ПРОЕКТ: СЕЛО ДЕРМАНЦИ И РЕКА ВИТ

Чешмата БелаурЧешмата Белаур
Не е отминал и век от историята на Балканите, който не е оставил следи в поречието на река Вит. През вековете, реката е следвала пътя си изпъстрен с легенди, предания, пожари и разрушения.
Малко са писмените източници, археоложките находки, топографските и местните проучвания. Направено до сега, дължим преди всичко на любители – краеведи, какъвто е бил учителя от село Дерманци Марин Кръстев.

І. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ:
   Село Дерманци се намира в северна България, на 113 км от София и на 45 км от Ловеч. На изток до него тече река Вит в посока от Тетевенския Балкан на север-североизток към река Дунав. В долната част, на селото, реката се разделя на четири ръкава, образуващи три по-големи острова.

ІІ.СТАРИ ОБИТАТЕЛИ:
А. Траки:
   Долината на река Вит в древността, е разделяла две тракийски племена: трибали (западно от реката) и кробизи (източно от нея). Доказано от историята е, че тракийските племена са заемали обширни територии от Балканския полуостров и Мала Азия. На юг, север и северозапад от Дерманци се намират множество тракийски могили. През 1902-3 г. в разкопаната малка могила между Торос и Дерманци е намерен децки труп с глава на север. Под тялото имало зид. До трупа са намерени 4 златни гривни. При „Сечената могила” разкопана 1901 г. е намерена сабя, счупена на две. Дръжката ѝ била украсена с фигури и орнаменти, инкрустирани със сребро. В района на селото има над 80 тракийски могили, забелязани още от Феликс Каниц.
   Траките са имали добре развито земеделие, занимавали са се със скотовъдство, овощарство, лозарство и са експлоотирали са горите. Ловът, риболовът и пчеларството са били техни любими занимания. Били сръчни майстори – изработвали са вълнени, ленени и конопени облекла, кожени ботуши и обувки, изкусно обагрени с естествени бои, обработвали са метални изделия и украшения, занимавали са се с грънчарство, керамика и търговия.
   Строили са удобна за нуждите си пътна мрежа, състояща се от вертикални (в направление север-юг) и напречни (изток-запад) пътища. Вертикалните, обикновенно са били по реките. От което можем да направим заключение, че до река Вит е минавало трасето на вертикален път. Напречни били, множеството връзки между вертикалните пътища.
   Произвеждали са и използвали, както чужди, така и свои парични знаци.       Селищата им са били от 2 типа – открити (неукрепени) и укрепени. Неукрепените селища са били разположени по долините на реките или върху низки полегати склонове обградени с реки. Укрепените са били няколко вида: сражеви крепости, крепости – убежища, крепости (селища и крепости) – центрове (административни, военно-политически и религиозни). Стените на крепостите са изграждали от ломен, необработен камък, в повечето случаи – без спойка. Обикновенно стената е следвала особенностите на терена, като при изграждането ù са се придържали към кръгла или елипсовидна форма. Крепостите са имали отвори (врати с хоризонтално захващане, тъй като са служели и за мост) в направленията на главните пътища и броя им е зависел от тях. От което можем да направим заключението, че в района на село Дерманци е възможно да са съществували селища и от двата типа. Мрежата от улици, е била правоъгълна, радиална и смесена, като е била съобразена с преминаващите през селището пътища. Жилищата, им били обширни и с много помещения, наредени около вътрешен двор. Строяли са ги от кирпич (глина) или скелет от дъски с пълнеж от кал (глина и слама) между тях. Ориентирани са били с гръб към вятъра. Ориентацията им е била съобразена с преобладаващите за местоположението, постоянни ветрове. Набелязаните за проучване в района на Дерманци са: праисторическо селище Пчелина, светилище + некропол на река Вит при Червената скала, праисторическо селище в местността София – югоизточно от Торос и антично селище – южно от Угърчин.
   Проучвания за селища, бо следвало да се направят и в местностите: Батово, Лешница (м. Родината), Бела(в)ур, Мечово и Гарван и Черешата, под Батово.
   И двете тракийски племена са били поклонници на култа към Слънцето. Смятали го за висше божество. Почитали също така и други богове, като например Арес (бог на войната), Артемида (богиня на младостта), Дионис (бог на растителността), Хермес (бог на богатството), Земела (богиня на земята и плодородието) и др. Вожда или царя е бил и върховен жрец.
   Вярвали са и в митични същества, като нимфи на природните сили. В района още се помни легендата за горската нимфа Дерманка. Тя била една от трите помощнички на тракийския бог на здравето „Панака“, който изцелявал всички болести. Той имал голямо светилище при изворите на река Панега. За нея (Дерманка), траките са пеели и песни.  
Хипотезата за река Вит, като граница между две тракийски племена се покрепя от наличието на множеството тракийски могили в землището на Дерманци и съседните села.

Б. Римляни
   След упорита борба, за своите земи и култура, траките били завладяни от римляните. Голяма част от тракийски елит е бил унищожен, взет във войските или откаран в робство. Обикновенните хора се изселили или романизирали. През 46 г. римляните вече били установили контрол над района, който бил част от Провинция Мизия.
   Предвид непрекъснатите набези от север, той е попаднал под усилена строителна и фортификационна дейност. По стратегически съображения, през 328 г. на Дунав бил построен нов мост при Ескус (Гиген), което увеличило заплахата от север. Римкият кастел (вероятно Утос) при устието на реката не съумявал да спре нашествията на вражески племена.
   Римляните контролирали и производството на храни, занаятите, търговията и комуникациите. В завзетите територии, те назначили военни гарнизони и царстващи патриций, чийто произход понякога бил тракийски.
Официално набелязаните за проучване от този период са: римско селище в местността Калето – с име Урса; римско селище и крепост в местността Гарван – с име “Корбон” или “Корбачо”; римско селище и крепост в местността Батово – с име “Батил”; римско селище в местността Печанаг – в близост до Ъглен, с име – Котон.
   Преди смъртта си Теодосий (395 г.), разделил империята между синовете си на две части. Източната дал на по-големия си син Аркадий (Византия), а западната – на по-малкия – Хонорис. Границата между империйте първоначално минавала по река Утос (Вит), прохода Суки (Момин пр.) и река Нестос (Места).
Периода е ІV – V в. характерен с набезите на хуни и последвали поголовни разрушения.
   През 447 г. става голямо земетресение и крепостите в провинция Мизия са били полуразрушени. През същата година Атила, напада и използвайки това, че крепостите били разрушени, хуните преминали като тайфун през римските провинции и се насочили се към Дунавската делта. Едно от големите сражения е станало при град Утос (намиращ се на левия бряг на река Вит – околностите на Гулянци), възлова крепост на делтата на едноименната река (сега р. Вит).

