Северозападна България – Карти

Разлики в стойностите на гравитацията

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Село ДОЛНИ ЛОМ – По интересни местни предания:

  • Легенда за Малкото Слънце «Запад»

В една старинна легенда се разказва за паднало космическо тяло. „През една нощ, Небесният ловец «Орион», по някаква причина се разгневил на Слънцето. Взел една стрела от колчана си и я изпратил по него. От Слънцето се откъснало парче и полетяло към Земята. Тогава на небето се появило едно малко слънце. Но не след дълго, Малкото Слънце достигнало обвивката на Земята. Повечето хора, видели това събитие, загинали. Малкото Слънце се взривило и раздробено, паднало върху Земята. (Вероятно става дума за метеорит – б.а.) По линията на падане на метеоритните парчета, се е образувала дълбока бразда в Стара планина, от р. Нишава до р. Огоста. Паднал дъжд от скални парчета. Един от камъните забил в скала по пътя си. Тази скала, нарекли „Запад”, защото бедата идвала от там. Но това не било всичко. После наранената планина се раздвижила. Тектонската плоча под трасето, вероятно се разкъсала и релефа се променил. По пътя на метеоритът се образувала дълбока бразда, а от двете ѝ страни се издигнали нови  глами (хълмове), без растителност. Така се образували Болван 1 и 2, масивът на в. Типчен и др. Сега за тези събития, напомня името на скалата „Запад”, която всъшност се намира на изток от сегашното село Долни Лом. Местните хора обичат да казват, че в тяхното село Слънцето изгрява от запад.˝

  • Легенди за Мала глама:

Хълма „Мала глама˝се намира в землището на село Долни Лом. Разположен е в западна посока в непосредствена близост до селото и пътя към село Репляна. Най-високата му точка е с надморска височина 530м. Крепостта е разполагала е с щерни за вода и тайни изходи сред скалите, в случай на нападение и отбрана. Местоположението ѝ е било така добре подбрано, че от нея да се контролирало движението на цялото поречие на Лом и притоците й Златичка (сега Еличка), двата Суи  печа (Сухи печ), Суи дол (Сухи дол), Запад и Зеленище (Водни печ). От лявата страна на река Лом под наблюдение са били теченията на реките: Руменъчки (Цигански) дол, Умни дол и Мусич. Под крепостта, в местността Китка, е имало селище (Градище) и се е слушало шуртенето на карстовия извор-Шурка. При проучването и картирането, бяха локализирани  два укрепителни  зида: вътрешен-цитаделата и външен. Находките от битова керамика били намерени между двата зида. От север и североизток, крепостта е била обградена от висок, естествен скален откос, който я правел недостъпна. При археологически разкопки, не е изключено да се докаже наличие и на трети зид по посока на височината.

В друга легенда се разказва, че при едно нападение на хуните през 446-447 г., е била превзета и разрушена  крепостта „Мала глама”. Това се е случило по време на голямо земетресение, което е преобразило района. Отново се разкъсали и издгнали са се тектонски плочи. Станало пропадане на водата от езерото под бившата крепост. Крепостта била срината, при промяна на речното русло настъпила и  някаква епидемия.

  • Легенда за Подземното езеро – древен рудник

Селото заема своето заслужено място и в археоложката карта на България.

1. В началото на миналото столетие на старото рударство в района е обърнал внимание Г. Бончев. Според него находищата около село Долни Лом са „…продължение на Чипровските, но се различават от тях по съдържанието си. В долноломските предели – пише авторът – има стари рударски работи, но те са почти засипани и заровени, че днес мъчно могат да се намерят…“

2. През 1929 г. там се провеждат археологически разкопки от Васил Миков. Той, с особенно внимателно проучва 2 от пещерите „Суи печ – леви и десни“ и заключава, че намерената керамика е от първата половина на І – то хилядолетие пр. н. е.  При разкопките са открити фрагменти от съдове, кости на животни и останки от дилувиална фауна, особенно кости и нокти от пещерна мечка.

Пак според В. Миков, съдовете представляват голям научен интерес, тъй като са работени на ръка, без помощта на грънчарско колело. Те са имали „низки или широки гърла, равни дъна и снабдени с единични дръжки. При изпичането са придобили тъмно червеникав или тъмно кафяв цвят. Орнаментът върху тях бил съвършено различен от познатите видове досега у нас праисторически селища. Получен е главно чрез отпечатване върху влажните стени на един вид печат, наподобяващ на кучи скок.

Отново според  Миков, „съдовете не могат да бъдат по-късни от V-ІV в. пр.н.е. Те се доближават до орнаментите от районите на Сараево и Босна…“

Какво ни разказве митологията? За района на Мала глама,  има не една легенда. В една от тях се разказва, за древно селище и стара крепост, които дълги години устоявали на пристъпите на врага. Но дошли завоеватели, които давали мило и драго ( „имот, злато и кожи“) за да им разкрият от къде минава водопровода, за да превземат крепостта. Жестоки битки се водили в местността „Бранището“, по реката Мусич и в Джерин дол. Най-сетне „вещица мръсна и космата“ ги научава как да открият водата за да превземат крепостта. Тя се разпоредила да ù доведат най-здравия и млад кон. Да го нахранят добре, но в храната  му да сложат много сол. Вещицата го пуснала и той с ноздрите задушил къде има вода. Спрял се на едно място и започнал да бие с копито. Там бил водопровода. Разровили, но станало чудо, чуло се клокочене в дълбочина и водата изчезнала.

Тази легенда се повтаря и за превземането на Видинското царство от турците.

               По повърхността на Градището е откривана керамика, останки от инструменти за рудодобив, пещ за гасене на вар и съоръжения от различни исторически епохи. Не са рядкост и отделни, очевидно изкуствени височини, с неизяснено предназначение. Крепостта очевидно е била неразделна част от фортификационната система на Византийската империя, а вероятно е била ползвана и преди това. В района са съществували езически оброчни камъни.

  • През 447 г. В една от пещерите на Суи печ, са открити: скелет на праисторически човек, разпръснати кости от скелет на мечка.
  • Легенда за „Риците”

В една легенда се разказва, че през V-ІXв. В землищата на днещните села Горни и Долни Лом, Репляна, Гюргич и Превала е живяло  население, дошло от североизточното краибрежие на Черно море. То се е преселило там може би с хуните или аварите. Наричало се Рици, защото били дошли от крайбрежието на ез. Рица в Западен Кавказ. Не е изключено, името им да произхожда от „Рид”, защото са живеели по ридовете. Били здрави и силни планинци. Занимавали се със земеделие, коневъдство, лов, събирателство на плодове, пчеларство, лозарство, битова керамика, обработка на камък, дърво и кости, отглеждане и тъкачество от коноп и металодобив и обработка на метал. Селището им представлявало група от дървени къщурки (землянки) по склоновете на хълмовете наоколо. Най голямото било някъде на хълма Седларица. Един път в годината, в местността «Крадна ливада» (между Долни Лом и Репляна), организирали разменна търговия. Оставяли, една стока, която им била в повече и си взимали друга, от която имали нужда. Религията им била езическа. Култовите средища били «Капища». Имало и «долмени», които в последствие са разрушени.  Дали причина за разрушаването им било християнството или използването на камъните за строежи на къщи не е известно.

  • Легенда за гроба на Атила

Според едно местно предание, гроба на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гроба му бил някъде под един от талвеците на тогавъшната реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трсето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание, в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:(Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

  • Легенди за «Средно селище»

В първият турски регистър от 1454-55 г. са регистрирани и двете съседни села Долни и Горни Лом. Тези села са образувани от по-старо село (Средно селище), което е отбелязано на европейските карти, като „Лом“. Впоследствие това селище е напуснато. Заселено е отново към 1500 или 1600 г. със сборно население от няколко сръбски села. В Турският регистър се споменават две възможни имена „Селището“ и „Лещарка˝. Във връзка с последното му заселване, се разсказва следното легенда: Било през 1852 година. През планинските пътеки вървели двама млади хора. Лило и Алексо. По занаят и двавата били каменоделци. Произхождали от старото село Славине на река Нишава, което сега се било превърнало в махала на турското село Чифлик Пиротско. След погрома на Белоградчишкото въстание през 1850 г., района там бил опустял. Двамата мъже, се бяха скитали по гурбет из Влашко няколко години и се прибирали към дома си.

Вече чувствали умората от дългия път и седнали до една скала (Бела стена) за да си починат и пийнат прясна водица. Тука природата им харесвала. Приличала досущ като на тази от тяхното село. И тук имало голям бял венец от хубав камък, като при тях, пенлива река, като тяхната Морава и гъста хубава гора, като при техния манастир „Св. Отец“.

Подпряли гърбовете си на едно голямо дървото и се замечтали за близките си, които не били виждали от  години. Унесени в мислите си и заслушани в ромола на водата те неусетно заспали. Когато се събудили, Слънцето вече преваляло и станало късно да стигнат до прохода Козя гърбина. Нощта щяла да ги застигне високо в Балкана, а едва ли ще се доберат до някоя колиба за да пренощуват. След кратко колебание, решили да нощуват тук край скалата. Тя да ги пази от дъжд ако се наложи, а шобърката (скалното изворче) да ги напои. Лошото било това, че храната им свършила. В торбите им се търкаляли по няколко картофа и някоя круша дивачка. Те тръгнали през планинските пътища за да избегнат турците и за да минат по-накратко. Пък и тук района е бил изтребен от турците след Белоградчишкото въстание, и селцата били така безлюдни, та няма кого за пътя да попиташ, камо ли храна да ти даде. Нивите и градините опустели, неможеш и нищо да си откъснеш. Но това не плашело младите мъже. Не им било за първи път да си доставят храна от дивата природа. Оставили си вързопите до скалата. Лило, който бил ловец, тръгнал към гората, а Алексо се спуснал към реката.

Скитайки се в гората, Лило зърнал през сплетените клони една сърна. Стрелял, но сърната била далечко и само я ранил. Стреснато, животното се обърнало и  побягнало. Лило я започнал да я преследва през гората по кървавите дири, които  сърната оставяла. Не след дълго, стигнал до едно хълмче, където следите се губели. Обиколил го и видял една дупка. Навел се и пропълзял вътре. Решил, че там е леговището на раненото животно. След известно пълзене, тунелът изведнъж се разширил толкова, че той могъл спокойно да върви прав. Помислил си, че е попаднал в пещера и запалил една треска за да огледа наоколо. Огромна била изненадата му, когато вместо пещера или леговище, видял пред себе си вътрешността на църква с красиви стенописи. А, бедното животно което преследвал лежало мъртво пред олтара. Стреснал се, бедният каменоделец. Коленичил до бездъханната сърна и се заклел, че догодина ще се върне с целия си род си и ще се заселят тук в долината на река Лом. След това, тихо се измъкнал от дупката и се отправил към скалата.

