уредник на Народния музей (1943 г.).

Posted in Uncategorized | 2 коментара

Северозападна България – Карти

Разлики в стойностите на гравитацията

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Село ДОЛНИ ЛОМ – По интересни местни предания:

  • Легенда за Малкото Слънце «Запад»

В една старинна легенда се разказва за паднало космическо тяло. „През една нощ, Небесният ловец «Орион», по някаква причина се разгневил на Слънцето. Взел една стрела от колчана си и я изпратил по него. От Слънцето се откъснало парче и полетяло към Земята. Тогава на небето се появило едно малко слънце. Но не след дълго, Малкото Слънце достигнало обвивката на Земята. Повечето хора, видели това събитие, загинали. Малкото Слънце се взривило и раздробено, паднало върху Земята. (Вероятно става дума за метеорит – б.а.) По линията на падане на метеоритните парчета, се е образувала дълбока бразда в Стара планина, от р. Нишава до р. Огоста. Паднал дъжд от скални парчета. Един от камъните забил в скала по пътя си. Тази скала, нарекли „Запад”, защото бедата идвала от там. Но това не било всичко. После наранената планина се раздвижила. Тектонската плоча под трасето, вероятно се разкъсала и релефа се променил. По пътя на метеоритът се образувала дълбока бразда, а от двете ѝ страни се издигнали нови  глами (хълмове), без растителност. Така се образували Болван 1 и 2, масивът на в. Типчен и др. Сега за тези събития, напомня името на скалата „Запад”, която всъшност се намира на изток от сегашното село Долни Лом. Местните хора обичат да казват, че в тяхното село Слънцето изгрява от запад.˝

  • Легенди за Мала глама:

Хълма „Мала глама˝се намира в землището на село Долни Лом. Разположен е в западна посока в непосредствена близост до селото и пътя към село Репляна. Най-високата му точка е с надморска височина 530м. Крепостта е разполагала е с щерни за вода и тайни изходи сред скалите, в случай на нападение и отбрана. Местоположението ѝ е било така добре подбрано, че от нея да се контролирало движението на цялото поречие на Лом и притоците й Златичка (сега Еличка), двата Суи  печа (Сухи печ), Суи дол (Сухи дол), Запад и Зеленище (Водни печ). От лявата страна на река Лом под наблюдение са били теченията на реките: Руменъчки (Цигански) дол, Умни дол и Мусич. Под крепостта, в местността Китка, е имало селище (Градище) и се е слушало шуртенето на карстовия извор-Шурка. При проучването и картирането, бяха локализирани  два укрепителни  зида: вътрешен-цитаделата и външен. Находките от битова керамика били намерени между двата зида. От север и североизток, крепостта е била обградена от висок, естествен скален откос, който я правел недостъпна. При археологически разкопки, не е изключено да се докаже наличие и на трети зид по посока на височината.

В друга легенда се разказва, че при едно нападение на хуните през 446-447 г., е била превзета и разрушена  крепостта „Мала глама”. Това се е случило по време на голямо земетресение, което е преобразило района. Отново се разкъсали и издгнали са се тектонски плочи. Станало пропадане на водата от езерото под бившата крепост. Крепостта била срината, при промяна на речното русло настъпила и  някаква епидемия.

  • Легенда за Подземното езеро – древен рудник

Селото заема своето заслужено място и в археоложката карта на България.

1. В началото на миналото столетие на старото рударство в района е обърнал внимание Г. Бончев. Според него находищата около село Долни Лом са „…продължение на Чипровските, но се различават от тях по съдържанието си. В долноломските предели – пише авторът – има стари рударски работи, но те са почти засипани и заровени, че днес мъчно могат да се намерят…“

2. През 1929 г. там се провеждат археологически разкопки от Васил Миков. Той, с особенно внимателно проучва 2 от пещерите „Суи печ – леви и десни“ и заключава, че намерената керамика е от първата половина на І – то хилядолетие пр. н. е.  При разкопките са открити фрагменти от съдове, кости на животни и останки от дилувиална фауна, особенно кости и нокти от пещерна мечка.

Пак според В. Миков, съдовете представляват голям научен интерес, тъй като са работени на ръка, без помощта на грънчарско колело. Те са имали „низки или широки гърла, равни дъна и снабдени с единични дръжки. При изпичането са придобили тъмно червеникав или тъмно кафяв цвят. Орнаментът върху тях бил съвършено различен от познатите видове досега у нас праисторически селища. Получен е главно чрез отпечатване върху влажните стени на един вид печат, наподобяващ на кучи скок.

Отново според  Миков, „съдовете не могат да бъдат по-късни от V-ІV в. пр.н.е. Те се доближават до орнаментите от районите на Сараево и Босна…“

Какво ни разказве митологията? За района на Мала глама,  има не една легенда. В една от тях се разказва, за древно селище и стара крепост, които дълги години устоявали на пристъпите на врага. Но дошли завоеватели, които давали мило и драго ( „имот, злато и кожи“) за да им разкрият от къде минава водопровода, за да превземат крепостта. Жестоки битки се водили в местността „Бранището“, по реката Мусич и в Джерин дол. Най-сетне „вещица мръсна и космата“ ги научава как да открият водата за да превземат крепостта. Тя се разпоредила да ù доведат най-здравия и млад кон. Да го нахранят добре, но в храната  му да сложат много сол. Вещицата го пуснала и той с ноздрите задушил къде има вода. Спрял се на едно място и започнал да бие с копито. Там бил водопровода. Разровили, но станало чудо, чуло се клокочене в дълбочина и водата изчезнала.

Тази легенда се повтаря и за превземането на Видинското царство от турците.

               По повърхността на Градището е откривана керамика, останки от инструменти за рудодобив, пещ за гасене на вар и съоръжения от различни исторически епохи. Не са рядкост и отделни, очевидно изкуствени височини, с неизяснено предназначение. Крепостта очевидно е била неразделна част от фортификационната система на Византийската империя, а вероятно е била ползвана и преди това. В района са съществували езически оброчни камъни.