   През зимата на 466 – 67 г. хунски групи , предвождани от славянина Хормидак преминали по заледения Дунав и нахлули в южните земи. Атаката им била спряна чак при стените на Сердика (София). Две години по-късно, те отново преминали Дунав и поискали от Византия да им отдели земи за заселване и да открие тържище край някой дунавски град. Искането им не било удоволетворено. Те били разбити от началника на константинополската гвардия – Аспар, който бил алан по произход. Но натиска продължавал.
С други думи, към периода – ІV – V в. племе, вероятно славянско се е заселило в непроходимите тогава гори край река Вит. Кое е било това племе и от къде е дошло е трудно да се определи. То е преминало река Дунав при тогавашния римски град Ескус (сега село Гиген), където бил построен мост от империята и се е заселило, южно от голямата река – по средното течение на река Вит. Техните къщички – копаници са били построени на удобни за отглеждане на добитък и земеделие места. Не са живеели изолирано. Били са обединени в родови общности. Подчинавали се на старейшина, когото вероятно са наричали Бàт (Бàто) или Дедо. Като вероятното местообитаване на неговия род, се предполагат две възможности:
– в сегашната местност Бàтово – източно от сегашното село или
– Дедово (Белаур) в местността Дедов геран – югозоподно от селото.
Другите (1), известни ни до сега славянски селища били: Селището (Лешница в местността Рoдинàта)-на северозапад от сегашното село; Делниците (Черешата) – под Батово; и Мечово (Черковището). Освен посочените малки поселища, на основание случайни находки, може да се допусне, че в района на сегашното землище е имало и други заселвания.
   Като вероятни стари (вече разрушени) крепости могат да се посочат: Корбон, Котон, Батил, Урса и кастела в м. Градището.
В. Славяни и прабългари:
Периода VІ – VІІ в. е характерен с нови заселвания на славяните, а след тях и прабългарите. Византийските автори съобщават, че славяните се заселили покрай реките и живели разпръснато. Следи от славянски селища са открити край Букьовци, Махалата, Плевен, Садовец, Чомаковци и др. За такива следи може да подозираме и около село Дерманци. За това можем да съдим по пославянчване на топонимията: Река Утос, става Вит. Бившата римска крепост Корбул (Корбачо) става Гарван, а Батил става Батово…, византийското селище Котон става Градището (южно от Ъглен), а Урса – Мечово и др.
Обичайте около празнуването на Нова година, Трифонов ден и Гергьовден също са изменени.
Следват нови заселвания и стълкновения, с прабългари, хуни, гети, кумани, печанеги и татари. До ХІV в. Византия постепенно губи контрол върху територията след драматични стълкновения с “варварите”. Следват нови заселвания. За това свидетелстват: средновековна крепост в местността Наковото – източно от Бежаново, средновековно селище Стублата – северно от Бежаново, Средновековна крепост Буя – северно от Бежаново, средновековна крепост Печанаг – южно от Ъглен, средновековна крепост Градище – югозападно от Драгана, средновековна крепост Батово – североизточно от Дерманци, Селище „Лешница” – северозападно, средновековна крепост Дърман, южно от Дерманци, средновековна крепост Белаур – югозападно, средновековна крепост Мечово (Калето) – югоизточно.

Г. Кумани:
   Тези номадски народи имат активно присъствие на българска територия през средновековието. През Второто Българко царство се наблюдава сродяване на управляващите династии.
   Куманите през 11 и 12 в. са оставили трайни следи. Много феодални владетели от Второто българско царство са от кумански произход, като Дърман и Куделин, Елтимир, Белаур, братята Балик и др.
   През 1148,1154 и 1160г. големи кумански групи се заселили в Северна България. Възможно е името на селото да е от кумански произход.
   През 12 в. района е имало голямо преселване на кумани-славяни, преселници от Унгария, например на братята Дърман (Стоян) и Куделин (Гудел). Те, вероятно са били повикани на помощ от царете Асен и Петър.
   Преселилите се кумани са получили хубава земя и са заживяли по тези места. Непобедимият Дърман или семейства от неговия род, вероятно са владеели обширни земи в района на селото. Възможно това да е предизвикало смяна на името – на Драманица.
   Като потвърждение на казаното могат да се посочи изобилието на четирибуквени имена или съкращения, като: Бано, Бона, Балю, Въло, Въчо, Въти, Гети, Гочо, Гена, Дако, Кано, Мати, Моно, Начо, Тота, Тано и др.