Другаря му имал по- голям късмет и бил наловил няколко риби от реката. Напалили огън, хапнали, а Лило му расказал за случилото се. Двамата решили, че това е „Божи знак” и ако искат да продължат пътя си по живо по здраво, непременно трябва да изпълнят дадения оброк.

През нощта се развила силна планинска буря. Имало градушка, а небето се разкъсвало от  гръмотевици. Двамата, се подслонили под скалата, която ги предпазила от природната стихия.

На другия ден, грейнало ярко слънце и двамата продължили пътя си.

След една година, те пак се върнали с рода си и се заселили в района срещу скалата в Суо полье. Там образували поредното „Средно селище”. Направили си къщи и започнали да строят църкви в околността.

Колко църкви са построили, никой не се знае. Но, казват че по-добри каменоделци от тях нямало по целия Балкански полуостров. Остатъци от техните и на поколението им каменни релефи, още съществуват в църквата, вратите и чешмата на Лопушанският манастир, и църквите в селата Гаврил Геново, Горна Ковачица, Лесковец, Сталийска махала, Мокреш, Стубел, Каменна Рикса, Белимел, Берковица и заличеното вече село Живовци. Наред със църквите, те строили и великолепни каменни оброчни кръстове с които бил осеян района. За съжаление, от тези каменни творби на Славинските майстори каменоделци са останали единнични екземпляри.

С тази област на художественото ни и културно наследство за сега, почти никой сериозно не се е занимавал. Декоративните изображения с растителни и животински мотиви, човешки и митични  фигури, птици, въртящи се розети и т.н. може би са внушавали на предците ни идеи, които като наследници трябва да разберем за да продължим напред.

 Ритуалът на Новоселците:

Избрали си те „Съвет на старейшините”. Събрали се старците и решили по стар обичай да заорът грниците на новото село. За целта, през първата нощ двама млади хора (неженени) от новозаселващите се трябвало да „заорът” границите на новото село. До изгрев слънце, границата трябвало да бъде очертана. Дали са го направили много голямо, или нещо се случило, не се знае, но младежите не затворили контура на селото. А това било лош знак. За да избегнат „злата прокоба”, стрците решили в отвора да построят църква или оброк. Така и направили. Възможно е църквата да се казвала „Св.Петър и Павел”. Тя се намирала срещу скалата Бела Стена. Но за съжаление, християнството не помогнало на езическите обичаи и селото пак се затрило. Този път през 1885 г. при втората приводня (наводнение). След наводнението останали 17 фамилии. Те се преселили – 10 в Горни Лом и – 7 в Долни Лом.

  • Легенда за „Дреняк”

Разцвет на рударството се отбелязва след 1365 г., когато районът става част от Австро-Унгарски банат. Специално изпратени от Словения и Хърватско рудничари активизирали и модернизирали работата в мините. Този период е известен под името „периода на латините“. В горното течение на река Еличка (Златичка) е имало резиденция на католически архиепископ, а срещу нея и православен манастир.

На разстояние 5 км от Градището в Язова планина се намира местността Дреняк, а западно от нея хребета «Седларица». В Дреняк има място (вероятно затрупана шахта с деаметър около 5 метра) върху което не се задържа сняг през зимата, колкото и да пада. Според една легенда, през „Латинско“ време в местността Седларица е бил дворецът на някакъв императорски чиновник и управител по приходите. Той заемал високо положение в двора на императора и бил много влиятелен. Неговата съпруга, била с рядка хубост и  скромност. Пренебрегнала насладите на градския разкош, тя следвала мъжа си навсякъде. Тя била ощастливила мъжа си със пет сина. Преди да се оттегли от тези места, под земята в района на Дреняк, на дълбочина около 80-100 метра, чиновникът е построил подземен дворец, където разположил седем златни статуи: на себе си и съпругата си в пълен ръст, а на синовете рицари-само бюстове. Всичките фигури били изработени от злато, което тогава се добивало там. Според преданието, именно над този подземен дворец е мястото,  където никога не се задържа сняг“.

  • Легенда за кръста в местността „Въртàча” (Св. Илия)

Местността Въртàча се намира се близо до третия мост на  река Еличка (Златичка), южно от селото, към Балкана там където се събират двата ѝ големи притока Лева и Ломска река. Когато в Дреняк имало металургична фабрика, там разтоварвали каруците с руда и ги обръщали за да се върнат към рудниците. На това място се намирал оброчен кръст на „Св. Илия” (сега е потънал в земята и не се вижда). В миналото се е намирал на малка полянка с папрати. Рударите били издигнали са кръста на светията да ги пази от бури, градушки, инциденти и хишници в планината.

На „Св. Илия” се е правел курбан от местните колиби.

  • В реката, разделяща двете местности Дреняк и Седларица някога е промивало злато, затова и старото и име е било Златичка. В друга легенда се разказва, че Златичка е била главният извор на река Лом. Приток към нея е била и сегашната Превалска Огоста. След разрушително земетресение е станало разместване на земните плочи и промяна на терена. Превалска Огоста се отправила на изток.
    • Легенда за Санто Донато

В друга легенда се описват любопитни събития, станали в края на XVІІ и началото на XVІІІ  в. От Чипровския балкан дошла бригада от Саксонски рудари. Те били около 1500. Ръководел ги един италианец на име Санто Донато. Този италианец,  станал кралят на  металургията на турската хазна.   Твърди се, че е бил с протекцията на „Високата порта˝. От начало, в рудниците по Чипровския Балкан, копаел руда: железна, медна, сребърна и златна. След това, в местността Дреняк, построил завод. Това бил първия металургичен завод по тези места, а може би и на Балканския полуостров. В тези, забравени от бога земи, саксонците построили чудо на техниката за това време. В него имало, не една, а две леярски пещи: една за желязо и друга за цветни метали. Пещите били в местността «Крии брод». Обработката се свеждала до стопяване на рудата и извличането на метала от нея в течно състояние. По този начин, се получавал чугун и стомана. Използваното гориво, били въглища. С тях, той се снабдявали от Фалковец и зареждали пещите. За вдигане на необходимата им температура хората му използвали система от колела по река Еличка. Чрез силата на водата, сгъстявали въздуха в една цистерна и раздухвали огъня в пещите. Получаваните чугун и стомана били със много добро качество. Готовия железен метал, формувал в някакви чогунени приспособления наречени „кокила за отливане”. Продавали  ги за изработка на оръжие. С него снабдявали  султанската войска със саби, ками и пушки. А цветния метал, също формован, продавали на европейските търговци и занаятчии. Даже, на вторият мост на река Златичка, сега Еличка, тогава имало желязна прдупредителна табела «Частен имот на сеньор Санто Донато. Вход забранен!». Така за двайсетина години италианецът забогатял. Като повечето индустриалци, е бил жесток работодател. Тъй като,  хората, които му работили, не били от местните, не им разрешавал никакъв контакт с околните жители.  Нито на местното население до тях. Те работели в пълна изолация. Разказвало се, че около предприятието му, пиле не можело да прхвръкне. Не била по-добра обстановката и в рудниците. Работниците му в рудниците,  с месеци не виждали дневна светлина. Работели денонощно, в непрекъснат режим. Те почивали, спели и се хранели на мястото, където работили. Наредени във верига, изнасали на повърхността поставената в кошници рудата и пълнели каруци. С тях я свляли до Въртача и пълнели вагонетки с които я докарвали до пещите. В предприатието му, бил същия тормоз. Вечно се бързало с изпълнение на поръчки. Самият Донато, притежавал  голяма сила и добро здраве. Бил богат, здрав и силен ала не бил щастлив. Седейки един ден в предприятието си, чул работниците си да се смеят. Тогава си помислил: “Беднякът, макар и роб, е винаги по-свободен и щастлив  от богатия, защото няма какво да губи! А богатия, никога не е спокоен, нито за парите си, нито за живота си…”. Така  смятал той, и се чуствал все по-нещастен…

Един ден, повикал при себе си своя главен строител, който  бил довел със себе си, истински талантлив човек. Под негово ръководство били построени  експлоатираните шахти. Той бил проектирал и ръководел строителството на завода и двореца – крепост с високите по 25 лакътя, колони и аркади. А, над него, висока 60 метрова часовникова кула с кумин. Освен това имал безценната способност  да пази тайна.

 Шефът му, както ви казах, притежавал колосално състояние, огромни богатства, злато, накити, скъпоценни камъни от цял свят. С парите си изкупувал великолепни образци на златарското изкуство. Много ценял и скъпоценните камъни. Играл на търгове и се сдобил с прекрасни образци. Това го държало в непрекъснат страх. От своя строител той поискал да му изгради помещение, цялото от камък, само с една външна стена. Намислил да си направи огнеупорна галерия, без прозорзи, само с една врата…

Минало време. Специалната галерия била построена и богаташа скрил съкровищата си там. Така той се чувствал по-спокоен, без да му се налага да се страхува от ограбване. От време на време отивал в тайственото помещение за да се порадва на богатството си и си тръгвал с радостна усмивка. Какво имало там,  никой не знаел, нито хората около него, нито дори най-близките роднини от семейството му, ако е имал такива. Доста време се изминало, когато получил заповед, да затвори рудниците и да замине по работа за други земи. Ето как изпълнил нареденото му италиянецът: За да затвори галерите, индустриалецът, наредил да изнесат цялата изкопана скала до края на  галерийте. След това, да прокопаят река Златичка до отворите на шахтите. Накрая на нея да построят  дига и шлюз. Когато всичко било готово, наредил, разрушат подпорите и галерийте рухнали. Разрохканата скала се понесла към дигата, като грандиозен поток, който помитал всичко по пътя си, влачейки милярди кубически метри земя, дървета и камъни. После, той наредил да разрушат и дигата и потока се понесъл към шлюза. По дъното на реката били разхвърляли храсти. Шумът бил толкова ужасен, че ушите на хората в околноста, не могли да го понесат и много от тях оглушели. Цялата земя треперела. От планината се срутвали огромни скални късове, а от галериите се понесъл ураган, който изхвърлял облаци прах, скали, метал и човешки тела, на тези които не успели да се спасят. Когато стихията се укротила и водата се оттекла, събрали храстите и ги изгорили в пещите на фабриката. След това,  загасили пещите и на свой ред ги взривили. Събрали още десетки тонове метал. И тъй като нямал време да го продава, индустриалецът го прибрал в тайната галерия. В последствие, взривили предприятието. Така от металургичното предприятие на Санто Донато останали само огромна дупка, купища камъни и шлака в местността Дреняк и над нея.