  • През 447 г. В една от пещерите на Суи печ, са открити: скелет на праисторически човек, разпръснати кости от скелет на мечка.
  • Легенда за „Риците”

В една легенда се разказва, че през V-ІXв. В землищата на днещните села Горни и Долни Лом, Репляна, Гюргич и Превала е живяло  население, дошло от североизточното краибрежие на Черно море. То се е преселило там може би с хуните или аварите. Наричало се Рици, защото били дошли от крайбрежието на ез. Рица в Западен Кавказ. Не е изключено, името им да произхожда от „Рид”, защото са живеели по ридовете. Били здрави и силни планинци. Занимавали се със земеделие, коневъдство, лов, събирателство на плодове, пчеларство, лозарство, битова керамика, обработка на камък, дърво и кости, отглеждане и тъкачество от коноп и металодобив и обработка на метал. Селището им представлявало група от дървени къщурки (землянки) по склоновете на хълмовете наоколо. Най голямото било някъде на хълма Седларица. Един път в годината, в местността «Крадна ливада» (между Долни Лом и Репляна), организирали разменна търговия. Оставяли, една стока, която им била в повече и си взимали друга, от която имали нужда. Религията им била езическа. Култовите средища били «Капища». Имало и «долмени», които в последствие са разрушени.  Дали причина за разрушаването им било християнството или използването на камъните за строежи на къщи не е известно.

  • Легенда за гроба на Атила

Според едно местно предание, гроба на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гроба му бил някъде под един от талвеците на тогавъшната реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трсето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание, в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:(Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

  • Легенди за «Средно селище»

В първият турски регистър от 1454-55 г. са регистрирани и двете съседни села Долни и Горни Лом. Тези села са образувани от по-старо село (Средно селище), което е отбелязано на европейските карти, като „Лом“. Впоследствие това селище е напуснато. Заселено е отново към 1500 или 1600 г. със сборно население от няколко сръбски села. В Турският регистър се споменават две възможни имена „Селището“ и „Лещарка˝. Във връзка с последното му заселване, се разсказва следното легенда: Било през 1852 година. През планинските пътеки вървели двама млади хора. Лило и Алексо. По занаят и двавата били каменоделци. Произхождали от старото село Славине на река Нишава, което сега се било превърнало в махала на турското село Чифлик Пиротско. След погрома на Белоградчишкото въстание през 1850 г., района там бил опустял. Двамата мъже, се бяха скитали по гурбет из Влашко няколко години и се прибирали към дома си.

Вече чувствали умората от дългия път и седнали до една скала (Бела стена) за да си починат и пийнат прясна водица. Тука природата им харесвала. Приличала досущ като на тази от тяхното село. И тук имало голям бял венец от хубав камък, като при тях, пенлива река, като тяхната Морава и гъста хубава гора, като при техния манастир „Св. Отец“.

Подпряли гърбовете си на едно голямо дървото и се замечтали за близките си, които не били виждали от  години. Унесени в мислите си и заслушани в ромола на водата те неусетно заспали. Когато се събудили, Слънцето вече преваляло и станало късно да стигнат до прохода Козя гърбина. Нощта щяла да ги застигне високо в Балкана, а едва ли ще се доберат до някоя колиба за да пренощуват. След кратко колебание, решили да нощуват тук край скалата. Тя да ги пази от дъжд ако се наложи, а шобърката (скалното изворче) да ги напои. Лошото било това, че храната им свършила. В торбите им се търкаляли по няколко картофа и някоя круша дивачка. Те тръгнали през планинските пътища за да избегнат турците и за да минат по-накратко. Пък и тук района е бил изтребен от турците след Белоградчишкото въстание, и селцата били така безлюдни, та няма кого за пътя да попиташ, камо ли храна да ти даде. Нивите и градините опустели, неможеш и нищо да си откъснеш. Но това не плашело младите мъже. Не им било за първи път да си доставят храна от дивата природа. Оставили си вързопите до скалата. Лило, който бил ловец, тръгнал към гората, а Алексо се спуснал към реката.

Скитайки се в гората, Лило зърнал през сплетените клони една сърна. Стрелял, но сърната била далечко и само я ранил. Стреснато, животното се обърнало и  побягнало. Лило я започнал да я преследва през гората по кървавите дири, които  сърната оставяла. Не след дълго, стигнал до едно хълмче, където следите се губели. Обиколил го и видял една дупка. Навел се и пропълзял вътре. Решил, че там е леговището на раненото животно. След известно пълзене, тунелът изведнъж се разширил толкова, че той могъл спокойно да върви прав. Помислил си, че е попаднал в пещера и запалил една треска за да огледа наоколо. Огромна била изненадата му, когато вместо пещера или леговище, видял пред себе си вътрешността на църква с красиви стенописи. А, бедното животно което преследвал лежало мъртво пред олтара. Стреснал се, бедният каменоделец. Коленичил до бездъханната сърна и се заклел, че догодина ще се върне с целия си род си и ще се заселят тук в долината на река Лом. След това, тихо се измъкнал от дупката и се отправил към скалата.

Другаря му имал по- голям късмет и бил наловил няколко риби от реката. Напалили огън, хапнали, а Лило му расказал за случилото се. Двамата решили, че това е „Божи знак” и ако искат да продължат пътя си по живо по здраво, непременно трябва да изпълнят дадения оброк.

През нощта се развила силна планинска буря. Имало градушка, а небето се разкъсвало от  гръмотевици. Двамата, се подслонили под скалата, която ги предпазила от природната стихия.

На другия ден, грейнало ярко слънце и двамата продължили пътя си.

След една година, те пак се върнали с рода си и се заселили в района срещу скалата в Суо полье. Там образували поредното „Средно селище”. Направили си къщи и започнали да строят църкви в околността.

Колко църкви са построили, никой не се знае. Но, казват че по-добри каменоделци от тях нямало по целия Балкански полуостров. Остатъци от техните и на поколението им каменни релефи, още съществуват в църквата, вратите и чешмата на Лопушанският манастир, и църквите в селата Гаврил Геново, Горна Ковачица, Лесковец, Сталийска махала, Мокреш, Стубел, Каменна Рикса, Белимел, Берковица и заличеното вече село Живовци. Наред със църквите, те строили и великолепни каменни оброчни кръстове с които бил осеян района. За съжаление, от тези каменни творби на Славинските майстори каменоделци са останали единнични екземпляри.