Д. Битката на река Вит през 1336 г.
Важни събития са станали край селото и след смъртта на цар Михаил III Шишман Асен. Сега, няколко думи за битката при река Вит, през 1336 г.
В борба за власт се сблъскали Иван Александър (Ловешки деспот и претендент за трона) и вуйчо му Белаур (брат на Михаил Шишман и Видински деспот). След детронирането на престолонаследника Иван Стефан от Търново (през пролетта на 1331г.). Заговорниците поставили на престола Иван Александър – Ловешкия деспот. Белаур, се постарал да запази царската корона на България. И след битката при Велбъж (западно от Кюстендил), сключил мирен договор със сръбския крал Стефан Дечански. В съответствие с него, българите приели сина на Михаил Шишман от сръбкинята Анна Неда (монахинята Доминика) за цар. Иван Стефан царувал само няколко месеца (от есентта на 1330 до пролетта на 1331 г.). Бунта на Видинския деспот избухнал веднага след пристигането на царицата и децата ѝ в Ниш, след детронирането. Той се водел с променлив успех около 5 години. Когато успеха клонял в полза на Видинския деспот и той се отпавил към Търново за да отстрани новоизбрания цар от престола. Иван Александър по съвет на протовескиария Раскин (велможа евреин, отговарящ за Хазната) и някой си Филип – логотет (държавен секетар) призовал на помощ татарската конница, базирана по това време в Тракия. Докато пристигне татарската конница, Иван Александър протакал преговорите няколко дни. Татарите преминали Стара планина през Златишкия проход или прохода Арабаконак и ударили внезапно армията на Видинския деспот в гръб. Попаднала между два огъня, войската на Белаур била унищожена, а деспотът — съсечен на бойното поле. Ранените след сражението, били доубити или издавени. Околните селца и колиби подпалени и унищожени. Река Вит потекла към Дунав, кървава. Това е станало през есента на 1336 г.
Мястото, където е била битката е южно от сегашното село Дерманци в подножието на рида Филчов връх (Муртино бърдо). Местността и днес носи името Белаур. Векове след тази битка, района е смятан за „проклето място”, а по- късно наричан „Пусто загòре”, защото години след тази битка, полето е било покрито с разлагащи се трупове на хора и животни и никой не смеел да се засели там. Следващите заселници били на десния бряг на реката. Те били „копаници-сламени къщурки”. След падане на България под турска робство, в Батово се заселили и мюсулмани и образували село Черешата (Делниците). Те били под разпореждане и подчнение на турската власт, която се намирала в село Каленик (Ловешка област).


Dermanci_rekaVit
– Watch more Videos at Vodpod.

 
І. ТУРСКОТО РОБСТВО:
    За събитията от 14 до 16 и 17 в. не бяха намерени много конкретни сведения. Не е изяснено и каква е била обстановката при падането на България под турско робство. Поради липса на данни, следва да предположим, че обстановката в района се е развивала в съответствие с балканската и тази в България.
П. Петров говори за две сериозни вълни, свързани с процеса на ислямизация в Северозападна България. Първата, осъществена от султан Селим I около 1516 г., засегнала частично Никополския санджак. По време на втората, по-силна вълна от края на ХVII в., според него е било ислямизирано българското население от селищата по долините на реките Вит, Панега и Калник, в това число и селата Галата, Градешница, Асен, Помашка Лешница и други. Като основателни причини П. Петров посочва неуспеха на Османската империя при Виена и въстанията в Северозападна България от 1688/1689 г. Външнополитическите проблеми на Османската империя също са изтъкнати като друга вероятна причина за насилственото приемане на исляма в края на ХVII в. от населението в тези райони.
    Земите на север от Стара планина дълго време са се запазили като важно място в стратегическите планове на османската държава и поради това се е наемало местно войнишко население, което не само не плащало данъци, но дори получавало заплата и изпълнявало традиционните си задължения, само че в новите условия на чуждо господство. Голямата гъстота на войнуци в Никополския вилает ясно говори за тези процеси. Военните части в Никополския вилает през ХV и началото на ХVI в. са били съставени от местни хора и лично приело исляма подобно население. Като основен мотив за това расъждение се изтъкват данъчните облекчения.
1. Падане на търновското царство:
Предполага се, че района на село Дерманци е превзет след падане на Шишмановото царство, някъде 1393-95 г.
А. „Битката при Никопол, състояла се e на 25 септември 1396 г. близо до Никопол, България, е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в Средновековието. Поражението на силите изпратени срещу турците от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влашко, България и ордена на рицарите на Св. Йоан е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство, и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците.”


    След бурята на войната околността, ако е имало население, отново е запустяла и обрасла с гора. Според съкратената Османска история, издадена през 1871 г. в Цариград (Истанбул), „Ловеч, град най късно е превзет от България”. Хаджи Калфа пише, че Ловеч „е превзет 1461-62 г.” от Мохамед Завоевателя. Не е предмет, обаче на настоящото изложение да изследваме противорчията в датите при окончателното падане на Ловеч. Годините са използвани само за ориентация. След битката при Ровине на 17 май 1395 г. във Влашко между тамошния войвода Мирчо Стари и султан Баязид I, османският владетел с войските си се върнал към Дунав и поискал от своя васал Иван Шишман кораби, за да се прехвърли на десния бряг. Но след като преминал реката, Баязид завладял Никопол на 3 юни 1395 г. и обезглавил Иван Шишман, а остатъка от земите му превърнал в своя област (санджак). Главен град на тази административна област станал Никопол, тъй като е бил последната царска столица. Никополският санджак имал важно значение за защитата на дунавската граница на Османската империя, а главният му град станал военно-административен център с многочислен гарнизон.
В тези времена на преселвания, разселвания, бунтове и потушавания много от старобългарските населени места били ограбени и опустошени. Старите цветущи градове запустели… Населението се скрило в планините.
Б. Административно устройство на турската империя:
До края на XVІ в. голяма част от завоюваната земя била държавна собственост. Неин върховен разпоредител бил султана. Тя се е разделяла на провинции. По-голямата им част се владеели от султана и неговото семейство, други от приближени на султана или заслужили във войните. Тези феодални имения, фактически били феодална частна собственост. Приходите от султанските земи постъпвали в султанската каса, от която се подържал неговият двор и войската. В султанските земи селяните били свободни. Не плащали тежки и извънредни данъци. Данъкът бил особен и само в султанската хазна. Селяните се ползвали, с много права и привилегии. Турските чиновници, войници и каквито и да било служители на отоманската държава, нямали право да вземат нищо от тези села. Забранено било селяните да се викат на безплатна рабоma (ангария). Нещо повече: в селата на султанските имоти никой турчин не можел да влиза за храна или добитък, да иска хляб, мед, масло, плодове или каквото било друго нещо за ядене.
Султанът имал право да подарява тези земи, или да ги отстъпва на синове, на дъщери, братя, сестри, внуци, роднини и любимци-чиновници.
Към тази категория се отнасяли земите на феодалите, получени за заслуги (със султански грамоти). Те предоставяли неограничено право на собственост върху земята. Тези дарения се наричали „мюлюци”. Дела на тези владения до XVІ в. в началото бил малък. В последствие той нарастнал.
През втората половина на същия век законите на Сулейман окончателно закрепостили селяните към земята. Султанът се разпореждал с всички доходи на империята и нейната армия. Везирът и представителят на мюсулманското духовенство съвместно с други висши сановници съставлявали „Съвет на сановниците (диван), който управлявал империята. А канцеларията на везира се наричала „Високата порта”. Цялата територия на империята била разделена на провинции. Начело на тях стояли назначени от султана „бейлер-бейове”, които държали всички „ленни (Определена площ земя)” владения в провинцията с техните феодални опълчения. На война те трябвало да се явят лично с тази войска. При Сюлейман І Законодателя (10-тия султан), числеността на феодалното опълчение достигала 200 хиляди човека.
Главен представител на гражданската администрация в провинциите бил „кадията”(съдията). Той се занимавал с всички дела в подведомствения му окръг (кааза). Кадийте също се назначавали от султана.
След покоряването, турците се заели да укрепят завоюваните земи. Турските управници по указания от Високата порта пложили усилия за масово връщане на населението в обезлюдените села. Тъй като Дерманци се е намирало на кръстопът завоевателите заселили там няколко турски семейства, които да отговарят за проходимостта на пътищата, изворите и бродовете през реката. И това не е било случайно. През 1396 г. на турците им се наложило да воюват с крал Сигизмунд (Битката при Никопол). Последвало въстанието на Константин и Фружин през 1408 г., Владиславовият поход през 1444 г. и През 1521 г. поход на Сюлейман І, към Западна Европа.
Още не утихнали размириците около Търново и избухнали отново. От месно предание се знае, „че някога (1515г.) българите се разбунтували. Султанът изпратил един страшен паша (Мурза Татарски), който подложил всичко под нож. Населението било избито и прогонено. Останало само част от Батово, където се настанили турци”. Тогава, вероятно селищата за пореден път са били опожарени от върлуващите банди.
През 1997 г. Р. Ковачев публикува опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV в., който съдържа превод и коментар на новооткрит тимарски опис, съхраняван в Ориенталския отдел на Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. Според автора описът вероятно е съставен около 1483-1485 г. Там са споменати и селата Градешниче (Градешница) и Бобовян (разпознато като днешното село Бабинци) към “тимар на Ибрахим, син на Халил, преминали у него от Юсуф, син на Шабаддени. Владее го и участва във военни походи, съгласно султански берат: Село Дирманиче, Бобовян (както и дял) от село Градешниче, спадащи към Лофча.
Тъй като земите на тези села са празни и запустели, раята се е разпръснала и трите села се записват на едно място: домакинства – 31, неженени – 5, вдовици – 3, приход – 2917, намаление – 373.”