Желязо, мед, злато и сребро било прибрано в тайното скрвалище. Тогава индустриалецът се замислил, как да го отнесе със себе си? Водела се поредната Кримска воина. Пътищата били пълни с отчаяни разбойници, а и редовните постове не биха пожалили керван със съкровища. Знаел, че когато войската била  гладна, не щадяла никого. Решил, че най-безопасно ще бъде, ако го остави на място, а когато времената станат по спокойни да се върне и го вземе със себе си… И си заминал. Най много да е отнесъл със себе си скъпоценните камъни.

  • Легенда за „Кръста на Ястреба”

В стара легенда, която се предава от векове се разказва за рицар-кръстоносец, произхождащ от династията на император Константин Велики. Той  взел участие в няколко кръстоносните похода. В тях, той се прославил с голяма смелост и жестокост при покоряването на  варварските народи. Заради неговата безпощадност го наричали Ястреба. Заради многото оплаквания, папата се видял принуден да го анатемоса.

В една кървава битка с печанегите, рицарят бил убит. Трупа му бил пограбан от неговите другари в импровизирана гробница в една скала по тези места. Над гробницата поставили голям каменен кръст, както  подобавало на рицар-кръстоносец  в онези времена. Никой не се осмелявал да отвори гробницата и да обезпокои рицаря, за да не го сполети нещастие. Макар, че пътека минавала наблизо, хората избягвали дори да го доближат. По-късно, когато се разбрало за царския произход на рицаря, кръста бил именуван на „Св. Константин и Елена”.

В края на ХХ век при една силна буря, светкавица паднала върху кръста и го счупила. На другия ден, хора от селото го намерили заровен в калта под скалата. Собственика на земята изпаднал в паника. Сметнал, че това е лошо знамение и го чака сигурно нещастие. Събрал хора от селото и с дружни усилия закарали каменния кръст на педесетина метра под скалата в близката нива, където отново го издигнали.

  • Легенда за„Суодолския манастир”

По предание на стари хора в местността „Ранджлов кръст”, на разстояние 2 км. източно от селото през Срацимирово време е имало голям манастир. „Стара легенда разказва, че някога над Сухи (Суй) дол имало голям и красив манастир.

Турците тогава още зачитали религиозните средища на българите и манастира бил цветущ. До манастира имало кръст на «Св. Арахангел Михаил» (Ранджелов кръст).

Един ден турска потеря се движела по пътя, който тогава минавал покрай манастира. Спрели се турците на хладина да починат и задрямали под дърветата. Затворника, когото влачели след себе си, прегризал въжетата и побягнал към манастира за да се скрие. Монасите подплашени от преследващите го заптиета, не отворили портата. Турците настигнали нещастника и го убили на гламата срещу манастира. След това продължили пътя си. А, монасите уплашени от случилото се, дори не го погребали, както си е обичаят.

Не се минало много време и реките с грохот придошли и потопили цялата долина. Водата разрушила манастира, а монасите се издавили. От тях и големия манастир, останал само спомен. Само пастирите наоколо, понякога намирали по храстите разкъсаните и избелели шапки на загиналите монаси.˝ От тези времена е останало името на една от гламите – Попова капа.

·   Легенда за извора
„Змиовъ
ц”

         В една стара легенда се разказва, от къде е дошло името на извор и скала.

В стари времена, в местностите наоколо върлувал свиреп Змей. Хората не могли да отгледат и едно домашно животно. Змеят, погубвал всичко. Като се свършли животните, той започнал да напада хора. Причаквал самотните пътници и ги завличал в своята пещера наблизо, за да му слугуват. Пещерата, в която живеел, имала много поземия, цял лабиринт. Когато му омръзнели или не му се подчинявали ги погубвал в страховитите галерии на своя подземен дворец – пещера.

Всяко подземие се пазело от скална врата. В проходите били заложени капани, падащи сводове и колони, отровни шипове и много други опасни неща. Всичко това пазело съкровищата на Змея. Един ден, през селата минал момък от далечни земи. Хората го предупредили да не се скита сам в този край, защото Змея може да го погуби . Но, момъка бил млад, смел и силен, затова  не се уплашил. Дори намислил да се справи с тази напаст за да одтърве хората.

Една сутрин, при изгрев слънце, той се качил на скалата „Белу стену” и започнал да се оглежда в посоката в която му били казали, че се намира пещерата на страшния Змей. По едно време, небето се стундило (стъмнило) и на отсрещния бряг на реката се спуснало огромно чудовище. Докато се оглеждал Змея наоколо, за поредната си жертва по пътя, момъкът изтръгнал голяма лиска (плоска скала) и я хвърлил по него. Скалата отрязала главата на Змея и се забила в отсрещния хълм. А, безглавото туловище на чудовището се продънило в земята.

Там, където потънало тялото на Змея, бликнала шобърка (извор). Водата ù се точи, като “конъц”. От 15 до 17 август пресъхва… А камъка, който хвърлил момъка и до днес си стърчи на хълма. Само, че от бял някога, сега се е превърнал в черен. Някои казват, че това се дължи на кръвта на влечугото, която била черна.

Тази скала, сега носи името Марков камик (камък). Но, дали такова е било името на момъка, никой не знае. Извора нарекли  “Змиовъц”, защото там се е затрил Змея.

 

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Село ДОЛНИ ЛОМ – История

1.    Видинска България в древни времена:

  • Първите следи по тези земи от човешко присъствие, историците  датират от времето на неолита (6000-4000 г.пр.н.е.). Там  е живяло смесено население.
  • Древно, исторически локализирано население в района, е датирано по време на походите на ФИЛИП и АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ (около 360г.пр.н.е.).  Наричали го „ТРИБАЛИ”.  Трибалите,  през IV в.пр.н.е. са населявали и долината на река Лом.   Тях, Филип и Александър Велики не са могли да покорят. „Племенната им територия˝ е била: в посока изток-запад – долините на реките Морава, Нишава, Лом, Огоста, Скът, Искър и Вит. В посока север – юг: подножието на Карпатите, река Дунав, Стара планина и Софийското поле. Според едни историци, трибалите били едно от многото тракийски племена, населявали Балканите. Според други учени, те са били конгломерат от три групи население по реките  «от Трако-Илирийски» произход. Това население, най грубо го ситуират на територията западно от река Тимок, източно от нея и северно от река Дунав. Съседи им били: западно „Илирите˝, източно – „Мизите˝, а южно – „Агрианите˝. Трибалите дълго време се славели като много силно племе. От имената на царете им са известни това на Халес и на Сирм. За поминакът им се знае, че имали добре развито земеделие, скотовъдство, овощаство и лозарство. Ловът, риболовът и пчеларството са им били любими занимания. Експлоатирали са горите и са имали добра организация на минното дело. Промивали са злато по долините на реките, изработвали са вълнени, ленени и конопени облекла. Използвали удобна за времето си пътна мрежа. Тя била вертикална (по реките) и напречна, по река Дунав. Занаятите им включвали: грънчарство, керамика, металообработка и търговия. Извесни техни „Тържища˝ били Нейсус (Ниш) и Сердика (София). Произвеждали и употребявали свои и чужди парични знаци. В религиозно отношение, били поклонници на „Соларния култ˝. Те, не без основание, смятали Слънцето за висше божество. Почитали и други богове: на войната, на младостта, на разстителността, на Земята и плодородието, на богатството и др. Вожда или царя е бил и върховен жрец. (Историческа география  на тракийските племена до ІІІв.пр.н.е.- БАН, 1983г.).
  • По-късно римляните (І-ІV в.) са използвали изградените от траките съоръжения, поддържали са ги и строели нови.
  • Славяните, които дошли по-късно на тези земи (ІV – VІІ в.), продължили да живеят в запазените селища, да ги доразвиват и дострояват. Те прекръстили река Алмос на Лом и променили други местни имена. Коренното население в този район принадлежи към етнографската група  нарчена „турлаци˝. Турлаците живеят от двете страни на Западна Стара планина, на териториите на България и Сърбия. Това са общности живели в перифериите на Римската и на Византийската, а в последствие и на Турската империи.

Една от хипотезите за произхода на името «турлак» е латинската дума «турес», която в превод означава  кула или крепост. Другата  е свързана с основния поминък на това население – животновъдството. „Турла˝ или „търла˝  са заграждения на открито, където се затварят овците и козите, когато са на паша в планината.

2. Видинска България през средновековието:

  • През първите десетилетия на своето господство над тези земи,  РИМ е запазил заварената селищна структура и имената на реките. Цялото внимание на империята, първоначално, е било насочено към изграждането на северната  балканска граница. Тя е минавала по южния дунавски бряг. Над повечето от заварените селища, те изградили нови крепости често с нови, римски имена (Ескус, Димум, при Бонония, при Рациария). Според античните автори, Рим постигнал победата си над Балканите чрез безмилостно унищожаване на местното население или взимането им за войници. Тези, които останали, продължили да живеят свободно в обезлюдените полета, а значителен брой от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настанили главно в новоизградените си крепости (кастели) и селища. Само по дунавския бряг от Тимок до Дуросторум (Силистра) перманентно са квартирували три легиона, образувани още през първите десетилетия от италийци. През определени периоди техният брой дори нараствал. В Долнодунавския лимес е регистрирано пребиваването на IV Скитски, V Македонски, VIII Августов, VII Клавдиев и I Италийски легиони на много помощни войски – али (конни), кохорти (пехота), а за охраната на Дунав бил създаден и речен флот.
  • След установяване на военен контрол над района през 45-46 г., се пристъпило към административни реформи. Района на село Долни Лом тогава  се е намирал в  Провинция «ГОРНА МИЗИЯ» с център град Рациария (сегашното с. Арчар). Окупаторите владели земите и започнали да експлоатират рудниците под връх Миджур. Тамошният район, бил част от втората линия (след Дунавската) на „Балканската им отбранителна система” и бил силно   охраняван.  Следи от тогавъшното величие на Рим могат да се изследват по гламите (хълмовете) в землищата на селата наоколо. Следвали са множество войни и сражения.
  • Големи междуособици са били при войните на император Траян с даките. В местната митология (мита за Фалковец) има откъслечни сведения за войната на Рим с  Даките през 101-106 г..