С тази област на художественото ни и културно наследство за сега, почти никой сериозно не се е занимавал. Декоративните изображения с растителни и животински мотиви, човешки и митични  фигури, птици, въртящи се розети и т.н. може би са внушавали на предците ни идеи, които като наследници трябва да разберем за да продължим напред.

 Ритуалът на Новоселците:

Избрали си те „Съвет на старейшините”. Събрали се старците и решили по стар обичай да заорът грниците на новото село. За целта, през първата нощ двама млади хора (неженени) от новозаселващите се трябвало да „заорът” границите на новото село. До изгрев слънце, границата трябвало да бъде очертана. Дали са го направили много голямо, или нещо се случило, не се знае, но младежите не затворили контура на селото. А това било лош знак. За да избегнат „злата прокоба”, стрците решили в отвора да построят църква или оброк. Така и направили. Възможно е църквата да се казвала „Св.Петър и Павел”. Тя се намирала срещу скалата Бела Стена. Но за съжаление, християнството не помогнало на езическите обичаи и селото пак се затрило. Този път през 1885 г. при втората приводня (наводнение). След наводнението останали 17 фамилии. Те се преселили – 10 в Горни Лом и – 7 в Долни Лом.

  • Легенда за „Дреняк”

Разцвет на рударството се отбелязва след 1365 г., когато районът става част от Австро-Унгарски банат. Специално изпратени от Словения и Хърватско рудничари активизирали и модернизирали работата в мините. Този период е известен под името „периода на латините“. В горното течение на река Еличка (Златичка) е имало резиденция на католически архиепископ, а срещу нея и православен манастир.

На разстояние 5 км от Градището в Язова планина се намира местността Дреняк, а западно от нея хребета «Седларица». В Дреняк има място (вероятно затрупана шахта с деаметър около 5 метра) върху което не се задържа сняг през зимата, колкото и да пада. Според една легенда, през „Латинско“ време в местността Седларица е бил дворецът на някакъв императорски чиновник и управител по приходите. Той заемал високо положение в двора на императора и бил много влиятелен. Неговата съпруга, била с рядка хубост и  скромност. Пренебрегнала насладите на градския разкош, тя следвала мъжа си навсякъде. Тя била ощастливила мъжа си със пет сина. Преди да се оттегли от тези места, под земята в района на Дреняк, на дълбочина около 80-100 метра, чиновникът е построил подземен дворец, където разположил седем златни статуи: на себе си и съпругата си в пълен ръст, а на синовете рицари-само бюстове. Всичките фигури били изработени от злато, което тогава се добивало там. Според преданието, именно над този подземен дворец е мястото,  където никога не се задържа сняг“.

  • Легенда за кръста в местността „Въртàча” (Св. Илия)

Местността Въртàча се намира се близо до третия мост на  река Еличка (Златичка), южно от селото, към Балкана там където се събират двата ѝ големи притока Лева и Ломска река. Когато в Дреняк имало металургична фабрика, там разтоварвали каруците с руда и ги обръщали за да се върнат към рудниците. На това място се намирал оброчен кръст на „Св. Илия” (сега е потънал в земята и не се вижда). В миналото се е намирал на малка полянка с папрати. Рударите били издигнали са кръста на светията да ги пази от бури, градушки, инциденти и хишници в планината.

На „Св. Илия” се е правел курбан от местните колиби.

  • В реката, разделяща двете местности Дреняк и Седларица някога е промивало злато, затова и старото и име е било Златичка. В друга легенда се разказва, че Златичка е била главният извор на река Лом. Приток към нея е била и сегашната Превалска Огоста. След разрушително земетресение е станало разместване на земните плочи и промяна на терена. Превалска Огоста се отправила на изток.
    • Легенда за Санто Донато

В друга легенда се описват любопитни събития, станали в края на XVІІ и началото на XVІІІ  в. От Чипровския балкан дошла бригада от Саксонски рудари. Те били около 1500. Ръководел ги един италианец на име Санто Донато. Този италианец,  станал кралят на  металургията на турската хазна.   Твърди се, че е бил с протекцията на „Високата порта˝. От начало, в рудниците по Чипровския Балкан, копаел руда: железна, медна, сребърна и златна. След това, в местността Дреняк, построил завод. Това бил първия металургичен завод по тези места, а може би и на Балканския полуостров. В тези, забравени от бога земи, саксонците построили чудо на техниката за това време. В него имало, не една, а две леярски пещи: една за желязо и друга за цветни метали. Пещите били в местността «Крии брод». Обработката се свеждала до стопяване на рудата и извличането на метала от нея в течно състояние. По този начин, се получавал чугун и стомана. Използваното гориво, били въглища. С тях, той се снабдявали от Фалковец и зареждали пещите. За вдигане на необходимата им температура хората му използвали система от колела по река Еличка. Чрез силата на водата, сгъстявали въздуха в една цистерна и раздухвали огъня в пещите. Получаваните чугун и стомана били със много добро качество. Готовия железен метал, формувал в някакви чогунени приспособления наречени „кокила за отливане”. Продавали  ги за изработка на оръжие. С него снабдявали  султанската войска със саби, ками и пушки. А цветния метал, също формован, продавали на европейските търговци и занаятчии. Даже, на вторият мост на река Златичка, сега Еличка, тогава имало желязна прдупредителна табела «Частен имот на сеньор Санто Донато. Вход забранен!». Така за двайсетина години италианецът забогатял. Като повечето индустриалци, е бил жесток работодател. Тъй като,  хората, които му работили, не били от местните, не им разрешавал никакъв контакт с околните жители.  Нито на местното население до тях. Те работели в пълна изолация. Разказвало се, че около предприятието му, пиле не можело да прхвръкне. Не била по-добра обстановката и в рудниците. Работниците му в рудниците,  с месеци не виждали дневна светлина. Работели денонощно, в непрекъснат режим. Те почивали, спели и се хранели на мястото, където работили. Наредени във верига, изнасали на повърхността поставената в кошници рудата и пълнели каруци. С тях я свляли до Въртача и пълнели вагонетки с които я докарвали до пещите. В предприатието му, бил същия тормоз. Вечно се бързало с изпълнение на поръчки. Самият Донато, притежавал  голяма сила и добро здраве. Бил богат, здрав и силен ала не бил щастлив. Седейки един ден в предприятието си, чул работниците си да се смеят. Тогава си помислил: “Беднякът, макар и роб, е винаги по-свободен и щастлив  от богатия, защото няма какво да губи! А богатия, никога не е спокоен, нито за парите си, нито за живота си…”. Така  смятал той, и се чуствал все по-нещастен…