В туските регистри (и направените на тяхна основа карти) при преброяването в 1530 г. селото вече е съществувало самостоятелно.
Намирало се е на левия бряг на Вит, както и сега.
Записано е под името Дирманиче (Dirmaniçe), и е било в Никополския (Niğbolu) санджак, Ловешката (Lofça) кааза. През същата година град Луковит е записан Горни Луковит (Gorna-Lukovit), Угърчин (Ugarçin) и Торос (Toroş) са носели същите имена, докато Тодоричане, Ъглен и Дъбен липсват. Селото се е намирало в подчинение на турската власт, която се намирала в село (Kalenik). В регистърът на Никополския санджак от ХV в.дял (хисе) от село Градешница, като част от тимар на Касъм, син на Аяс, наред със селищата Дерманци, Бабовян (Бабинци), Кълъччъ. По нататък административното деление се е променило.
През второто помохамеданчване е през 1678 г. и веднага след Търновското въстание 1686 г. Турски документи показват, че част от населението на Тетевенско, Търновско Шуменско и Силистренско е помохамеданчено. За Дерманци няма информация за потурчване, насилствено или доброволно. Помни се само, че една жена се е потутчила, когато се е омъжила за турчин.
    В книгата на акад. проф. д-р Любомир Милетич под заглавие „Старото българско население в Североизточна България”, София, 1902 се прави преглед на етническите промени в Добруджа. А в „Ловчанските помаци” на същия автор, се изброяват населените места в Луковитската околия според преброяването от 1893 г. в което са намерени помашки къщи: „Ъглен -30 помашки семейства, Беленци-53, Блъсничево-55, Девенци-30, Дерманци-няма, Дъбен-5, Луковит-133, Торос-658, а през 1881 г. Торос е имал 1414”. За тези факти, може да се направи следния извод: При първото масово потурчване (1515 г.) селцата навярно са били заличени и не имало кого да потурчват, а по нататък ситуацията се е изменила. Но още при преброяването през 1530 г., вече село Дерманци съществува. Следователно за почти пет години, вече се е заселило на сегашното място.
    Отначало турците били благоразумни. Не искали да настройват българите против себе си. Заселените мюсулмани, живели доста просто, скромно, задоволявали се с малко и не се отличавали много от раята по своя начин на живот. Пакости правили тъй наречените „шайки от потурнаците (приели исляма)”, които се скитали из цяла Мизия.
По принцип турците не обичали разкоша и към работното население се отнасяли кротко и състрадателно.
Тъй като турците не живеели в кули и крепости, околните остатъци от такива били разрушени. Ето защо всички градища, крепости и кули били изоствени и се разрушили. Завоевателите заемали не крепостите, а кръстопътищата. Те се преселвали обикновенно на отворено стратегично място, за да охраняват лесно пътища, водоизточници, мостове, бродове и проходи. Такъв е случая и с територията на Дерманци. Новообразуваното турско селце се намирало под Батово на реката Кълни дол, недалеч от извора Шулювец и река Вит. Селото им се казвало „Делниците” или „Черешата”. Тези събития се развили не по късно от 16 в.
В. Заселването на новото село се развило на четири етапа:
1. Първи етап – начало на заселване на днешното село. До тогава там не имало заселници. Това е станало преди 1530 г.
2. Втори етап – Преселниците са се увеличили и към селото.
3. Трети етап – след обединяването на българското с турското село (1530-1600 г.).
4. Времето след Руско-Турската война 1877-78 г.
Първи етап: Турците призовавали раята да се засели на това място. Това е станало в периода 1515-1530 г. Предлагали облекчени данъци и земя „от дол до дол”. Към Пусто Загоре започнали да се придвиждат заселници. Предлагали им земя от дол до дол. Вероятно първите заселници били от Тетевенския балкан. После надошли иот други места. През този период не се помни за репресии от турска страна. Вероятно сборното население е било по-скоро бедно и не е имало бивши турски или български величия. Не е изключено и селото да се е ползвало с някаква степен на преференции от страна на Портата. Новото село се е образувало до „голямия бряст” на река Вит, където е било „пладнището на добитъка”.
Втори етап: Новосъздаденото се е разраснало. Дошли нови преселници. Пристигат новозаселници най-малко от 13-14 посоки: Беломорието, Тетевенския балкан, с.Бешовица, гр.Враца, с.Глава, с. Горник, с. Девенци, с. Койнаре, с.Кунино, гр. Луковит, Македония, с. Радомирци, Сърбия и с. Торос. Новото село заема централно положение между другите селца, а те се превръщат в стопански колиби.
Трети етап: Село е привлякло турците, които били изолирани в Делниците и те се приобщили към него, в периода 1550-1600. След тяхното преселване се създава общинско управление. Управник е бил турчин, а негов помощник българин. Общинското управление се помещавало в една българска къща, а по-късно е построен „Конака”. Около Конака били харманите, където се е докарвало да се вършее зърното. Тъй като цялата местност е била покрита с гори и непроходими лъгове, се е наложило гората да се изсече за да си построят къщи. Главният път от Тетевн за Плевен е минавал покрай реката из „Лъките”. Гробищата на новото село са били от север, непосредствено до селото, а турските до дола „Ямен”. Турците си построили Джамия в центъра на турската махала.В новото село турците станали управници и Конакът се настанил в една от по-хубавите къщи. По-късно построили специална сграда за Конак. Тя се намирала до сегашната църква.
През 17 в. в селото се заселват циганите. На тях им било отредено място далеч от тогавашното село.
   Към 17 в. Настъпва ново заселване.
Поминакът на селото е бил животновъдството. Независимо, че хората се преместват в новото село, не изоставят колибите. На всяко дадено им от турците място и топрак си построяват леки постройки за живеене и кошари за добитъка. Мястото е било оградено с камъни или земя. Властващите турци също били скотовъдци. По-големи владения са имали родовете Панчоолу, Амовци, Буджаковци, Хаджиите и др.
Турската земя е обработвана чрез ангария (принудителна безплатна работа) от българите.