През време на Средновековието, през голями периоди от историята, тогавашното Видинско царство (сегашните области Видин, Монтана и Враца), са  били спорно или автономно владение. И то е имало богата и сложна история.

  • През ІV в. Римската империя се разделя на ЗАПАДНА (РИМ) и ИЗТОЧНА (ВИЗАНТИЯ). Късната античност, IV-VІ в. е представена със строенето на нови крепости така наречените «градища» и възстановяването на някои стари. Според сведения на Прокопий Кесарсийски (ІV в.) „При император Юстениан І Велики от (Византия), (са) възстановени и построени нови «кастели», крепости и градове…”. Изгражда се втора по значимост  след Дунавска,  Балканската отбранителна система, състояща се от преградни  стени и малки фортове.
  • Първото нападение на хуните, над Византия е станало през 441 г. над провинция Илирик (Сърбия). Съгласно Приск, военните действия започнали с нападение над сегашния Белград. Предлог за атаката им било похищение на град Марс и царските гробници. По нататък хуните се спуснали по долината на река Морава към Ниш и по Дунав към Рациария (Арчар).
  • Следват още няколко нападения на АТИЛА, легендарният пълководец на хуните и наследниците му. „През 447 г., Атила, оглавил ново нападение на хунския съюз, върху Византия. През същата година е станало и най-голямото хунско нападение и върху „провинция Мизия”. Използвайки това, че крепостите по Дунав били полуразрушени от голямо земетресение (446-447г.),  хуните преминали, като тайфун през западните провинции на Балканите и се насочили към Дунавската делта. А една част от тях се укрепили в „Турлашката непроходима гора“. Те се устремили към Нейсос (Ниш) и го завзели. Него, по-късно искали да обяват за „най-значимото Балканско тържище“. Впоследствие, източната империя (Византия) не устояла и изпратила представители при Атила за преговори.
  • През зимата на 466 – 67 г. други хунски групи , предвождани от славянина Хормидак  преминали по заледения Дунав и нахлули в южните земи. Атаката им била спряна чак при стените на Сердика (София). Две години по-късно, те отново преминали Дунав и поискали Византия да им отдели земи за заселване и да открие тържище край някой дунавски град. Искането им не било удоволетворено. Те били разбити от началника на константинополската гвардия – Аспар, който бил алан по произход. Но натиска продължавал.“
  • През ІV -VII в. на юг от Дунав, проникват и славяните. Извесно е, че те променят името на реката от Алмус на Лом (ломя, разсичам). Следи от тези времена има в местността Джебръчки трап.
  • През 562 г. на север от тези земи, се създава Аварския хаганат на хаган Баян, който представлявал сборно хунско население.  Те сущо правят нападения на юг от Дунав. През ІХ в., този хаганат е окончателно разгромен от войските на Карл I Велики и на хан Крум.
  • Към края на Първото българско царство се разгарят силни страсти между прииждащите маджари и наследниците на Крумовата династия – родовете на Салан, Глад и Менумороут. От началото те изпращали прошения до владетелите от Крумовата династия за да получат земя за заселване там, като потомци на Атила.  За да се оттърве от тях, единят от владетелите, Салан решил да им даде нещо. Като разбрал за това, Менумороут надменно казал, че това било срамно и че от него маджарите и една шепа земя няма да получат. Но маджарите нападали постоянно и поединично.

 

 

 

 

 

  • В историографията  Видинското царство, често е споменато във връзка военни действия между българи и унгарци,  през 903-907 година. В хроника „Деянията на унгарците” се описват военните сблъсъци на тархан ГЛАД с унгарците. Глад е бил роден във Видин. От хрониката става ясно, че Глад е воювал сам, без да очаква помощ от някаква централна власт.
  • САМУИЛ (997-1014 г.) преди да стане български цар, най-вероятно е бил управител на Бъдинската (Видинска) област. При бягството си от Цариград през 976 г. синовете на цар Петър I – цар Борис II и Роман, се отправили към България. При преминаването на границата обаче царят бил убит, оприличен  поради облеклото си за византиец, докато Роман се спасил, пак във Видин. Тъй като братята Давид и Моисей действали в райони на юг- югозапад, а Арон управлявал Софийската област, то вероятно трябва да се заключи, че във Видин е бил именно Самуил. За това говорят и добрите му връзки с унгарското кралство в периода преди 1000г. (Синът му Гаврил Радомир бил женен за дъщерята на унгарския крал Геза (Гейза)).
  • През първата четвърт на ХІ в. владетел на този район е бил внука на Глад – Ахтум. Той е управлявал  гляма по обхват територия от двете страни на Дунав. Около 1002 г. владенията на Ахтум се простирали между реките Муреш, Тиса и долното течение на Дунав, включително и Бдин (днешният Видин). Негова столица била крепостта Морисена (при днешния град Ченад), а на десния бряг – Бдин. Ахтум е разполагал е със силна войска и сущо е воювал с унгарците.  Богатствата на този владетел били неизброими.  През 1003 година Ахтум оставя Самуиловия син Гаврил Радомир да ръководи отбраната на Бдин против византийците, а той воюва на север с маджарите.  Съществува мнение, че първата съпруга на Самуиловия син – Маргьорита е дъщеря на този банатски владетел.
  • Следват кръстоносни походи през 1087 г. и 1096 г., нов Кръстоносният поход, воден от Готфрид Булонски и Петер Амиенски преминали през Белград, „където свършвала Българската земя” и достигнали Ниш. Между Белгард и Ниш имало гъсти вековни гори Silvae Bulgarorum (Български гори). В град Ниш били приети от управителя на крепостта Никита, българин по произход. После продължили през цялата Българска земя до Константинопол, мирно, без грабежи. (ГЗ-ЗБЗС,стр.40-41)
  • Вероятно ІІ-та Българска държава се е управлявала като федерация. Владетел на Видинска България е бил АЛЕКСАНДЪР (1196г.), брат на Иван Асен ІІ.
  • През 1242 г., при връщането от Западния поход, една татарска армия водена от военачалника Кадан (Хадан- внук на Чингисхан), разорява Сърбия и Северна България. През (1241-1246 г.). На българския престол се въскачва сина на Александър,  Калиман І Асен . Той е едва седемгодишен и управлява чрез регентство. През 1242-43 г., след връщане от маджарските земи, татарските орди на Бату опустошават Северна България и принуждават търновското регентство да плаща ежегоден данък на образувалата се в Южна Русия, държава на татарите известна под названието „Златна Орда”.
  • Според Петър Ников, към баната Мачва, Ростислав Михайлович (руски княз), успява да присъедини не само Белград и Браничево, но и Тимошко с Видин до Искър. Но заетостта на Ростислав във войната на Унгария с Чехия по това време (1260 г.), дала възможност на Константин Асен да си върне Видин и Тимошко, без Браничево.
  • ЯКОВ СВЕТОСЛАВ е друг руски княз, потърсил убежище в България от татаро-монголско нашествие през 30-те години на 13-ти век. Той успял да заеме високо положение в страната и през 1258 или 1259 г.се оженил за внучка на цар Иван Асен II . Най-вероятно Яков Светослав подкрепял българския цар Константин Тих – Асен в борбата му срещу един от претендентите за престола Мицо и за тези си заслуги получил втората по значение след царската титла деспот. През 1263 г. видинският княз Яков Светослав, който по това време е бил притиснат от нахлуващите византийски войски, иска от унгарския престолонаследник Ищван (бъдещия Ищван V) военна помощ. Цената за услугата  е признаването на върховенството на маджарския владетел. Яков Светослав се  признал за васал на унгарската корона.  Този факт дава повод на станалия вече крал Ищван V (1270-1272) да се провъзгласява през 1270 г. За Стефан (Ищван) по божията милост като крал на Унгария, Далмация, Хърватия, Рама (дн. Босна-б.а), Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България. От тогава тази титла остава в титулатурите на всички унгарски крале, включително и Хабсбургите чак до 1918 г., когато е провъзгласена републиката.
  • През XIIIв. наследници и потомци на хан Котян (кумански владетел) преминали през България и основали нова династия, която дала редица владетели на на Видинското (Шишман, Михаил ІІІ и Белаур), на Търновското царство (Георги І Тертер, Шишман и Алдимир, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер, Михаил ІІІ), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.
  • През 1280 година, властта над Бдинската (Видинска) област от Яков Светослав, преминала в ръцете на  Шишман.
  • С помощта на хан Ногай са разполагали браничевските боляри Дърман и Куделин, както и видинският владетел Шишман, са от куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. За да помогне на Дърман и Куделин, хан Ногай подбужда владетеля на Видинското царство Шишман да нападне Сърбия.
  • ШИШМАН І(1280-1300г.) също не бил зависим от Търновския цар.  Влязъл в историята като деспот и е известен още като Шишман І. Той е управлявал Бдинското княжество от 1280 до 1312-1313 г. Той  бил женен за внучка на цар Иван Асен II. Шишман І бил деспот, а неговото обширно владение било зависимо от мощния татарски хан Ногай. Войната на Шишман І със Стефан Милутин била неуспешна. Дърман и Куделин окончателно губят Браничевската област. Шишман със сборни кумански воиски защитава крпостта Ждрело. Там претърпява поражение от войските на сръбския крал и е убит.
  • ШИШМАН ІІ (1300-1322г.) е бил съуправител на баща си Шишман І. По време на похода на баща си в помощ на Дърман и Куделин, не участва, тъй като е оставен на защитава столицата Видин. След поражението на куманите при Ждрело, войските на сръбския крал Стефан Милутин,  насочват към Видинското царство, обсаждат столицата и се опитват да я превземат. Шишман ІІ потърсва помощ от Ногай, който му изпраща в подкрепление воиска и започва приготовления за война със Стефан Милутин. Милутин достига до Видин и единствено бързата намеса на хан Ногай спасяват Видинската област, от присъединяването ѝ към Сърбия. Уплашен от татарско нашествие, Милутин се признава за васал на Ногай. В следствие на тези събития двамата братя (Дърман и Куселин) се заселват във Видинсското княжество. След смърта на Ногай в 1299 г., Шишман ІІ и Милутин окончателно определят границата по между си чрез договор, като град Ниш остава в земите на Шишман ІІ.
  • Цар МИХАИЛ IІІ ШИШМАН – АСЕН (1308-1323г.) е син на деспот Шишман ІІ от първия му брак. Произхождал от български и кумански род. През 1308г. той вече бил съуправител на баща си в Бдинската област. Имал е титла деспот, получена вероятно от българския цар Теодор Светослав, с когото били братовчеди. След прекратяването на династията на Тертеровци бил избран за български цар ( 1323-1330г. ). Мощта и влиянието му били толкова силни, че някои източници го величаят като български цар още преди да се е качил на търновския престол. Ето какво четем в летописите за него: „Все пак, цар Михаил бе един от най-авторитетните от българските владетели. Той бе снажен, доста едър мъж с горда осанка. Имаше дълги кестеняви коси, вълниста, добре поддържана брада и бадемовидни очи. Много приличаше на баща си, от когото бе наследил някои качества.
  • БЕЛАУР (1324-1337г.) също е бил син на деспот Шишман ІІ и брат на бдинския деспот Михаил Шишман. По всяка вероятност през 1324 г. Белаур станал владетел на Бдинската област. Той е сред “велемощните боляри”, влезли в преговори със сърбския крал Стефан III Дечански след битката при Велбъжд, довела на българския престол Иван Стефан и майка му Ана-Неда. Белаур бил привърженик на сръбското влияние и пръв съветник на новия български цар. След възцаряването на Иван Александър (в края на зимата на 1331г.) Белаур отново откъснал (1332 г.) Бдинската област от централната власт и причинявал доста сериозни затруднения на новия български владетел, който бил принуден да търси помощ от татарите за да го отстрани.
  • В едно френско „Анонимното описание от 1308 г.“ за този район се пише: „България е една голяма империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани. Земята е много широка, просторна и хубава, напоява се от десет плавателни реки. Осеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства от хляб, месо и риба, сребро и злато, и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора се извлича и добива златото. По средата на тази империя протича река Дунав...“
  • На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от двамата му наследници – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствено законен владетел на Българското царство и не признава правата на другия. През 1356 г. ИВАН СРАЦИМИР се обявил за самостоятелен господар на Бдин с титлата «цар на българи и гърци». Този факт бил приет от баща му (Иван Александър) с мълчаливо съгласие. През 1365 – 1369 г. Бдинското царство било завзето от унгарците, а цар Иван Срацимир и семейството му били изпратени в Хумник (Хърватия). След като бил върнат в своите земи, той продължил да води самостоятелна политика, особено след смъртта на му (1371 г.). Цар Иван Срацимир бил последователно унгарски и турски васал. Иван Срацимир се титулувал „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“ – титла, наследена от баща му. Същата носи и неговият полубрат в Търново.