Един ден, повикал при себе си своя главен строител, който  бил довел със себе си, истински талантлив човек. Под негово ръководство били построени  експлоатираните шахти. Той бил проектирал и ръководел строителството на завода и двореца – крепост с високите по 25 лакътя, колони и аркади. А, над него, висока 60 метрова часовникова кула с кумин. Освен това имал безценната способност  да пази тайна.

 Шефът му, както ви казах, притежавал колосално състояние, огромни богатства, злато, накити, скъпоценни камъни от цял свят. С парите си изкупувал великолепни образци на златарското изкуство. Много ценял и скъпоценните камъни. Играл на търгове и се сдобил с прекрасни образци. Това го държало в непрекъснат страх. От своя строител той поискал да му изгради помещение, цялото от камък, само с една външна стена. Намислил да си направи огнеупорна галерия, без прозорзи, само с една врата…

Минало време. Специалната галерия била построена и богаташа скрил съкровищата си там. Така той се чувствал по-спокоен, без да му се налага да се страхува от ограбване. От време на време отивал в тайственото помещение за да се порадва на богатството си и си тръгвал с радостна усмивка. Какво имало там,  никой не знаел, нито хората около него, нито дори най-близките роднини от семейството му, ако е имал такива. Доста време се изминало, когато получил заповед, да затвори рудниците и да замине по работа за други земи. Ето как изпълнил нареденото му италиянецът: За да затвори галерите, индустриалецът, наредил да изнесат цялата изкопана скала до края на  галерийте. След това, да прокопаят река Златичка до отворите на шахтите. Накрая на нея да построят  дига и шлюз. Когато всичко било готово, наредил, разрушат подпорите и галерийте рухнали. Разрохканата скала се понесла към дигата, като грандиозен поток, който помитал всичко по пътя си, влачейки милярди кубически метри земя, дървета и камъни. После, той наредил да разрушат и дигата и потока се понесъл към шлюза. По дъното на реката били разхвърляли храсти. Шумът бил толкова ужасен, че ушите на хората в околноста, не могли да го понесат и много от тях оглушели. Цялата земя треперела. От планината се срутвали огромни скални късове, а от галериите се понесъл ураган, който изхвърлял облаци прах, скали, метал и човешки тела, на тези които не успели да се спасят. Когато стихията се укротила и водата се оттекла, събрали храстите и ги изгорили в пещите на фабриката. След това,  загасили пещите и на свой ред ги взривили. Събрали още десетки тонове метал. И тъй като нямал време да го продава, индустриалецът го прибрал в тайната галерия. В последствие, взривили предприятието. Така от металургичното предприятие на Санто Донато останали само огромна дупка, купища камъни и шлака в местността Дреняк и над нея.

Желязо, мед, злато и сребро било прибрано в тайното скрвалище. Тогава индустриалецът се замислил, как да го отнесе със себе си? Водела се поредната Кримска воина. Пътищата били пълни с отчаяни разбойници, а и редовните постове не биха пожалили керван със съкровища. Знаел, че когато войската била  гладна, не щадяла никого. Решил, че най-безопасно ще бъде, ако го остави на място, а когато времената станат по спокойни да се върне и го вземе със себе си… И си заминал. Най много да е отнесъл със себе си скъпоценните камъни.

  • Легенда за „Кръста на Ястреба”

В стара легенда, която се предава от векове се разказва за рицар-кръстоносец, произхождащ от династията на император Константин Велики. Той  взел участие в няколко кръстоносните похода. В тях, той се прославил с голяма смелост и жестокост при покоряването на  варварските народи. Заради неговата безпощадност го наричали Ястреба. Заради многото оплаквания, папата се видял принуден да го анатемоса.

В една кървава битка с печанегите, рицарят бил убит. Трупа му бил пограбан от неговите другари в импровизирана гробница в една скала по тези места. Над гробницата поставили голям каменен кръст, както  подобавало на рицар-кръстоносец  в онези времена. Никой не се осмелявал да отвори гробницата и да обезпокои рицаря, за да не го сполети нещастие. Макар, че пътека минавала наблизо, хората избягвали дори да го доближат. По-късно, когато се разбрало за царския произход на рицаря, кръста бил именуван на „Св. Константин и Елена”.

В края на ХХ век при една силна буря, светкавица паднала върху кръста и го счупила. На другия ден, хора от селото го намерили заровен в калта под скалата. Собственика на земята изпаднал в паника. Сметнал, че това е лошо знамение и го чака сигурно нещастие. Събрал хора от селото и с дружни усилия закарали каменния кръст на педесетина метра под скалата в близката нива, където отново го издигнали.

  • Легенда за„Суодолския манастир”

По предание на стари хора в местността „Ранджлов кръст”, на разстояние 2 км. източно от селото през Срацимирово време е имало голям манастир. „Стара легенда разказва, че някога над Сухи (Суй) дол имало голям и красив манастир.

Турците тогава още зачитали религиозните средища на българите и манастира бил цветущ. До манастира имало кръст на «Св. Арахангел Михаил» (Ранджелов кръст).