Положението на населението рязко се влошило към края на 18 век. Тогава, за управител (аянин) на Ловеч бил назначен помакът Панчоолу (1780-1810 г.), по народност хърватин. Той си заграбил най-добрите земи. Чифликът му бил в местността Батово, пчелинът – над Шульовец, добитъкът – в Търсевица, а стадата в Пръчовица. Тогава населението преживяло големи мъки, глад и мизерия. До Високата порта е стигнал слух, че Панчоолу пращал пари на комитети във Влашко и бил повикан в Цариград на съд. На път за там, някъде край Самоков го срещнали познати турци и му казали, че го очаква голямо наказание. Тогава той предпочел да се отрови.
Самият Панчоолу бил доведен или осиновен от Ловешкия паша от Сърбия. Потурчен и отглеждан в България. Той съчетавал много качества, като остроумие и решителност. Бил с внушителен ръст и с голяма физическа сила.
Панчоолу бил получил подкрепа от помашките села и се разпореждал самовластно в Ловчанската, Тетевенската и Троянска кааза (околия). Завладял водениците по реките Панега, Вит и Осъм. Присвоил най-добрите имоти и образувал голямо стопанство, поддържано и обработвано от раята на крепостно-феодални начала.
Г. Кримската война (1853-56 г.) също имала много тежки последици. През тази война населението било насилствено откарано да помага. Копали са окопи около Шумен. Реквизирани били от всяка къща по едно говедо. След войната, връщащите се войски обирали населението и вършели убийства. След края на тази война, бил сключен мир в който било предвидено размяна на население. В местността Лешница била настанена татаро-черкезка колония. Татарското село „Лешница” придобило прозвишето „Татарски дол”. Те са се държали добре. Обработвали тютюн и поддържали доста добитък, овце и биволи. Често възниквали спорове за по-добри пасища. От тогава в м. Лешница и на Татарски дол била поставна граница, която татарита нямали право да преминават.
Черкезите са дошли от Русия към 1864 г. без покъщнина, храна и облекло. Настанили ги по селата, по около 50-60 семейства. Те не разчитали на скотовъдство и земеделие и се препитавали с разбойничество и обирджийство. На краката на конете си вързвали парцали за да не тропат и ограбвали всякакъв добитък. За пари, нападали и хора. Така се прочули с деянията си, че дори турците не смеели да се движат сами.
Чумата е била страшна епидемия. Тя е върлувала през 1814-15 и 1836-37 г. За да се спаси от болестта, населението бягало в гората. Там си изкопавали коптори в които са прекарвали дълго време. Местността „Чумина могила” носи името си от тогава.
Васил Левски – От разкази на населението, може да се твърди, че Левски е идвал и минавл няколко пъти през Дерманци. На път за Ловеч се е спирал у Стян Тетевенски. Връзки с революционното движение е имал и Пею Дилов. Дядо Стоян Тетевенски е разказвал, че „навремето е изпратил Левски до Угърчинското…” Наскоро след това бил заловен при Къкринското ханче.
Има и предание за четни на Ботев, от емигрантите във Влашко. Името му е вписано на паметна плоча пред културния дом в селото.
Преди Освобождението, в селото е имало училище. Първият учител е бил даскал Димитър (1845 г.). Той е обучавал момчета на възраст 15-18 години. След Освобождението (1877-78 г.) в селото се построява училище със собствена сграда, до църквата. Името му било „Отец Паисий“. Учениците били 90, а техен учител е бил Атанас Бончев. Църквата е построена през 1870-73 г. Осветена е на 27октомври 1872 г. от Иларион Търновски Макариополски.
Д. ІVетап-Освобождението: От 1798 до 1811 г. Русия води непрекъснати войни с Турция за освобождението на Молдова и Влахия, а след това и на България. Сериозен опит за освобождение на България е и Кримската война през 1853-56 г. Тогава русите преминали Дунав, превзели Силистра и нямало да спрът, ако срещу тях не се изправила коалицията на Англия, Франция и Сардинското кралство. Известни са сабитията по време на освободителната война. Плевен се оказал „костелив орех” за русите. Осман паша дошъл от Видин със добре въоражена армия. Негова задача била да превземе Ловеч и да прекъсне пътя за Троянския проход, Шипка и Арабаконак. Но при Плевен попаднал на русите и бил обсаден. Боевете се водили в продължение на шест месеца, от юли до декември 1877 г. Ловеч бил превземан два пъти. Първия на 5 юли 1877 г. от една малка част казаци (около 300). Но Осман паша изпратил голям отряд турска войска, която се присъединила към черкези и башибозуци и отново си обсадили Ловеч. На 15 юли в града първи влезли черкезите и башибозуците. Второто освобождение станало при много ожесточени боеве на 20, 21 и 22 август.
В Дерманци дошъл един разред от няколко войници и един офицер. Знае се, че русите се спрели пред къщата на Иван Лалев, виден учител по това време.
Беглòто. По пътя Плевен – Арабаконак са сновели постоянно турски войски, черкези и башибоуци. По време на обсадата на Плевен се е наложило бягство от селото. Жителите отново се изселват, макар и временно. „Лятото на 1877 г. донесло лоши дни за българите от Торос и Дерманци. Техния живот бил сериозно застрашен от черкезите и мюсулманските им съселяни, живущи наоколо. През средата на октомври един казашки ариергад освободил около 700 християнски и деца от лоши обноски и ги съпроводил през Турски (Български) Извор до Ловеч, където ги настанили добре.”* Това време е известно в Дерманци, като „Беглòто”. Бегълци от Дерманци към Ловеч се спасявали и през Угърчин. Какво е било това Беглò, може да се съди по това, че един човек хвърлил детето си в гората, защото плачело и ще ги чуят турците. То било намерено от съселяни и занесено в Ловеч. А, баба Найда Тунаковска разказва, че е било много страшно. Разказваше за майка с бебе от селото, подгонена от черкези и турци. За да спаси детето си, да не го посечат, тя го скрила под един храст в гората към Угърчинското. Черкезите я настигнали и убили, а детето го намерила и отгледала една мечка. Казваше, че от това време местността се нарича „Мечовото”… Баба Найда е била малко момиче по това време и също е бягала в Ловеч. Едни са бягали към освободения Ловеч, други са били отвлечени от турците, трети са се криели в Балкана.