        Границите на Видинското царство се простират от Железни врата на запад, до Враца и Оряхово на изток. Столица е Видин, значими крепости във владенията му са Белоградчик, Лом, Свърлиг, Северин, Соколец и Флорентин.

        Липсват сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство, но се предполага, че София е била първоначално владение на Иван Срацимир, а през 1373 г. е преминала в ръцете на Иван Шишман.

        За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си и с Търновската патриаршия (1381г.). Видинският митрополит е сменен. На негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно той е обвинен в убийство и заменен с Йоасаф Бдински. В известното „Огледало на света“ на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името „Сарадж“. Нещо повече, „Сарадж“ е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония.  Александър Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир. В „Писание за верските битки на султан Мурад II“ се говори за „земята Сараджели“ със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин.

        Поради разположението си Видинското царство на първо време остава незасегнато от турските нападения. Иван Срацимир не се намесва по никакъв начин в борбата на Търновското царство срещу Османската империя. С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за турски васал.

Той се присъединил към кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд V, като им предал намиращия се във Бдин турски гарнизон. Поражението на кръстоносците при Никопол ( 25.09.1396г.) довело до завземането на Срацимировата държава от турците през 1397 г. Царят бил изпратен в столицата на Баязид Бруса (в Мала Азия),  където вероятно е починал. По време на управлението си Иван Срацимир разширява крепостта Белоградчик.  Тя става  втора по големина и значение след Видинската. С издигнатите 2 преградни стени от югоизток и северозапад, той я укрепява  и настанява в него военен гарнизон.

  • Иван Срацимир е имал 2 брака. Няма данни за първата му съпруга и деца от нея.
    Втората му съпруга е Анна, дъщеря на влашкия княз Николае Александру, от която има 3 деца, сред които са:
    Доротея (Дорослава), омъжила се за Стефан Твъртко I, бан на Босна; Константин, наследил баща си като цар (1397–1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България. За третото  дете, в историята не са извесни данни. Доротея, като съпруга на босненския владетел, през графската фамилия Цили и династията на Хабсбургите става известна личност във висшата западно-европейска аристокрация.
    Константин Видински (1408-1413 г.), заедно с братовчед си Фружин, е ръководител на първото антиосманско възстание по българските земи , въпреки че Видин остава полусводобен град чак до 1421 г. В Кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик, Константин взима участие. След жестокото поражение на кръстоносната армия при Варна обаче, при което загива и самият унгарски крал, Янош Хуняди, Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. В монашески ръкопис от Хилендарския манастир, се бележи следното: „В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)…“

Това съобщение е извънредно важно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е „цар български“. Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! За османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

  • Друг, много известен видински управник, по време на турската окупация е Осман Пазвантоглу. Той произхождал от богато еничерско семейство и бил роден през 1758 година във Видин. Баща му се наричал Йомер Пазвантоглу – местен управител, който никак не се съобразявал с централната власт и поради това няколкократно бил изселван от града заедно със сина си. В крайна сметка Осман Пазвантоглу успял да откъсне от Турската империя големи територии,  в които се разпореждал като самостоятелен монарх (1793 – 1807). В края на XVIII век султан Селим III предприел три похода срещу Пазвантоглу; два пъти обсадил града, но не успял да постигне нещо съществено. Осман Пазвантоглу починал във Видин на 17.02.1807,  с което приключила и относителната самостоятелност на Видинския санджак.
  • След освободителната война 1877-1878 г. Видинска и Търновска България се обединяват.
Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Село ДОЛНИ ЛОМ – География

Бела и Мала глама

І. География:

Долни Лом е китно балканско селце, намиращо се  в сърцето на Западна Стара планина. То е  в област Видин, община Чупрене. Средната му надморска височина е 300-350 м.  А населението му през 2011 г., наброява около 210 жители. Пощенския му код е 3958, а кода за автоматично набиране 09328.

Там е дъгата на исполина на Стара планина в. Миджур, висок 2168 метра. Под върха се простират низкостеблени храсти и Сибирска хвойна. Снежните покривки рано се появяват и често засипват предшестващите ги навейща. Появи ли се дебелият сняг, осветен от първите слънчеви лъчи, билото блясва като разтопено олово. А, над него сияе бездънното небе.

Под алпийския пояс се разпиляват тъмни, вековни борови и букови гори, пресечени от шумни потоци. На север от планината се спуска седловидния хребет „Прекоп”, който свързва Стара планина с Язова планина. Последната е с най-висок връх Орлин камък (1573м), гнездо на поколения хайдути по време на робството. Край с недописана история и мост на връзките между Чипровския, Белограчишкия и Видински район. Южния склон с билото отдавна са оголени от рударите и каракачаните (Црноврнци – по торлашки) и превърнати в пасища. Северните склонове са покрити с вековни букови гори от които бликат многи планински потоци. Какво ли не са оставили в наследство тези райони – гори, вода, пасища, поляни… „Илинска ливада”, заобиколена от борови насъждения, простори от капинови, малинови и боровинкови храсти. По нагънатите баири, все още съществуват забулени поляни, заобиколени от вековни, разклонени букови гори.

Село Долни Лом е разположено на тесен, пресечен планински участък от Широка планина, където текат водите на живописната река Лом. Стръмните планински склонове се оглеждат в реката. Върховете Запад, висок 941 метра, Бела глама или Болван (923м), Горно Язово (1573м) и Черни връх (1018м) са негови защитници от ветрове, врагове и крадци. Средната надморска височина на населеното место е 300 м. То отстои на около 20 км от границата със Сърбия на, на 25 км от град Белоградчик, на 65 км от Видин и 140 км от София. През землището му текат реките: Лом, Златичка (Еличка) – приток на р. Лом, образувана от Лева и Ломска река. Последната с бълващите си извори в района на Росовата вода, както и от многото долове, като Тунчин дол под местността Седларица, Крав дол, Крушин дол и др., които целогодишно освежават южната част на това землище, докато северната му част се освежава от някога пълноводната река Мусич и живописната Петовичка река съставена също от множество долове – притоци, някои от които пресъхващи. В това землище,  бълва река и от пещерата Водни печ. В землището му, като непресъхващи водни източници са изворите в района на местносттите Зеленище, Дреняк, Криви брод (Крии брод) и край шосето за село Горни Лом – под скалата Бела стена.  В горния край на селото също е имало извор, който се наричал „Врелòто˝. По скалите и пещерите на скалните венци и приказните Петовички скали, някога са живеели и гнездели ята от орли, соколи, кани и други скали птици. Още се разказва за птичите схватки по въздушните простори.  Намаляли са орлите, щъркелите и бухалите. Само гарваните напомнят за себе си. Хребета, отделящ планинския масив на Северозапада от Дунавската равнина е „Петовското каманье”. То е продължение на Белоградчишките скали и е с недооценени природни красоти. Там има легенди, свързани с ненагледната им красота. В землището има две каменни могили свързани с далечното минало-вероятно езическото. Според някои предположения и двете са били древни „Мегалитни градежи˝. Първата е надвиснала над селото от запад, и се нарича „Мала глама”. Северните ѝ склонове са стръмни, обрасли с храсти, а върха е защитен с висок венец. В полите ѝ, бликат водите на извора „Шурка”. През римско време, Мала глама е била превърната в крепост. От нея са се контролирали пътищата на двете империи – Римската и Византийската. Под нея е имало селище. Наричало се е „Градище”. На изток от Мала глама, през река Лом се намира втората каменна могила, свързана с далечните времена. Неиното име е „Чуката” и е известна с двете си пещери „Суи печ (Леви и Десни)”. В тях при предишни археологически проучвания са намерени кости от пещерна мечка, елен, и стрели от еленски рога. До пещерите са открити множество останки от домашни съдове, което навежда на предположението за друго древно селище. Планинските райони от Свети Николския проход до Петрохан в миналото са сочени, като такива с най-обилни валежи на страната. Реките Лом и Огоста винаги са били пълноводни. Лом, често заливала землището на селото. По тази причина има предания за жестоки човешки драми. Голяма река и Еличка (притоци на Лом) помитали всичко от крайречните земи. Водите им са късали скални маси, валяли ги по коритата и ги изхвърляли по бреговете. Старото трсе на река Лом, между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Еличка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Нееднократно се е изменяло  трасето на река Лом. Имало е множество наводнения. Така са изчезнали старото Средно селище, Суо полье и Черна бара и Суодолския манастир. Като унищожително наводнение от близкото , се помни това през 1870г. Тогава валежите били продължителни и обилни, а коритата на реките препълнени. Отнесени са къщи, обори и градини и за пореден път е изменено трасето на реката. Например, старото главно корито е било на изток от Бела стена, под хълма Чуката и се е съединявало със сегашното при пещерата Водни печ. Друго такова наводнение станало през 1942г. Тогава водата е отнесла Колни мост и прекъснала за дълго време движението от Видин за София.