Един ден турска потеря се движела по пътя, който тогава минавал покрай манастира. Спрели се турците на хладина да починат и задрямали под дърветата. Затворника, когото влачели след себе си, прегризал въжетата и побягнал към манастира за да се скрие. Монасите подплашени от преследващите го заптиета, не отворили портата. Турците настигнали нещастника и го убили на гламата срещу манастира. След това продължили пътя си. А, монасите уплашени от случилото се, дори не го погребали, както си е обичаят.

Не се минало много време и реките с грохот придошли и потопили цялата долина. Водата разрушила манастира, а монасите се издавили. От тях и големия манастир, останал само спомен. Само пастирите наоколо, понякога намирали по храстите разкъсаните и избелели шапки на загиналите монаси.˝ От тези времена е останало името на една от гламите – Попова капа.

·   Легенда за извора
„Змиовъ
ц”

         В една стара легенда се разказва, от къде е дошло името на извор и скала.

В стари времена, в местностите наоколо върлувал свиреп Змей. Хората не могли да отгледат и едно домашно животно. Змеят, погубвал всичко. Като се свършли животните, той започнал да напада хора. Причаквал самотните пътници и ги завличал в своята пещера наблизо, за да му слугуват. Пещерата, в която живеел, имала много поземия, цял лабиринт. Когато му омръзнели или не му се подчинявали ги погубвал в страховитите галерии на своя подземен дворец – пещера.

Всяко подземие се пазело от скална врата. В проходите били заложени капани, падащи сводове и колони, отровни шипове и много други опасни неща. Всичко това пазело съкровищата на Змея. Един ден, през селата минал момък от далечни земи. Хората го предупредили да не се скита сам в този край, защото Змея може да го погуби . Но, момъка бил млад, смел и силен, затова  не се уплашил. Дори намислил да се справи с тази напаст за да одтърве хората.

Една сутрин, при изгрев слънце, той се качил на скалата „Белу стену” и започнал да се оглежда в посоката в която му били казали, че се намира пещерата на страшния Змей. По едно време, небето се стундило (стъмнило) и на отсрещния бряг на реката се спуснало огромно чудовище. Докато се оглеждал Змея наоколо, за поредната си жертва по пътя, момъкът изтръгнал голяма лиска (плоска скала) и я хвърлил по него. Скалата отрязала главата на Змея и се забила в отсрещния хълм. А, безглавото туловище на чудовището се продънило в земята.

Там, където потънало тялото на Змея, бликнала шобърка (извор). Водата ù се точи, като “конъц”. От 15 до 17 август пресъхва… А камъка, който хвърлил момъка и до днес си стърчи на хълма. Само, че от бял някога, сега се е превърнал в черен. Някои казват, че това се дължи на кръвта на влечугото, която била черна.

Тази скала, сега носи името Марков камик (камък). Но, дали такова е било името на момъка, никой не знае. Извора нарекли  “Змиовъц”, защото там се е затрил Змея.

 

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Село ДОЛНИ ЛОМ – История

1.    Видинска България в древни времена:

  • Първите следи по тези земи от човешко присъствие, историците  датират от времето на неолита (6000-4000 г.пр.н.е.). Там  е живяло смесено население.
  • Древно, исторически локализирано население в района, е датирано по време на походите на ФИЛИП и АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ (около 360г.пр.н.е.).  Наричали го „ТРИБАЛИ”.  Трибалите,  през IV в.пр.н.е. са населявали и долината на река Лом.   Тях, Филип и Александър Велики не са могли да покорят. „Племенната им територия˝ е била: в посока изток-запад – долините на реките Морава, Нишава, Лом, Огоста, Скът, Искър и Вит. В посока север – юг: подножието на Карпатите, река Дунав, Стара планина и Софийското поле. Според едни историци, трибалите били едно от многото тракийски племена, населявали Балканите. Според други учени, те са били конгломерат от три групи население по реките  «от Трако-Илирийски» произход. Това население, най грубо го ситуират на територията западно от река Тимок, източно от нея и северно от река Дунав. Съседи им били: западно „Илирите˝, източно – „Мизите˝, а южно – „Агрианите˝. Трибалите дълго време се славели като много силно племе. От имената на царете им са известни това на Халес и на Сирм. За поминакът им се знае, че имали добре развито земеделие, скотовъдство, овощаство и лозарство. Ловът, риболовът и пчеларството са им били любими занимания. Експлоатирали са горите и са имали добра организация на минното дело. Промивали са злато по долините на реките, изработвали са вълнени, ленени и конопени облекла. Използвали удобна за времето си пътна мрежа. Тя била вертикална (по реките) и напречна, по река Дунав. Занаятите им включвали: грънчарство, керамика, металообработка и търговия. Извесни техни „Тържища˝ били Нейсус (Ниш) и Сердика (София). Произвеждали и употребявали свои и чужди парични знаци. В религиозно отношение, били поклонници на „Соларния култ˝. Те, не без основание, смятали Слънцето за висше божество. Почитали и други богове: на войната, на младостта, на разстителността, на Земята и плодородието, на богатството и др. Вожда или царя е бил и върховен жрец. (Историческа география  на тракийските племена до ІІІв.пр.н.е.- БАН, 1983г.).
  • По-късно римляните (І-ІV в.) са използвали изградените от траките съоръжения, поддържали са ги и строели нови.
  • Славяните, които дошли по-късно на тези земи (ІV – VІІ в.), продължили да живеят в запазените селища, да ги доразвиват и дострояват. Те прекръстили река Алмос на Лом и променили други местни имена. Коренното население в този район принадлежи към етнографската група  нарчена „турлаци˝. Турлаците живеят от двете страни на Западна Стара планина, на териториите на България и Сърбия. Това са общности живели в перифериите на Римската и на Византийската, а в последствие и на Турската империи.

Една от хипотезите за произхода на името «турлак» е латинската дума «турес», която в превод означава  кула или крепост. Другата  е свързана с основния поминък на това население – животновъдството. „Турла˝ или „търла˝  са заграждения на открито, където се затварят овците и козите, когато са на паша в планината.