* Феликс Каниц – Дунавска България и Балканът, част 2
На 10 декември 1877 г. Осман паша се предава. До това време избягалите живяли при небивала мизерия, но оцеляли. Върнали се през зимата. Когато се върнали всичкия добитък бил изклан, къщите им били ограбени, а кокуруза (царевицата) по нивите затрупана не обрана. Брали са я, за да я варят и ядат. Не е било възможно да се чака да я мелят, а и воденици не е имало.
През пролетта са орали и сеяли, като хората (предимно жени и старци) са се впрягали като добитък, защото добитакът е бил унищоцен.
Турските имоти останали безстопанствени, поради неизвестността на времето, а и поради невъзможността да се обработват.
По Санстефанския договор, на избягалото турско население се давала възможност да се върне и продаде имота си, ако не желае да живее повече там. Такъв бил случая с някой си Боджакоолу, който имал добри имоти в местността Чукара. Той се върнал и лично ги продал на съселянин.
ІІ. ВОЙНИТЕ:
Сръбско-българската война през 1885 г. е поредното изпитание. В нея участват и войници от Дерманци. Знае се, че при Сливница е загинал фелфебелът Бано Стоянов Фишкулийски от Ловешката дружина.
Балканската война в 1912 – 1913 г. е ново изпитание. На 5.10.1912 г. бие църковната къмбана и се възвестява война. В нея участват десетки дерманчани. По бойните поля загиват 21.
На Междусъюзническата война (1913 г.), Дерманци дава 11 загинали. Седем души от Дерманци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. **
През Първата световна война (1915-1918 г.) загиват 74 човека от Дерманци, а много са ранени, в това число и дядото на пишещата тези редове.
Равносметката от трите войни е:
Убити или умрели от холера – 21
Междусъюзническата – 11
Първа световна война – 73
Умрели от холера – 50
Общо: 155 + 2 (разсрелян и участник във Владайското въстание) 157 души
В историята на Македоно-одринското освободително движение и известен Христо Чернопеев от село Дерманци. Отначало той обучава с пушка в Солун. Влиза в четата на Михаил Апостоллов, назначен е за войвода на Кукушката революционна околия, заедно със Сандански и Кръстьо Асенов, пленява американската мисионерка Еленси Стоун.
** Македоно-одринското опълчение е специална българска военна част, действала по време на Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913). То е създадено на 23 септември 1912, в навечерието на Балканската война.