Землището на селото, в което растат вековни букови, дъбови, борови дървета и Сибирска хвойна, е част от  „Биосферен резерват Чупрене”. Флората и фауната са богати и разнообразни:

  • От дървесните видове са разпространени дъб, бук, бор, габър, Сибирска хвойна леска, орех, дива круша, лешник, акация, дрян, бор, ела и питомен кестен и др.
  • От лечебните растения — жълт кантарион, риган, див джоджен, мъжка папрат, лайка и много други.
  • От животинските видове се срещат диви прасета, сърни, елени, зайци, вълци, лисици, съсели и катерици, костенурки, таралежи, змии, смокове и др.
  • От птиците могат да се видят орел, ястреб, кана, щъркел, лястовица, глухар, лещарка, кълвач, гарван и много други.
  • В пещерите се срещат прилепи.
  • Биосферният резерват „Чупрене”  е разположен на площ от 1439,2 ха. Характерни за резервата са иглолистните и смърчовите гори на възраст над 110 г., които заемат 68,6% от територията му. Широколистните гори (предимно бук) заемат 8 %, а смесените широколистни – иглолистни гори -11%. Незалесената част и високопланинските пасища са околу 12,4%. Биосферният резерват „Чупрене”  е включен в списъците за защитени природни територии на ЮНЕСКО през 1977 г.
Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Младен Михайлов Младеновски, професор по висша геодезия – опорни мрежи и д-р на техн. науки

(26.03.1924г.-24.10.2011г.)

СЪОБЩЕНИЕ:  На 04.12.2011г. се навършват „40 дни“ от смъртта на  инж.МЛАДЕН МИХАЙЛОВ МЛАДЕНОВСКИ, професор по висша геодезия-опорни мрежи и доктор на техн. науки.

Панахидата ще се извърши на 04.12.2011г. от 12.00 часа в Гробищния парк на село Дерманци, обл. Ловешка.

Произход:

Роден е на 26.03.1924г. в с.Долни Лом, Видинска област. Син е на полуграмотни селяни: баща – Михаил Младенов Велков е инвалид от войната 1917-1918г. С оглед на травмата си  (ранен и без око) не е бил в състояние да работи земеделска работа. Отглеждал е кошери. Майка му Параскева Костова Михайлова се е занимавала с обработка на няколко декара балканска земя, собственост на семейството. Дядо му е Младен Велков (с прозвище Пунин), а баба му е Тодорка Велкова.
Баща му е членувал в БКП през годините преди, по време на и след Септемврийското въстание 1923г., а също така и след 1944г. Майка му не е членувала в някаква обществена или политическа организация.
Брат му Иван Михайлов Велков (покойник), е бил електротехник по специалност и е работил в Министерство на вътрешните работи, а след това в Държавното земеделско стопанство (ДЗС-то) в селото. Преди е бил член на РМС, а след това и на БКП.
Женен е от 1947 г. Съпругата му е Йонка Матева Младеновска, също е покойница. Тя е произхождала от малоимотно семейство от с. Дерманци, Ловешка област. Нейния баща: Матьо Матев Ангелов, също е инвалид от войната (рана в бедрото), а майка ú Станка Лалова Матева се е занимавала със земеделие.

Оставил е две дъщери (Параскева и Йонка), които също са инженери -геодезисти и две внучки (Милена и Невена), които се гордеят с него.

Учил е в следните учебни заведения:
Първо отделение – в родното му село, от второ до четвърто отделение – в гр. Враца,  до трети клас в кв. Княжево, гр. София, до седми клас в бившата III Мъжка образцова гимназия „Уйлям Гладстон”, гр. София. След като е принуден да напусне поради политически причини, записва и завършва осми клас (12 клас сега) през 1944-1945г. в бившето Държавно средно техническо училище „Христо Ботев”, гр. София. По време на обучението си в гр.Враца и гр. София е живял в пансиони за сираци и деца на пострадали от войните.
През 1945г.-1946г. е приет с конкурс в бившата Държавна политехника „Й.В. Сталин” (сега УАСГ), но поради това, че е офицер се дипломира през 1952г.
От 1938г.-1939г. учебна година до 1946г. членува в РМС, а от 1946г. до смъртта си е член на БКП. Като член на РМС до 09.09.1944г. е бил отговорник на гимназията, а след тази дата е бил член на Околийския комитет на РМС в гр. Белоградчик и член на областното ученическо бюро в гр. София. Като член на БКП е бил отговорник на партийна група и секретар на първична партийна организация.
Поради липса на средства за издръжка на семейството му, като ученик в горните класове всяко лято е работил, включително и като техник землемер при плано-заснемането на селата Айдемир и Татарица- Силистренско, Репляна-Белоградчишко, Малки Преславец-Тутраканско и др. Като студент е работил по плано-заснемането на с. Екисча-Толбухинско (сега с. Близнаци, Варненско). Участвал е в Бригадирското движение през 1947г., като бригадирски технически ръководител на яз. Георги Димитров (Копринка), а през 1948г. като техник бригадир по плано-заснемането на градовете Каварна и Варна, а зимно време като келнер в „Студентски столове”. Като студент две години е бил член на ръководството и председател на стол №3 към бившата „Менза Академика”, а през 1949г. – 1950г. е бил кадровик в бившата Държавна политехника „Й.В. Сталин” (сега УАСГ).
С цел да продължи да се издържа по време на обучението си през 1950г. е постъпил като преподавател във Висшето военно учебно заведение към бившия Географски институт при Министерство на отбраната, където едновременно с работата се дипломирал през 1952г.