2. Видинска България през средновековието:

  • През първите десетилетия на своето господство над тези земи,  РИМ е запазил заварената селищна структура и имената на реките. Цялото внимание на империята, първоначално, е било насочено към изграждането на северната  балканска граница. Тя е минавала по южния дунавски бряг. Над повечето от заварените селища, те изградили нови крепости често с нови, римски имена (Ескус, Димум, при Бонония, при Рациария). Според античните автори, Рим постигнал победата си над Балканите чрез безмилостно унищожаване на местното население или взимането им за войници. Тези, които останали, продължили да живеят свободно в обезлюдените полета, а значителен брой от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настанили главно в новоизградените си крепости (кастели) и селища. Само по дунавския бряг от Тимок до Дуросторум (Силистра) перманентно са квартирували три легиона, образувани още през първите десетилетия от италийци. През определени периоди техният брой дори нараствал. В Долнодунавския лимес е регистрирано пребиваването на IV Скитски, V Македонски, VIII Августов, VII Клавдиев и I Италийски легиони на много помощни войски – али (конни), кохорти (пехота), а за охраната на Дунав бил създаден и речен флот.
  • След установяване на военен контрол над района през 45-46 г., се пристъпило към административни реформи. Района на село Долни Лом тогава  се е намирал в  Провинция «ГОРНА МИЗИЯ» с център град Рациария (сегашното с. Арчар). Окупаторите владели земите и започнали да експлоатират рудниците под връх Миджур. Тамошният район, бил част от втората линия (след Дунавската) на „Балканската им отбранителна система” и бил силно   охраняван.  Следи от тогавъшното величие на Рим могат да се изследват по гламите (хълмовете) в землищата на селата наоколо. Следвали са множество войни и сражения.
  • Големи междуособици са били при войните на император Траян с даките. В местната митология (мита за Фалковец) има откъслечни сведения за войната на Рим с  Даките през 101-106 г..

През време на Средновековието, през голями периоди от историята, тогавашното Видинско царство (сегашните области Видин, Монтана и Враца), са  били спорно или автономно владение. И то е имало богата и сложна история.

  • През ІV в. Римската империя се разделя на ЗАПАДНА (РИМ) и ИЗТОЧНА (ВИЗАНТИЯ). Късната античност, IV-VІ в. е представена със строенето на нови крепости така наречените «градища» и възстановяването на някои стари. Според сведения на Прокопий Кесарсийски (ІV в.) „При император Юстениан І Велики от (Византия), (са) възстановени и построени нови «кастели», крепости и градове…”. Изгражда се втора по значимост  след Дунавска,  Балканската отбранителна система, състояща се от преградни  стени и малки фортове.
  • Първото нападение на хуните, над Византия е станало през 441 г. над провинция Илирик (Сърбия). Съгласно Приск, военните действия започнали с нападение над сегашния Белград. Предлог за атаката им било похищение на град Марс и царските гробници. По нататък хуните се спуснали по долината на река Морава към Ниш и по Дунав към Рациария (Арчар).
  • Следват още няколко нападения на АТИЛА, легендарният пълководец на хуните и наследниците му. „През 447 г., Атила, оглавил ново нападение на хунския съюз, върху Византия. През същата година е станало и най-голямото хунско нападение и върху „провинция Мизия”. Използвайки това, че крепостите по Дунав били полуразрушени от голямо земетресение (446-447г.),  хуните преминали, като тайфун през западните провинции на Балканите и се насочили към Дунавската делта. А една част от тях се укрепили в „Турлашката непроходима гора“. Те се устремили към Нейсос (Ниш) и го завзели. Него, по-късно искали да обяват за „най-значимото Балканско тържище“. Впоследствие, източната империя (Византия) не устояла и изпратила представители при Атила за преговори.
  • През зимата на 466 – 67 г. други хунски групи , предвождани от славянина Хормидак  преминали по заледения Дунав и нахлули в южните земи. Атаката им била спряна чак при стените на Сердика (София). Две години по-късно, те отново преминали Дунав и поискали Византия да им отдели земи за заселване и да открие тържище край някой дунавски град. Искането им не било удоволетворено. Те били разбити от началника на константинополската гвардия – Аспар, който бил алан по произход. Но натиска продължавал.“
  • През ІV -VII в. на юг от Дунав, проникват и славяните. Извесно е, че те променят името на реката от Алмус на Лом (ломя, разсичам). Следи от тези времена има в местността Джебръчки трап.
  • През 562 г. на север от тези земи, се създава Аварския хаганат на хаган Баян, който представлявал сборно хунско население.  Те сущо правят нападения на юг от Дунав. През ІХ в., този хаганат е окончателно разгромен от войските на Карл I Велики и на хан Крум.
  • Към края на Първото българско царство се разгарят силни страсти между прииждащите маджари и наследниците на Крумовата династия – родовете на Салан, Глад и Менумороут. От началото те изпращали прошения до владетелите от Крумовата династия за да получат земя за заселване там, като потомци на Атила.  За да се оттърве от тях, единят от владетелите, Салан решил да им даде нещо. Като разбрал за това, Менумороут надменно казал, че това било срамно и че от него маджарите и една шепа земя няма да получат. Но маджарите нападали постоянно и поединично.

 

 

 

 

 