Чернопеев взима участие в потушаването на контрапреврата на султан Абдул Хамид в Цариград. Участва като командир в Балканската война. Избиран е за депутат от Струмица. Учителства в Щип. Загива в Първата световна война при атаката в Криволак. Погребан е в църковния двор на Ново село, предградие на Щип. На погребението мъ се е стекъл хиляден нард, дошъл да засвидетелства признателност към героя, посветил живота си за освобождението на Македония.
ІІІ. ВЪЗРАЖДАНЕ:
Първото медицинско лице (фелдшер) е назначено през 1909 г.
Мостът на река Вит е построен 1909 г.
Първата телеграфо-пощенска станция, започва да работи през 1911 г.
През 1914 г. е построено и открито ново училище.
Първото планиране на селото е станало през 1910-1911 г.
През 1924-25 г. в селото е пострена медицинска амбулатория.
Читалището е основано още през 1895 г.
Гарата е била построена заради несъстоялия се проект за ж.п. линия Луковит – Тетевен, през 1947 г.
Водениците през този период са 14. Виж картата.


Построена е цигларска фабрика.
За периода 1914-38 г. са учередени 8 кооперации (Говедарска, Потребителска „Напредък“, Популярна банка, Доверие, Земеделска обнова, Млекарска, Електропроизводителна „Светлина“ и Ученическа кооперация).
През робството и след освобождението Дерманци е било едно от най-голеямите населени места в района. Към 1875 г. е имало 331 жители. Географското му местоположение го е предразполагало като средишен център и то става такъв. Според новата административна уредба, то става център на околия. В Дерманската околия са влизали 14 общини. С указ N 317 от юли 1880 г. Дерманци е определено за околия с център село Дерманци. Тя е включвала 22 села и население 8748 души. Почти във всички села е имало училище. Дерманци, като център на околия е имало: околийски началник, секретар, писари и 20 стражари от които 1/3 конни и останалите пеши. През 1881 г. се създава Мирово съдилище. Откриването на останалите учереждения било предтоящо. Околията е просъществувала две години. След създаването на Луковитската околия, тя е закрита. Населените места от дерманската околия били разпределени между Луковитска, Тетевенска и Ловешка околии.

ІV. БИТ, НРАВИ И ОБИЧАИ
Историческите промени са дали отражение в бита, нравите и обичаите в селото.
• По своето наречие селото се отличава по говор от съседните села. Това все още ясно личи при старите хора.
• Географската среда и природните условия в селото са определили основните строителни материали в традиционното строителство,които са били винаги от местен произход. В различните архитектурни конструкции са използвани различни материали. Жилищните сгради (до 1918 г.) са запазили облика си от 16, 17 и 18 в. Първоначално къщите били едноетажни, педимно от дървен материал със стабилни каменни основи. Стените били оплитани с дърво и облепвани с кал, примесена с плява. При дървоскелетната (паянтова) конструкция изграждането е от диреци, кириши и паянти- наклонени гредички, които са носещият елемент на конструкцията. Полетата между стълбовете са изплетени с пръти от леска или върба и са измазани от вътре и от вън първо с черна кал, после с жълта пръст и накрая се белосват- измазват с вар. За покриването им са използвани каменни плочи. По-късно са строени двуетажни в които първият етаж е бил кухня и маза. В кухнята е имало огнище, миндер и малка „лавица”. Понякога там се е хранело семейството. В мазата се е съранявала „зимнината” и бъчвите с вино. Понякога, при тежка зима се е държал и добитък. А, горния са били помещенията за спане и посрещане на гости. Разпределението на втория етаж, си има свойте особенности. Първото помещение се наричало „къщи”. В него се влизало от обширна, дървена тераса (судурмà), заградена с къси дъски (шѝнди). В „къщи” се прекарвало повечето време. Тази стая е била голяма и просторна. Имало е огнище, под комина, над него вериги за котлета. Домакинските съдове са поставяни на дървена конструкция, около стената, наречена „Лàвица”. На лавицата се подреждали всички бакърени съдове, пръстени паници, делви и др. До лавицата бил „лъжичникът”, в който се поставяли дървените лъжици, „джурулякът”, „потисникът”. Пак в „Къщи” се намирал „брашникът”, в който се е държало брашното. В средата на „къщи” се е слагала „синията” за хранене. Тя представлявала малка, трикрака ниска, кръгла масичка. Около нея се нареждали трикраки столчета, върху които се сядало.
Собата – стая за спане. В нея е имало дървен нар, заслан с тъкана черга и печка. Собата е имала един или два прозореца.
Килерът (дрешникът) – по-малка стая за дрехите които се носят и сандъкът с „рубата”(чеизът) на момичето. Различни домашни произведения, като прежди, кълчишта, вълна и др.
Възстановка на стара къща (балканска)
• Осноовната храна на семейството е бил хлябът и „просеникът”(хляб от царевично брашно”. Хлябът се е месвал един път в седмицата и се опичал в „пеща”. Наричали го „Чист хляб“. Наред с „Чистият хляб” се е месвала и „пита”, опичана направо във огнището, където се е опичал и просеникът. Най – често освен хляб, на синията се е сервирал боб или леща. Често се пържело: пръжки от топена сланина, яйца, домашно сирене и др. Лятно време менюто се е разнообразявало с коприва, спанак, киселек, див чесън и др. Храната била характерна за всички, без значение дали са били по-богати или по-бедни.