Трудова дейност:
От м. Май 1951г е бил офицер във „Военно топографската служба (ВТС)” при Министерство на отбраната (МО). Като офицер се е занимавал със следните технически дейности:
- От м. Септември 1950г. до м. Май 1951г. е бил изчислител на всички видове изчисления, правени от тази служба;
- Лятото на 1951г. е бил началник на наблюдателна триангулачна група, работеща по сгъстяване на триангулацията III клас и повторно измерване за подобрение на някои третокласни точки;
- През зимата на същата година и пролетта на 1952г. е бил изчислител;
- През лятото на 1952г. е бил началник на строителна триангулачна група, работеща по сгъстяване на триангулацията III клас и повторно измерване на някои третокласни точки;
- През зимата на 1953г. е бил ръководител на геодезически изчисления и изравнения;
- През лятото на 1953г. е бил ръководител на първокласните измервания, провеждани за връзката на българската и румънската триангулация, съвместно с румънската геодезическа служба;
- През зимата и пролетта на 1954г. е назначен за ръководител на специален курс за нуждите на ВТС при Висшето военно училище (НВПУ) „Васил Левски” и преподавател по висша геодезия и фотограметрия;
- През лятото на 1954г. провежда с курсантите астрономо-геодезически и нивелачни измервания и изчисления и мензулна снимка в М 1:25000;
- През есента на същата година участва в международния курс, проведен в заводите на Карл Цайс – гр. Йена (ГДР), където е работил със всякакви съвременни геодезически и топографски инструменти, прибори и апаратура;
- През зимата на същата година и пролетта на 1955г. продължава да работи като преподавател в НВПУ „Васил Левски”.
- През лятото на 1955 г. постъпва като специалист в комисия по държавен контрол на тогавашното „Главно управление по геодезия и картография”(ГУГК).
- През зимата на тази година и пролетта 1956 г. участва в обработката и изравнението в Москва (тогава столица на СССР) на българската триангулация и нивелация, съвместно с тази на СССР – Западна част на страните от социалистическата общност. В тази задача е участвал и през зимата на 1957 и пролетта 1958 г. В Москва, извън работно време се е занимавал с фотограметрична, фотографска и картографска работа, опознавайки наличната там техника и методи на работа по тези видове дейности. Как се е справял с работата в Москва при изравнение на астрономо-геодезичната и нивелачна първокласни мрежи на СССР и европейските социалистически страни личи от писмото на зам. началника на Главното управление по геодезия и картография на СССР, С. Судаков до началника на тогавашното нашето Главно управление по геодезия и картография, С. Марков, където се чете: „Считаю своим приятным долгом отметить большую работу майора Младеновского, принимавшего активное участие в подготовке материалов к уравнению и в составлении каталогов геодезических пунктов…”
- През 1957 и по-голямята част на 1958 г. е бил назначен като помошник началник на Военно-топографската служба (ВТС) при МНО.
- През 1959 г. поради несъгласие със станали кадрови промени в тази служба и на основание подадени от него рапорти е бил освободен от същата с наказание.
- От август 1959 г. до май 1960 г. е работил в геодезически отдел на ПО „Геопланпроект” и се е занимавал с прецизни базисни и други геодезически измервания и изчисления, а също и с опитно-изследователски работи на Опитното геодезическо поле при тогавашното Управление по геодезия и картография, впоследствие Главно управление по геодезия и картография (ГУГК).
- С решение на колегиума на същото управление от май 1960 г. до 1967 г. е работил в ГУГК като „зам. Началник”, а после като началник на отдел „технически” .
- В това управление, наред с другите си служебни задължения, е разработил проект са полагане на Обща гравиметрична мрежа в България, който е съгласуван със заинтересованите служби и институти в страната, и изпратен от името на България на Международната геодезическа конференция в Дрезден – ГДР. Впоследствие въпросният проект е осъществен;
- Окончателно е уточнил „Проект за полагане на нивелачна мрежа за периодични нивелирания в България и изследвания на съвременните вертикални движения на земната кора”, който проект е съгласуван от него и началника на ГУГК с Румънската геодезическа служба при посещението му в Румъния във връзка с „дължинните астрономически определяния София-Букурещ”;
- Така съставеният от него проект в началото на 1961г. е приет като такъв на страната и е изпратен като „Проект на България” в СССР на тамошното Главно управление по геодезия и картография (ГУГК);
- През м. Септември 1960г. е командирован в СССР на специализация по гравиметрични и астрономични наблюдения и изчисления и геодезически изследвания на електронни сметачни машини, работа със светло далекомери;
- През м. Декември 1961г., като официален представител на страната, взима участие на симпозиум по „Съвременните движения на земната кора” в гр. Москва. На този симпозиум са определени основните положения за извършване на повторни нивелации и за изучаване на движенията на земната кора и е приет международен проект за такива нивелации. За впечатленията от представянето му може да се съди по следните думи на Председателя на комисията по изучаване на съвременните движения на земната кора, написани в поздравления за новата 1963г.: „Изразявам надеждата, че при вашата авторитетна поддръжка през новата година, ще бъде разширено и заздравено международното сътрудничество в областта на изучаването на съвременното движение на земната кора …..” и в заключение „Аз бих се радвал да получа вашите бележки и предложения по споменатия проект” (става въпрос за проекта на „Ръководство на световния център за данните”);
- През 1962г. е ръководил извършването на прецизни нивелачни връзки през река Дунав с нивелацията на Румъния за целите на хидротехнически комплекс, който се е проучвал, проектирал и изградил на тази река. В последствие е ръководил проектирането и полагането на специална триангулация за целите на същия комплекс на река Дунав;
- Началото на 1963г. е провел курс в ГУГК за подготовка на гравиметристи, в резултат на което е било възможно да се извърши започнатите гравиметрични измервания от ПО „Геопланпроект” при ГУГК, а след това и от Научно-изследователския институт по геодезия и фотограметрия (НИИГФ);
- През 1963 г. е разговарял с румънски представители в Букурещ за установяване на реда, по който ще се свържат пегелните станции в градовете Бургас и Варна с тези в гр. Констанца.
- Като началник на отдел „Технически” в ГУГК е работел предимно върху въпросите, свързани с астрономични, геодезични (триангулация и нивелация), гравиметрични и отчасти магнитни измервания и изчисления.
- Бил е „зам. председател” на научния отдел по геодезия при секция „Геодезия и земеустройство” към Научно-техническите съюзи (НТС) и отговорен редактор на сп. „Известия” на ГУГК и член и секретар на Научния съвет при „Научно-изследователската група по геодезия и картография” при ГУГК.
- През 1966 г. е избран във ВИСИ (сега ВИАС) и утвърден от ВАК за „старши научен сътрудник ІІ степен”, а от 1967 г. е назначен за ръководител на секция „Висша геодезия и опорни мрежи” при Научно-изследователската група по геодезия и картография (сега НИИГФ) и зам. ръководител на групата.
- През 1968 г., групата прераства в институт и с решение на Правителството е избран за негов „зам. директор” и ръководител на секция „Висша геодезия и опорни мрежи”.
- От 01.10.1983 до 01.12.1986 г. е изпълнявал задълженията на гл. директор на НИИГФ.
- Бил е член на Стопанския комитет и ръководител на секция „Висша геодезия и опорни мрежи”; бил е член на редакционната колегия на сп. „Известия” на ГУГК и на сп. „Геодезия, картография и земеустройство” на „НТС на Българските геодезисти и земеустроители”.
- Като представител на страната е бил член на Международна работна група по полагане, измерване и изчисление на „Международни и национални еталонни гравиметрични полигони”.
- Бил е редовен участник в делегации, представляващи страната на Международни конференции и съвещания по спътникови, астрономо-геодезически, нивелачни, гравиметрични, магнитни и др. наблюдения и изчисления.
- През 1968 г. в Гвинея е участвал във воденето на преговори с представители на тази страна за създаването на „Астрономо-геодезична и нивелачна мрежа” на територията ú и карта в М 1;50 000, а по късно е ръководил и работил по проектите за този вид работа.
- През 1981 г. в резултат на защитена дисертация, му е присъдена научна степен „Доктор на техническите науки”, а през 1985 г. въз основа на представени трудове на конкурс, му е присъдено научно звание „Старши научен сътрудник І степен” (Професор) по „Висша геодезия и опорни мрежи).
- Дълги години е бил член на „Специализирания научен съвет при Висшата атестационна комисия” (ВАК) по геодезия и земеустройство.
- Като бригадир в национални бригади е получавал званието „Ударник”, а като производственик-офицер и специалист е получавал награди за отлична работа. Получавал е множество награди (ордени и медали) както като офицер така и като граждански специалист.
- Наред с производствената ръководно-техническа, контролна и преподавателска дейности, които е изпълнявал, е изследвал, съставил множество научни трудове, изчислил е редица пособия, помагала и приложения.
- Основател е и дългогодишен директор на Научно-изследователския институт по геодезия и фотограметрия (НИИГФ)-гр.София и ръководител на секция „Висша геодезия – опорни мрежи“.
- Живял е тихо и скромно, и отдал живота си за развитието на геодезията, гравиметрията, висшата геодезия, държавните координатни системи, опорните мрежи и съвременните движения на земната кора на България.

След пенсионирането си :

- Е бил ръководител на Фирма „Универс”, а след закриването ú е създал и управлявал СД ”ГГиК, геодезия и сие”.
- Работил по възстановяването на селскостопанската земя.
- Изчислил Географския център на България.
- По заявка на „Енергопроект“  неговата фирма СД ”ГГиК, геодезия и сие” е правила наблюдения и изследвания на геодинамиката на западната част на Софийското поле.
- Извършвал е и много други задачи свързани с геодезията и картографията.
- Занимавал се е с „Краезнание”. Изследвал е и задълбочено проучвал географските и историческите особености на Северозападна България.
- Извършил геодезическо заснемане и топографско картиране на нейната крепостна система в „Северозападна българия“.
- Изработил десетки релефни макети и модели на природни обекти в района.
- Създател на геодезическата обсерватория „Поломие“ в с. Долни Лом.
- Организирал и участвал в „Землячески срещи” и всеотдайно е работил за благополучието и популяризирането на селото, както и за запазването и документирането на историческите, природните и духовните му ценности.

Някои трудове и публикации:

  1. Формули и таблици за трансформиране на Гаусови координати от система „Ю“, елипсоид Бесел система 1360г. в елипсоид Красовски., София 1958г.
  2. Таблици за трансформиране на Гаус-Крюгерови координати от система 1930г. в система 1950г. Географски институт към МНО, София,1951г.
  3. Елипсоид Бесел, формули за преминаване от гръцки географски координати в гръцки конични координати и обратно. София 1959г.
  4. Създаване на единни координати за целите на „Хидротехническия комплекс на р. Дунав“, София 1963г.
  5. Формули за трансформиране на дължините между триангулачните точки върху Гаусовата проекционна равнина и елипсоид Хейфорд (система 1930г.) и елипсоид Красовски (система 1950 г)., Троян 1955г.
  6. Таблици за изчисление на посочната и разстоятелна редукция при Гаусовата проекция., София 1953г.
  7. Формули за трансформиране на координати от въвежданите в България координатни системи в единната координатна система елипсоид Красовски, ориентация Пулково-1942г.(система 1960г.)., София 1958г.
  8. Координатна система 1950г.и преизравняването на координатите на точките от запълващата класове триангулачна мрежа., София 1958г.
  9. Елипсоид Хейфорд (система 1930г.) и преизравняване на координатите на точки от запълващите класове триангулачна мрежа в Единна координатна система, елипсоид Красовски, ориентация Пулково 1942г. (система 1960г.).София 1960г.
  10. Преминаване от „една“ координатна система в „друга“ чрез трансформация с разпределение на влиянието на разликите в координатите на изходните точки, посредством изравнение по метода на най- малките квадрати., Дрезден 1960г.
  11. Таблици за привеждане на координатите на точки от триангулацията на гр. София от елипсоид Красовски (система 1942г.) към елипсоид Хейфорд (система 1930г.) и обратно., София 1961г.
  12. Привеждане по условни наблюдения на несвободни триангулачни мрежи с дадени величини в друга координатна система., София 1963г.
  13. Таблици за изчисление на нормалната сила на тежестта в поправките за непаралелност на нивоповърхнините., София 1957г.
  14. Координатни и височинни системи, въвеждани в България и трансформиране на координати и височини от една система в друга., София 1974г.
  15. Сеизмична карта на България М 1:2000000, (Национален атлас на Бъгария,1973г.), изд. от „Картография ЕООД“, София.
  16. „Карта на съвременните вертикални двигения на земната кора на Карпато-Балканския регион “, 1985г. Будапеща
  17. Гравиметрична карта на България, аномалия Буге, 1984г., София
  18. Старини и забележителности между западния Балкан и река Дунав, изд. СД „ГГ и К, геодезия и сие“,  и ЕТ „ПИМ-П.М.“ 2006 г. София
  19. Изработване на карти-схеми и на други материали свързани с бреговата линия на р. Дунав по българското крайбрежие при средни, ниски и високи води в М 1:10000 и с други нужди на организациите по кадастъра., НИИГФ,1989г., София
  20. Географски център на България, 1991г., изд. в..“Поглед“, София
  21. Карта с разликите между височините от система Балтийска в ситема Черно море,  1958г., София
  22. Състояние на научно-техническите средства за изследване и еталониране на геодезически и гравиметрични инструменти и пособия у нас, кн.6 от 1990г. сп. „Геодезия, картография и земеустройство (ГКЗ), София
  23. Необходимост от промяна в нивата на поверителност на топографо-геодезическите материали, кн.5 от 1990г. сп. „Геодезия, картография и земеустройство (ГКЗ), София
  24. Десет години секция „Висша геодезия-опорни мрежи”, кн.3 от 1979г. сп.”Известия на ГУКК (Главно управление по геодезия, картография и кадастър)”, София
  25. Екцентрични наблюдения и елементи, кн.1 от 1982г., сп. „Известия на ГУГКК”, София
  26. Атлас  с карти със средни височини по картни листове, кн.1 от 1982г., сп. „Известия на ГУГКК”, София
  27. Геодезията, картографията, сеизмологията и антисеизмичното строителство, кн.4 от 1982г., сп. „Известия на ГУГКК”, София
  28. Ъглови и линейни измервания, правени през различно време и тяхното изчисляване, кн. 4 от 1984г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  29. Относно поправките за нивоповърхнините, кн. 2 от 1987г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  30. Резултати от абсолютното определяне на силата на тежестта върху гравиметрична точка, намираща се в сградата на ГУГКК,  кн. 5 от 1986г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  31. Изследване на съвремените движения на земната кора и промените в земното гравитационно поле  в района на Северозападното Софийско Средногорие, кн. 5 от 1986г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  32. Поправките за височина на територията на България, кн. 6 от 1986г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  33. Карта на съвременните вертикални движения на земната кора на Карпато-Балканския регион, кн. 6 от 1986г. сп. „Бюлетин на ГУГКК”, София
  34. Геодезически станции, бази и полигони, „Сборник от научни доклади и съобщения”, 1969г. София и др.