  • В историографията  Видинското царство, често е споменато във връзка военни действия между българи и унгарци,  през 903-907 година. В хроника „Деянията на унгарците” се описват военните сблъсъци на тархан ГЛАД с унгарците. Глад е бил роден във Видин. От хрониката става ясно, че Глад е воювал сам, без да очаква помощ от някаква централна власт.
  • САМУИЛ (997-1014 г.) преди да стане български цар, най-вероятно е бил управител на Бъдинската (Видинска) област. При бягството си от Цариград през 976 г. синовете на цар Петър I – цар Борис II и Роман, се отправили към България. При преминаването на границата обаче царят бил убит, оприличен  поради облеклото си за византиец, докато Роман се спасил, пак във Видин. Тъй като братята Давид и Моисей действали в райони на юг- югозапад, а Арон управлявал Софийската област, то вероятно трябва да се заключи, че във Видин е бил именно Самуил. За това говорят и добрите му връзки с унгарското кралство в периода преди 1000г. (Синът му Гаврил Радомир бил женен за дъщерята на унгарския крал Геза (Гейза)).
  • През първата четвърт на ХІ в. владетел на този район е бил внука на Глад – Ахтум. Той е управлявал  гляма по обхват територия от двете страни на Дунав. Около 1002 г. владенията на Ахтум се простирали между реките Муреш, Тиса и долното течение на Дунав, включително и Бдин (днешният Видин). Негова столица била крепостта Морисена (при днешния град Ченад), а на десния бряг – Бдин. Ахтум е разполагал е със силна войска и сущо е воювал с унгарците.  Богатствата на този владетел били неизброими.  През 1003 година Ахтум оставя Самуиловия син Гаврил Радомир да ръководи отбраната на Бдин против византийците, а той воюва на север с маджарите.  Съществува мнение, че първата съпруга на Самуиловия син – Маргьорита е дъщеря на този банатски владетел.
  • Следват кръстоносни походи през 1087 г. и 1096 г., нов Кръстоносният поход, воден от Готфрид Булонски и Петер Амиенски преминали през Белград, „където свършвала Българската земя” и достигнали Ниш. Между Белгард и Ниш имало гъсти вековни гори Silvae Bulgarorum (Български гори). В град Ниш били приети от управителя на крепостта Никита, българин по произход. После продължили през цялата Българска земя до Константинопол, мирно, без грабежи. (ГЗ-ЗБЗС,стр.40-41)
  • Вероятно ІІ-та Българска държава се е управлявала като федерация. Владетел на Видинска България е бил АЛЕКСАНДЪР (1196г.), брат на Иван Асен ІІ.
  • През 1242 г., при връщането от Западния поход, една татарска армия водена от военачалника Кадан (Хадан- внук на Чингисхан), разорява Сърбия и Северна България. През (1241-1246 г.). На българския престол се въскачва сина на Александър,  Калиман І Асен . Той е едва седемгодишен и управлява чрез регентство. През 1242-43 г., след връщане от маджарските земи, татарските орди на Бату опустошават Северна България и принуждават търновското регентство да плаща ежегоден данък на образувалата се в Южна Русия, държава на татарите известна под названието „Златна Орда”.
  • Според Петър Ников, към баната Мачва, Ростислав Михайлович (руски княз), успява да присъедини не само Белград и Браничево, но и Тимошко с Видин до Искър. Но заетостта на Ростислав във войната на Унгария с Чехия по това време (1260 г.), дала възможност на Константин Асен да си върне Видин и Тимошко, без Браничево.
  • ЯКОВ СВЕТОСЛАВ е друг руски княз, потърсил убежище в България от татаро-монголско нашествие през 30-те години на 13-ти век. Той успял да заеме високо положение в страната и през 1258 или 1259 г.се оженил за внучка на цар Иван Асен II . Най-вероятно Яков Светослав подкрепял българския цар Константин Тих – Асен в борбата му срещу един от претендентите за престола Мицо и за тези си заслуги получил втората по значение след царската титла деспот. През 1263 г. видинският княз Яков Светослав, който по това време е бил притиснат от нахлуващите византийски войски, иска от унгарския престолонаследник Ищван (бъдещия Ищван V) военна помощ. Цената за услугата  е признаването на върховенството на маджарския владетел. Яков Светослав се  признал за васал на унгарската корона.  Този факт дава повод на станалия вече крал Ищван V (1270-1272) да се провъзгласява през 1270 г. За Стефан (Ищван) по божията милост като крал на Унгария, Далмация, Хърватия, Рама (дн. Босна-б.а), Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България. От тогава тази титла остава в титулатурите на всички унгарски крале, включително и Хабсбургите чак до 1918 г., когато е провъзгласена републиката.
  • През XIIIв. наследници и потомци на хан Котян (кумански владетел) преминали през България и основали нова династия, която дала редица владетели на на Видинското (Шишман, Михаил ІІІ и Белаур), на Търновското царство (Георги І Тертер, Шишман и Алдимир, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер, Михаил ІІІ), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.
  • През 1280 година, властта над Бдинската (Видинска) област от Яков Светослав, преминала в ръцете на  Шишман.
  • С помощта на хан Ногай са разполагали браничевските боляри Дърман и Куделин, както и видинският владетел Шишман, са от куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. За да помогне на Дърман и Куделин, хан Ногай подбужда владетеля на Видинското царство Шишман да нападне Сърбия.
  • ШИШМАН І(1280-1300г.) също не бил зависим от Търновския цар.  Влязъл в историята като деспот и е известен още като Шишман І. Той е управлявал Бдинското княжество от 1280 до 1312-1313 г. Той  бил женен за внучка на цар Иван Асен II. Шишман І бил деспот, а неговото обширно владение било зависимо от мощния татарски хан Ногай. Войната на Шишман І със Стефан Милутин била неуспешна. Дърман и Куделин окончателно губят Браничевската област. Шишман със сборни кумански воиски защитава крпостта Ждрело. Там претърпява поражение от войските на сръбския крал и е убит.
  • ШИШМАН ІІ (1300-1322г.) е бил съуправител на баща си Шишман І. По време на похода на баща си в помощ на Дърман и Куделин, не участва, тъй като е оставен на защитава столицата Видин. След поражението на куманите при Ждрело, войските на сръбския крал Стефан Милутин,  насочват към Видинското царство, обсаждат столицата и се опитват да я превземат. Шишман ІІ потърсва помощ от Ногай, който му изпраща в подкрепление воиска и започва приготовления за война със Стефан Милутин. Милутин достига до Видин и единствено бързата намеса на хан Ногай спасяват Видинската област, от присъединяването ѝ към Сърбия. Уплашен от татарско нашествие, Милутин се признава за васал на Ногай. В следствие на тези събития двамата братя (Дърман и Куселин) се заселват във Видинсското княжество. След смърта на Ногай в 1299 г., Шишман ІІ и Милутин окончателно определят границата по между си чрез договор, като град Ниш остава в земите на Шишман ІІ.
  • Цар МИХАИЛ IІІ ШИШМАН – АСЕН (1308-1323г.) е син на деспот Шишман ІІ от първия му брак. Произхождал от български и кумански род. През 1308г. той вече бил съуправител на баща си в Бдинската област. Имал е титла деспот, получена вероятно от българския цар Теодор Светослав, с когото били братовчеди. След прекратяването на династията на Тертеровци бил избран за български цар ( 1323-1330г. ). Мощта и влиянието му били толкова силни, че някои източници го величаят като български цар още преди да се е качил на търновския престол. Ето какво четем в летописите за него: „Все пак, цар Михаил бе един от най-авторитетните от българските владетели. Той бе снажен, доста едър мъж с горда осанка. Имаше дълги кестеняви коси, вълниста, добре поддържана брада и бадемовидни очи. Много приличаше на баща си, от когото бе наследил някои качества.
  • БЕЛАУР (1324-1337г.) също е бил син на деспот Шишман ІІ и брат на бдинския деспот Михаил Шишман. По всяка вероятност през 1324 г. Белаур станал владетел на Бдинската област. Той е сред “велемощните боляри”, влезли в преговори със сърбския крал Стефан III Дечански след битката при Велбъжд, довела на българския престол Иван Стефан и майка му Ана-Неда. Белаур бил привърженик на сръбското влияние и пръв съветник на новия български цар. След възцаряването на Иван Александър (в края на зимата на 1331г.) Белаур отново откъснал (1332 г.) Бдинската област от централната власт и причинявал доста сериозни затруднения на новия български владетел, който бил принуден да търси помощ от татарите за да го отстрани.
  • В едно френско „Анонимното описание от 1308 г.“ за този район се пише: „България е една голяма империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани. Земята е много широка, просторна и хубава, напоява се от десет плавателни реки. Осеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства от хляб, месо и риба, сребро и злато, и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора се извлича и добива златото. По средата на тази империя протича река Дунав...“
  • На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от двамата му наследници – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствено законен владетел на Българското царство и не признава правата на другия. През 1356 г. ИВАН СРАЦИМИР се обявил за самостоятелен господар на Бдин с титлата «цар на българи и гърци». Този факт бил приет от баща му (Иван Александър) с мълчаливо съгласие. През 1365 – 1369 г. Бдинското царство било завзето от унгарците, а цар Иван Срацимир и семейството му били изпратени в Хумник (Хърватия). След като бил върнат в своите земи, той продължил да води самостоятелна политика, особено след смъртта на му (1371 г.). Цар Иван Срацимир бил последователно унгарски и турски васал. Иван Срацимир се титулувал „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“ – титла, наследена от баща му. Същата носи и неговият полубрат в Търново.

        Границите на Видинското царство се простират от Железни врата на запад, до Враца и Оряхово на изток. Столица е Видин, значими крепости във владенията му са Белоградчик, Лом, Свърлиг, Северин, Соколец и Флорентин.

        Липсват сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство, но се предполага, че София е била първоначално владение на Иван Срацимир, а през 1373 г. е преминала в ръцете на Иван Шишман.

        За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си и с Търновската патриаршия (1381г.). Видинският митрополит е сменен. На негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно той е обвинен в убийство и заменен с Йоасаф Бдински. В известното „Огледало на света“ на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името „Сарадж“. Нещо повече, „Сарадж“ е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония.  Александър Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир. В „Писание за верските битки на султан Мурад II“ се говори за „земята Сараджели“ със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин.

        Поради разположението си Видинското царство на първо време остава незасегнато от турските нападения. Иван Срацимир не се намесва по никакъв начин в борбата на Търновското царство срещу Османската империя. С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за турски васал.

Той се присъединил към кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд V, като им предал намиращия се във Бдин турски гарнизон. Поражението на кръстоносците при Никопол ( 25.09.1396г.) довело до завземането на Срацимировата държава от турците през 1397 г. Царят бил изпратен в столицата на Баязид Бруса (в Мала Азия),  където вероятно е починал. По време на управлението си Иван Срацимир разширява крепостта Белоградчик.  Тя става  втора по големина и значение след Видинската. С издигнатите 2 преградни стени от югоизток и северозапад, той я укрепява  и настанява в него военен гарнизон.

  • Иван Срацимир е имал 2 брака. Няма данни за първата му съпруга и деца от нея.
    Втората му съпруга е Анна, дъщеря на влашкия княз Николае Александру, от която има 3 деца, сред които са:
    Доротея (Дорослава), омъжила се за Стефан Твъртко I, бан на Босна; Константин, наследил баща си като цар (1397–1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България. За третото  дете, в историята не са извесни данни. Доротея, като съпруга на босненския владетел, през графската фамилия Цили и династията на Хабсбургите става известна личност във висшата западно-европейска аристокрация.
    Константин Видински (1408-1413 г.), заедно с братовчед си Фружин, е ръководител на първото антиосманско възстание по българските земи , въпреки че Видин остава полусводобен град чак до 1421 г. В Кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик, Константин взима участие. След жестокото поражение на кръстоносната армия при Варна обаче, при което загива и самият унгарски крал, Янош Хуняди, Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. В монашески ръкопис от Хилендарския манастир, се бележи следното: „В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)…“

Това съобщение е извънредно важно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е „цар български“. Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! За османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

  • Друг, много известен видински управник, по време на турската окупация е Осман Пазвантоглу. Той произхождал от богато еничерско семейство и бил роден през 1758 година във Видин. Баща му се наричал Йомер Пазвантоглу – местен управител, който никак не се съобразявал с централната власт и поради това няколкократно бил изселван от града заедно със сина си. В крайна сметка Осман Пазвантоглу успял да откъсне от Турската империя големи територии,  в които се разпореждал като самостоятелен монарх (1793 – 1807). В края на XVIII век султан Селим III предприел три похода срещу Пазвантоглу; два пъти обсадил града, но не успял да постигне нещо съществено. Осман Пазвантоглу починал във Видин на 17.02.1807,  с което приключила и относителната самостоятелност на Видинския санджак.
  • След освободителната война 1877-1878 г. Видинска и Търновска България се обединяват.
Posted in Uncategorized | Вашият коментар