Хорото е било единствената публична изява на млади и стари. То е ставало в неделя и на празници. През турско на хорото идвали и млади турци и ставали сбивания. Музикантите са свирели безплатно за развлечение на себе си и на хората. Имало е две духови музики. Една в горния край – „нотата” и една в долния. Втората е била главно от цигани.
Седенките – се провеждали след приключване на полската работа (късна есен). Организирали се от младите по махали. Мястото на седянката се променяло, домакините също. На седянка се ходело с официални дрехи (пременени) и с някаква работа – хурка, плетка или нещо за шиене. Седенките ставали вечер, в „къщи” при огнището. В къщата, където се провеждала седянката, кучето се вързвало. На седенките се е черпело от момата на домакините със сушени плодове, пуканки и сладко.
Беленките – са като седенките, но във връзка с беленето на царевицата есенно време.
Свадбите и обичаи свързани с тях – При женитбите са вземали активно участие родовете и от двете страни. Представлявали няколко церемонии: искане на момата, целуване на ръка, калесване, готвене за свадбата, църква, посрещник, трапеза, поклон, даряване и т.н.
Св. Никола Чудотворец – на 6 декември; Празнувал се е с особенна тържественост. Приготвяло се е изобилно ядене, но непременно от риба. Канели са се гости. Гостите, когато влизат са произнасяли «косат и да пластат», очевидно е свързано с пожелание за добра реколта.
Бъдни вечер – Празнувал се е при особенна тържественост на 24 декември. Домакинята е приготвяла голяма пшеничена пита, украсена отгоре символично «Кошарата». На трапезата обезателно се слагали: варено жито, паница мед, ябълки, круши, печена тиква и др. На огнището горял голям пън «Бъдник». След яденето се изнасял на прага да догори. По него се гадаело бъдещето.
Коледари – млади момци накичени и пременени. Те пристигали преди вечеря. Най-напред вървял калесникът. Той почуквал и искал разрешение да коледуват. При съгласие влизат и другите и запяват. След песента един от коледарите благославя: «Къде стана станувала, тата пата пътувала, кални думи пребивала, наша нигде не опущала.»
След благословията даряват коледарите с кравай, наденица, лук, брашно, сухи плодове или парче сланина.
Сурвакари – малки момчета, сутрин рано на 31 декември, обикалят роднини и близки с украсени дрянови пръчки и сурвакат: „Сурва, сурва година. Весела година…Живо здраво догодина, догодина до амина…”
Сурва година – на 31 декември се вечеря свинска глава. Домакинята прави баница с дрянови клончета (късмети), които са наречени. В баницата се слага и монета. Който кихне пръв тази вечер е щастливецът на семейството.
Дой ладе ле – Това е обичай, при който сутринта в един бял котел пълен с вода, момите си спускат пръстените. Една от тях пее, вади пръстените и ги нарича.
Водици – празнува се на 6 януари (Богоявление). След службата, цялото село излиза на река Вит при „Конака”. Там се освщава водата на реката и попа хвърля кръста. Ритуала се нарича „ловене на кръста”.
Иванов ден – обичайно е било да се ходи и да се „поливат” имениците. На този ден младоженците и кумиците ходят при близките си и при кръстника да целуват ръка и носят вино, ракия, кравай, кокошка и баница.
На Гергьовден – всяко домакинство коли по едно агне „курбан”. Преди да се заколи агнето му поставяли венче от „горско цвете” „Гергьовка” и го носили на църквата, попът да го прекади. След това се коли, опича и семейството се събира на гощавка.
Петков ден – е бележит ден за селото. На него от най-стари времена е установено да се прави „Сбор (събор)”. Този ден е определен във връзка с името на църквата „Св. Параскева”, вероятно след нейното осветяване през 1872 г.
Постене – време през което не се яде блажно. Било установено религиозно задължение в сряда и петък да не се яде блажно (месо). През годината били установени следните по-дълги пости:
Велики пости – около 40 дни преди Великден.
Петрови пости – преди Петовден 15-20 дни.
Коледни пости – около 40 дни преди Коледа.
Народни песни – обхващат епохата на съществуването на селото. Те са израз на историята и поетичната душа на населението.
Нека гори, нека тлее! (песен)
Запали се Загорене
Леле, Дино, Леле Динке.
Нека гори, нека тлее,
Да изгори мойта майка,
Мойта майка, мойта баба.
Ние бяхме девет сестри.
Сите мама в село даде.
Ала мене далек даде.
През девет села в десето.
Добър свекър, зла свекърва
Ако си къща помета
Не дава смет да изфърла!
V. ЗА ИМЕТО НА СЕЛО ДЕРМАНЦИ
Относно името на село Дерманци са изказани две основни хипотези.
I. Първата го свързва с турската дума „дермен”(воденица) и дерменджия (воденичар).
II. Втората със собствено име – това на велможата от кумански произход Дърман, живял през ХІІІ в..
III. Допустима е обаче и друга трактовка, основаваща се на топонимичните белези.
Обръщам внимание на звукосъчетанието “dar”(дар, дер) с което започва името на селото. То може да бъде свързано с общославянското звукосъчетание “DR”(др), “DЪR”(дър). В редица наименования на реки и езера в Русия, присъства звукосъчетанието “дар, даря, дър, дра”, например имената на няколко реки в басейна на Днепър: Ведра; Ведрица, Ведроша. Такива названия се срещат и на други места, напр. Одра; Одров, Одровка, Кодра, Нодра или Недра, Вологда, Амурдаря, Сърдаря, Немда, Берда, Вардар, Дарданели и т. н. За въпросните места със споменатите водни обекти, е известно продължително пребиваване на славяни. На това основание, може да се предположи, че не изключено името на селото има ранно славянски произход и означава „ село на река или поток” с много завои (меандри).
Казаното по-горе, дава основание да се свърже названието с дошлите някъде към V – VІІ в. славяни. Възможно е, те да са преименували района на селото с името Дра+ман, което вероятно е означавало “ река, влажно място, лъка, долина”. Това предположение косвено се потвърждава от преименуването и на реката. По вруме на римското госпотство, тя се е наричала “Утус”, след пристигането на славяните, тя вече носи името Вит(д), тоест “вия се”, “извивам се”. Да не забравяме и факта, че местното население и до днес произнася името на селото, като „Драмàнци”. Освен това, района изобилства със славянска топонимия, имената на селата : Ъглен (Ýглен = въглен); Драгàна (Дорогой =драги); Д-ъбен (Дуб+ен= дървото дъб); Бежаново (Бегать=бягат); Угърчин (У+горья+чин= мъка ни причини) и т.д.; местностите: Родината (от род), Градище (от название на славянска крепост “Городище”), ….
Косвено потвърждение на третия вариант, ни дава информацията, че на територията на днешното село Дерманци е имало голяма група славянски преселници от беломорските турски вилаети Драма и Серес. Преселването най-вероятно е станало по време и след въстанието „На гладните”(Движението на гладните) , оглавявано от помака Мехмет Синап (някъде се споменава, като Михаил Синап) 1793 –1807 г. Възможно е името на селото да произхожда от славянското название на реката от която са дошли – Драматица (Кору чая –тур.; Андиста – гр.), около която е живяло това население, а в последствие е изселено. Горните събития са станали по време на управлението на султан Селим ІІІ.

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Марин Кръстев – Дерманци, бележки по историческото минало.
2. Феликс Каниц – Дунавска България и Балканът.
3. Васил Миков – Призход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места.
4. Йордан Андреев и колектив – Кой кой е в Средновековна България.
5. Вълов, Маринов – Вит тече и разказва.
6. Проф. Милетич – Ловчаските пмаци.
7. Петър Петров, – Съдбоносни векове за българската народност
8. Публикации в Интернет и др.

About cartograf

Master cartographer
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към ПРОЕКТ: СЕЛО ДЕРМАНЦИ И РЕКА ВИТ

  1. Много добре измислено дано да се реализира без много промени

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s