Национален и международен авторитет в областта на геодезията, той е бил активен участник в много международни и национални форуми в сферата на геодезията.

Автор: инж. П. Младеновска

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

ГРАВИМЕТРИЯ


   Гравиметрията е науката за измерване силата на Земното привличане. Първоначално, тя е използвана за проучване на напрежението на гравитационното поле на Земята, което числено e равно на ускорението при свободно падане предмети. Постепенно, нейният предмет се разширява. Сега се занимава с отношенията на тежестта на вътрешната структура, форма и еволюцията на Земята, гравитационите полета на други планети.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

ЗАГАДКАТА – АТИЛА

За много исторически личности историята е противоречива. Такава е тя и по отношение на легендарния Атила.Противоречията са навсякъде, дори и във външния му вид.

Хунската империя

Атила е най-ярката личност в Късната Античност. До ден днешен този знаменит владетел е благославян, но и проклинян от милиони, врагове и приятели. Дали заради завист ? Защото хунският цар постига това, което не се е отдало на германските племена цели седем века, а именно да отнеме силата на Великата Римска империя?
1. За външния вид на Атила: Той е бил едър и широкоплещест, както го описва Приск. Косата му е била кестенява, или рижа, а очите сини. Така са изглеждали аланските хуни. Изображения от Късната Античност, данни от погребения и исторически извори потвърждават това. Амиан Марцелин свидетелства, че аланите са едри хора със светли коси и сини очи, като се различават от хуните само по това, че са по-цивилизовани. На килими от Нойн Ула хуните са изобразени с правилни европейски черти, руса-рижа коса и сини очи.
2. Хунския предводител е бил изключително добре образован за времето си. Освен хунски, говорел е латински и гръцки. Бил е запознат с римската и гръцката история и култура, дори и с християнството.
3. Детството и юношеството си бъдещия бич Божий прекарва не в опърпана юрта, а в луксозна вила, намираща се в Рим.
4. По това време баща му Мундук е в приятелски отношения с император Хонорий и в знак на доверие предоставя обучението на Атила на римските философи и стратези. За охрана на младия принц, а и за поддържане на реда в имперската столица Мундук дава елитен корпус от хунски бойци.
5. Присъствитето на Атила в Рим обяснява защо, когато Аларих (весгодски крал) обсажда Вечния град с огромната си армия, хунския благородник Улдин се притичва на помощ на Флавий Стилихон. Бързата намеса на Улдин не е била толкова от любов към потомците на Ромул, отколкото от загриженост за безопасността на младия хунски принц.
6. Приск, който е лично запознат с Атила и поданниците му постоянно използва за тях думата скити. Атила е наречен скитски цар, хората му носят скитски дрехи, жените правят повезки по скитски обичай, чашата с вино се пие до дъно, както е прието при скитите. А от Страбон знаем, че в дълбока древност гърците са наричали дори и траките скити.
7. Западноримския дипломат (Приск) описва Атила като вежлив, умерен и изключително скромен. Докато дрехите на хунските благородници били окичени със златни украшения, тези на Атила се откроявали само с ослепителната си чистота.
8. Чашата и блюдото на великия владетел били от дърво, а останалите му гости и приближени се хранили с прибори от благороден метал. Атила е бил дълбоко уважаван от поданниците си.
9. Това искрено преклонение пред великия цар е била спойката на многонационалната хунска империя. Стоящ начело й, с образцовото си поведение Атила показва, как се управлява огромна държава. Не блясъка на златото и силата на меча събират хората под едно знаме, а примера на един духовно извисен водач, който е носител на чистия идеал, че всички хора са свободни и равни.

Крепостта Утус


Античната и късноантична крепост „Utus”/„Утус”/”Гулянско градище” се намира на 3.2 км. североизточно от гр. Гулянци, на левия бряг на р. Вит (сега на десния) като крайпътна станция на крайдунавския римски път от Сингидунум (Белград) и Виминациум (Косталац) към Константинопол по Дунавското крайбрежие и Черноморието. Надморската му височина:е 35 м, а координатите: 43*39’12” С.Ш. и 24*43’49” И.Д.
Общата площ на крепостта е била около 10 дка. Утус е имал трапецовидна форма, ориентиран с ъглите към посоките на света. Дебелината на крепостните зидове е била 3 м. Според списък на служебните рангове Notitia dignitatum, в Източната римска империя от 4- 5 век, в Утус е квартирувал отряд Константинови конници, който бил под разпореждане на дукса на Крайбрежна Дакия.
Недалеч от каструма е станало сражението на река Утус, при което, (както узнаваме от Хрониката на Комес Марцелин живял през 5- 6 век) Атила убил храбрия пълководец Арнегискъл. Византийския историк Йорданес от 6 век, в своята Римска история съобщава за нападението на Утус от хуните. Когато синът на Атила- Хирник, „…Избрал за заселване най- отдалечените части на Малка Скития… неговите роднини Емнецур и Улциндур завзели Утус в Крайбрежна Дакия”.
Вероятно при тези хунски нападения крепостните стени на Утус били доста разрушени, та се наложило Юстиниан (427- 465) „Да превърне в крепост старото укрепление, което се наричало Утус”, както ни съобщава Прокопий. Преизграден от Юстиниан, Утус е запазил градския си облик сигурно през цялото столетие и в Землеописанието на неизвестен автор от Равена, той е споменат като един от градовете на Долни Дунав.
Каква е по- нататъшната съдба на града не е известно. Вероятно и той е разрушен при големите варварски нашествия през следващите столетия и напълно забравен след идването на славяните.

Византия

Теодосий ІІ се е лишилил от защитата на река Дунав в поради преследване на вандалския крал Гейзерих в Картаген в 440 и нахлуването на сасинидите в Армения през 441. На Атила и Бледа се трасира свободен път през Илирия за Балканите. Те нахлуват там в 441г. Хунската армия, след като завзела Маргус и Виминациум, се отправила към Sigindunum (дн. Белград) и Сирмиум. Следва затишие по време на 442г., когато Теодосий изтегля войските си от Северна Африка и нарежда да се отделят голями средства за финансиране на операции срещу хуните.
Атила и Бледа отговарят с подновяване на кампанията си през 443г. Спускайки се по поречието на Дунав, те преодоляват военните центрове на Ratiara (Арчар) и успешно обсаждат Naissus (днешен Ниш) със стенобитни машини и подвижни кули-военното съвършенство, които са новост в тяхната стртегия. Последва форсиране на Нишава и завзели Сердика (София), Филипопол (Пловдив), и Arcadiopolis (Лулебургас). Северно от Константинопол те са се сблъскали с Роман и са спрени само поради липса на подходящи обсадни съоръжения с които да могат да атакуват масивните стени на града (Константинопол).
Теодосий признава поражението си и изпраща на Anatolius официално да преговаря условия за мир. Те обаче са по тежки в сравнение с предишните договор: Императорът се съгласява да предаде £ 6,000 монети от римската епоха (ок. 1963 кг) от злато като наказание за това, че е нарушил условията на договора по време на инвазията; Този годишен данък е три пъти по-голям от предишния, (ок. 687 кг) в злато и откуп за всеки пленник на Роман се увеличил до 12 solidi.
Техните условия са изпълнени и те се оттеглят за известно време, във вътрешността на империята си. Според Йорданес (цитиращ Priscus), по някое време на мир след изтеглянето на хуните „от Византия (вероятно около 445), Bleda умира (убит от брат си, според класическата източници), Атила заема сам трона. Сега безспорен господар на хуните, той отново се обърща към източната част на империята.
През това време Константинопол претърпява големи природни бедствия и размирици. В годините след хуните „започват: кървавите размирици между състезателната фракции на Хиподрума, погроми в 445 и 446, втората след глад, последвани от четири месеца серия от земетресения които изравняват голяма част от крепостната система и убиват хиляди, което води до епидемия.

Битката при Утус

Последният удар на Атила срещу Византия е през 447г. Атила, след като консолидира власта си, отново се отправя на юг в империята през Мизия. В римската армия, при магистър Arnegisclus militum готски, го пресреща на река Вит и е победен, но не и без да нанася тежки загуби.
Макар и повредена от поредицата земетресения, както и другите крепости Утос е била все още една от силните в Мизия. В нея се намирал Арнегисклус Готски, отговарящ за охраната на Мизия. Атаката се е осъществила така: Крепостта била атакувана от хуните от две посоки – от северозапад и югозапад.
Една „темна=10 000 бойци” се е движела от завзетия вече град на Дунав Улпия Ескус (Гиген) на югоизток, а втората се е спуснала от проходите през Балкана по течението на река Вит. Командващият византийските войски е преценил, че трябва да се сржава само със северните хуни, предвождани от един от 10-те вождове на вражеската войска. Не очаквал друга войска от юг. Било е зима и проходите били затворени. Не е подозирал, че върху него ще се стовари от планината допълнителна армия. Подмамени от северните войски, византийците излезли от крепостта и започнал сражение. Атила, който ръководел южния по-дълъг и по опасен маршрут завзел крепостите Урса, Батил и Котон и се отпавил на север през каньона на река Вит. По предварително уговорен сигнал двете войски удрят Византийската войска в полето пред крепостта Утус. След няколко часова битка, Арнегисклус Готски бил сломен и убит, а крепостта запалена и разрушена. Пътя на хуните през Балканите до Термопилите бил отворен.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар