Село ДОЛНИ ЛОМ – История

1.    Видинска България в древни времена:

  • Първите следи по тези земи от човешко присъствие, историците  датират от времето на неолита (6000-4000 г.пр.н.е.). Там  е живяло смесено население.
  • Древно, исторически локализирано население в района, е датирано по време на походите на ФИЛИП и АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ (около 360г.пр.н.е.).  Наричали го „ТРИБАЛИ”.  Трибалите,  през IV в.пр.н.е. са населявали и долината на река Лом.   Тях, Филип и Александър Велики не са могли да покорят. „Племенната им територия˝ е била: в посока изток-запад – долините на реките Морава, Нишава, Лом, Огоста, Скът, Искър и Вит. В посока север – юг: подножието на Карпатите, река Дунав, Стара планина и Софийското поле. Според едни историци, трибалите били едно от многото тракийски племена, населявали Балканите. Според други учени, те са били конгломерат от три групи население по реките  «от Трако-Илирийски» произход. Това население, най грубо го ситуират на територията западно от река Тимок, източно от нея и северно от река Дунав. Съседи им били: западно „Илирите˝, източно – „Мизите˝, а южно – „Агрианите˝. Трибалите дълго време се славели като много силно племе. От имената на царете им са известни това на Халес и на Сирм. За поминакът им се знае, че имали добре развито земеделие, скотовъдство, овощаство и лозарство. Ловът, риболовът и пчеларството са им били любими занимания. Експлоатирали са горите и са имали добра организация на минното дело. Промивали са злато по долините на реките, изработвали са вълнени, ленени и конопени облекла. Използвали удобна за времето си пътна мрежа. Тя била вертикална (по реките) и напречна, по река Дунав. Занаятите им включвали: грънчарство, керамика, металообработка и търговия. Извесни техни „Тържища˝ били Нейсус (Ниш) и Сердика (София). Произвеждали и употребявали свои и чужди парични знаци. В религиозно отношение, били поклонници на „Соларния култ˝. Те, не без основание, смятали Слънцето за висше божество. Почитали и други богове: на войната, на младостта, на разстителността, на Земята и плодородието, на богатството и др. Вожда или царя е бил и върховен жрец. (Историческа география  на тракийските племена до ІІІв.пр.н.е.- БАН, 1983г.).
  • По-късно римляните (І-ІV в.) са използвали изградените от траките съоръжения, поддържали са ги и строели нови.
  • Славяните, които дошли по-късно на тези земи (ІV – VІІ в.), продължили да живеят в запазените селища, да ги доразвиват и дострояват. Те прекръстили река Алмос на Лом и променили други местни имена. Коренното население в този район принадлежи към етнографската група  нарчена „турлаци˝. Турлаците живеят от двете страни на Западна Стара планина, на териториите на България и Сърбия. Това са общности живели в перифериите на Римската и на Византийската, а в последствие и на Турската империи.

Една от хипотезите за произхода на името «турлак» е латинската дума «турес», която в превод означава  кула или крепост. Другата  е свързана с основния поминък на това население – животновъдството. „Турла˝ или „търла˝  са заграждения на открито, където се затварят овците и козите, когато са на паша в планината.

2. Видинска България през средновековието:

  • През първите десетилетия на своето господство над тези земи,  РИМ е запазил заварената селищна структура и имената на реките. Цялото внимание на империята, първоначално, е било насочено към изграждането на северната  балканска граница. Тя е минавала по южния дунавски бряг. Над повечето от заварените селища, те изградили нови крепости често с нови, римски имена (Ескус, Димум, при Бонония, при Рациария). Според античните автори, Рим постигнал победата си над Балканите чрез безмилостно унищожаване на местното население или взимането им за войници. Тези, които останали, продължили да живеят свободно в обезлюдените полета, а значителен брой от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настанили главно в новоизградените си крепости (кастели) и селища. Само по дунавския бряг от Тимок до Дуросторум (Силистра) перманентно са квартирували три легиона, образувани още през първите десетилетия от италийци. През определени периоди техният брой дори нараствал. В Долнодунавския лимес е регистрирано пребиваването на IV Скитски, V Македонски, VIII Августов, VII Клавдиев и I Италийски легиони на много помощни войски – али (конни), кохорти (пехота), а за охраната на Дунав бил създаден и речен флот.
  • След установяване на военен контрол над района през 45-46 г., се пристъпило към административни реформи. Района на село Долни Лом тогава  се е намирал в  Провинция «ГОРНА МИЗИЯ» с център град Рациария (сегашното с. Арчар). Окупаторите владели земите и започнали да експлоатират рудниците под връх Миджур. Тамошният район, бил част от втората линия (след Дунавската) на „Балканската им отбранителна система” и бил силно   охраняван.  Следи от тогавъшното величие на Рим могат да се изследват по гламите (хълмовете) в землищата на селата наоколо. Следвали са множество войни и сражения.
  • Големи междуособици са били при войните на император Траян с даките. В местната митология (мита за Фалковец) има откъслечни сведения за войната на Рим с  Даките през 101-106 г..

През време на Средновековието, през голями периоди от историята, тогавашното Видинско царство (сегашните области Видин, Монтана и Враца), са  били спорно или автономно владение. И то е имало богата и сложна история.

  • През ІV в. Римската империя се разделя на ЗАПАДНА (РИМ) и ИЗТОЧНА (ВИЗАНТИЯ). Късната античност, IV-VІ в. е представена със строенето на нови крепости така наречените «градища» и възстановяването на някои стари. Според сведения на Прокопий Кесарсийски (ІV в.) „При император Юстениан І Велики от (Византия), (са) възстановени и построени нови «кастели», крепости и градове…”. Изгражда се втора по значимост  след Дунавска,  Балканската отбранителна система, състояща се от преградни  стени и малки фортове.
  • Първото нападение на хуните, над Византия е станало през 441 г. над провинция Илирик (Сърбия). Съгласно Приск, военните действия започнали с нападение над сегашния Белград. Предлог за атаката им било похищение на град Марс и царските гробници. По нататък хуните се спуснали по долината на река Морава към Ниш и по Дунав към Рациария (Арчар).
  • Следват още няколко нападения на АТИЛА, легендарният пълководец на хуните и наследниците му. „През 447 г., Атила, оглавил ново нападение на хунския съюз, върху Византия. През същата година е станало и най-голямото хунско нападение и върху „провинция Мизия”. Използвайки това, че крепостите по Дунав били полуразрушени от голямо земетресение (446-447г.),  хуните преминали, като тайфун през западните провинции на Балканите и се насочили към Дунавската делта. А една част от тях се укрепили в „Турлашката непроходима гора“. Те се устремили към Нейсос (Ниш) и го завзели. Него, по-късно искали да обяват за „най-значимото Балканско тържище“. Впоследствие, източната империя (Византия) не устояла и изпратила представители при Атила за преговори.
  • През зимата на 466 – 67 г. други хунски групи , предвождани от славянина Хормидак  преминали по заледения Дунав и нахлули в южните земи. Атаката им била спряна чак при стените на Сердика (София). Две години по-късно, те отново преминали Дунав и поискали Византия да им отдели земи за заселване и да открие тържище край някой дунавски град. Искането им не било удоволетворено. Те били разбити от началника на константинополската гвардия – Аспар, който бил алан по произход. Но натиска продължавал.“
  • През ІV -VII в. на юг от Дунав, проникват и славяните. Извесно е, че те променят името на реката от Алмус на Лом (ломя, разсичам). Следи от тези времена има в местността Джебръчки трап.
  • През 562 г. на север от тези земи, се създава Аварския хаганат на хаган Баян, който представлявал сборно хунско население.  Те сущо правят нападения на юг от Дунав. През ІХ в., този хаганат е окончателно разгромен от войските на Карл I Велики и на хан Крум.
  • Към края на Първото българско царство се разгарят силни страсти между прииждащите маджари и наследниците на Крумовата династия – родовете на Салан, Глад и Менумороут. От началото те изпращали прошения до владетелите от Крумовата династия за да получат земя за заселване там, като потомци на Атила.  За да се оттърве от тях, единят от владетелите, Салан решил да им даде нещо. Като разбрал за това, Менумороут надменно казал, че това било срамно и че от него маджарите и една шепа земя няма да получат. Но маджарите нападали постоянно и поединично.

 

 

 

 

 

  • В историографията  Видинското царство, често е споменато във връзка военни действия между българи и унгарци,  през 903907 година. В хроника „Деянията на унгарците” се описват военните сблъсъци на тархан ГЛАД с унгарците. Глад е бил роден във Видин. От хрониката става ясно, че Глад е воювал сам, без да очаква помощ от някаква централна власт.
  • САМУИЛ (997-1014 г.) преди да стане български цар, най-вероятно е бил управител на Бъдинската (Видинска) област. При бягството си от Цариград през 976 г. синовете на цар Петър I – цар Борис II и Роман, се отправили към България. При преминаването на границата обаче царят бил убит, оприличен  поради облеклото си за византиец, докато Роман се спасил, пак във Видин. Тъй като братята Давид и Моисей действали в райони на юг- югозапад, а Арон управлявал Софийската област, то вероятно трябва да се заключи, че във Видин е бил именно Самуил. За това говорят и добрите му връзки с унгарското кралство в периода преди 1000г. (Синът му Гаврил Радомир бил женен за дъщерята на унгарския крал Геза (Гейза)).
  • През първата четвърт на ХІ в. владетел на този район е бил внука на Глад – Ахтум. Той е управлявал  гляма по обхват територия от двете страни на Дунав. Около 1002 г. владенията на Ахтум се простирали между реките Муреш, Тиса и долното течение на Дунав, включително и Бдин (днешният Видин). Негова столица била крепостта Морисена (при днешния град Ченад), а на десния бряг – Бдин. Ахтум е разполагал е със силна войска и сущо е воювал с унгарците.  Богатствата на този владетел били неизброими.  През 1003 година Ахтум оставя Самуиловия син Гаврил Радомир да ръководи отбраната на Бдин против византийците, а той воюва на север с маджарите.  Съществува мнение, че първата съпруга на Самуиловия син – Маргьорита е дъщеря на този банатски владетел.
  • Следват кръстоносни походи през 1087 г. и 1096 г., нов Кръстоносният поход, воден от Готфрид Булонски и Петер Амиенски преминали през Белград, „където свършвала Българската земя” и достигнали Ниш. Между Белгард и Ниш имало гъсти вековни гори Silvae Bulgarorum (Български гори). В град Ниш били приети от управителя на крепостта Никита, българин по произход. После продължили през цялата Българска земя до Константинопол, мирно, без грабежи. (ГЗ-ЗБЗС,стр.40-41)
  • Вероятно ІІ-та Българска държава се е управлявала като федерация. Владетел на Видинска България е бил АЛЕКСАНДЪР (1196г.), брат на Иван Асен ІІ.
  • През 1242 г., при връщането от Западния поход, една татарска армия водена от военачалника Кадан (Хадан- внук на Чингисхан), разорява Сърбия и Северна България. През (1241-1246 г.). На българския престол се въскачва сина на Александър,  Калиман І Асен . Той е едва седемгодишен и управлява чрез регентство. През 1242-43 г., след връщане от маджарските земи, татарските орди на Бату опустошават Северна България и принуждават търновското регентство да плаща ежегоден данък на образувалата се в Южна Русия, държава на татарите известна под названието „Златна Орда”.
  • Според Петър Ников, към баната Мачва, Ростислав Михайлович (руски княз), успява да присъедини не само Белград и Браничево, но и Тимошко с Видин до Искър. Но заетостта на Ростислав във войната на Унгария с Чехия по това време (1260 г.), дала възможност на Константин Асен да си върне Видин и Тимошко, без Браничево.
  • ЯКОВ СВЕТОСЛАВ е друг руски княз, потърсил убежище в България от татаро-монголско нашествие през 30-те години на 13-ти век. Той успял да заеме високо положение в страната и през 1258 или 1259 г.се оженил за внучка на цар Иван Асен II . Най-вероятно Яков Светослав подкрепял българския цар Константин Тих – Асен в борбата му срещу един от претендентите за престола Мицо и за тези си заслуги получил втората по значение след царската титла деспот. През 1263 г. видинският княз Яков Светослав, който по това време е бил притиснат от нахлуващите византийски войски, иска от унгарския престолонаследник Ищван (бъдещия Ищван V) военна помощ. Цената за услугата  е признаването на върховенството на маджарския владетел. Яков Светослав се  признал за васал на унгарската корона.  Този факт дава повод на станалия вече крал Ищван V (1270-1272) да се провъзгласява през 1270 г. За Стефан (Ищван) по божията милост като крал на Унгария, Далмация, Хърватия, Рама (дн. Босна-б.а), Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България. От тогава тази титла остава в титулатурите на всички унгарски крале, включително и Хабсбургите чак до 1918 г., когато е провъзгласена републиката.
  • През XIIIв. наследници и потомци на хан Котян (кумански владетел) преминали през България и основали нова династия, която дала редица владетели на на Видинското (Шишман, Михаил ІІІ и Белаур), на Търновското царство (Георги І Тертер, Шишман и Алдимир, Теодор Светослав, Георги ІІ Тертер, Михаил ІІІ), Крънското (Алдимир) и Карвунското княжество (Балик, Добротица и Иванко). Вероятно на същата династия е принадлежал и цариградския патриарх Йосиф ІІ.
  • През 1280 година, властта над Бдинската (Видинска) област от Яков Светослав, преминала в ръцете на  Шишман.
  • С помощта на хан Ногай са разполагали браничевските боляри Дърман и Куделин, както и видинският владетел Шишман, са от куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. За да помогне на Дърман и Куделин, хан Ногай подбужда владетеля на Видинското царство Шишман да нападне Сърбия.
  • ШИШМАН І(1280-1300г.) също не бил зависим от Търновския цар.  Влязъл в историята като деспот и е известен още като Шишман І. Той е управлявал Бдинското княжество от 1280 до 1312-1313 г. Той  бил женен за внучка на цар Иван Асен II. Шишман І бил деспот, а неговото обширно владение било зависимо от мощния татарски хан Ногай. Войната на Шишман І със Стефан Милутин била неуспешна. Дърман и Куделин окончателно губят Браничевската област. Шишман със сборни кумански воиски защитава крпостта Ждрело. Там претърпява поражение от войските на сръбския крал и е убит.
  • ШИШМАН ІІ (1300-1322г.) е бил съуправител на баща си Шишман І. По време на похода на баща си в помощ на Дърман и Куделин, не участва, тъй като е оставен на защитава столицата Видин. След поражението на куманите при Ждрело, войските на сръбския крал Стефан Милутин,  насочват към Видинското царство, обсаждат столицата и се опитват да я превземат. Шишман ІІ потърсва помощ от Ногай, който му изпраща в подкрепление воиска и започва приготовления за война със Стефан Милутин. Милутин достига до Видин и единствено бързата намеса на хан Ногай спасяват Видинската област, от присъединяването ѝ към Сърбия. Уплашен от татарско нашествие, Милутин се признава за васал на Ногай. В следствие на тези събития двамата братя (Дърман и Куселин) се заселват във Видинсското княжество. След смърта на Ногай в 1299 г., Шишман ІІ и Милутин окончателно определят границата по между си чрез договор, като град Ниш остава в земите на Шишман ІІ.
  • Цар МИХАИЛ IІІ ШИШМАН – АСЕН (1308-1323г.) е син на деспот Шишман ІІ от първия му брак. Произхождал от български и кумански род. През 1308г. той вече бил съуправител на баща си в Бдинската област. Имал е титла деспот, получена вероятно от българския цар Теодор Светослав, с когото били братовчеди. След прекратяването на династията на Тертеровци бил избран за български цар ( 1323-1330г. ). Мощта и влиянието му били толкова силни, че някои източници го величаят като български цар още преди да се е качил на търновския престол. Ето какво четем в летописите за него: „Все пак, цар Михаил бе един от най-авторитетните от българските владетели. Той бе снажен, доста едър мъж с горда осанка. Имаше дълги кестеняви коси, вълниста, добре поддържана брада и бадемовидни очи. Много приличаше на баща си, от когото бе наследил някои качества.
  • БЕЛАУР (1324-1337г.) също е бил син на деспот Шишман ІІ и брат на бдинския деспот Михаил Шишман. По всяка вероятност през 1324 г. Белаур станал владетел на Бдинската област. Той е сред “велемощните боляри”, влезли в преговори със сърбския крал Стефан III Дечански след битката при Велбъжд, довела на българския престол Иван Стефан и майка му Ана-Неда. Белаур бил привърженик на сръбското влияние и пръв съветник на новия български цар. След възцаряването на Иван Александър (в края на зимата на 1331г.) Белаур отново откъснал (1332 г.) Бдинската област от централната власт и причинявал доста сериозни затруднения на новия български владетел, който бил принуден да търси помощ от татарите за да го отстрани.
  • В едно френско „Анонимното описание от 1308 г.“ за този район се пише: „България е една голяма империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани. Земята е много широка, просторна и хубава, напоява се от десет плавателни реки. Осеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства от хляб, месо и риба, сребро и злато, и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора се извлича и добива златото. По средата на тази империя протича река Дунав...“
  • На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от двамата му наследници – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствено законен владетел на Българското царство и не признава правата на другия. През 1356 г. ИВАН СРАЦИМИР се обявил за самостоятелен господар на Бдин с титлата «цар на българи и гърци». Този факт бил приет от баща му (Иван Александър) с мълчаливо съгласие. През 1365 – 1369 г. Бдинското царство било завзето от унгарците, а цар Иван Срацимир и семейството му били изпратени в Хумник (Хърватия). След като бил върнат в своите земи, той продължил да води самостоятелна политика, особено след смъртта на му (1371 г.). Цар Иван Срацимир бил последователно унгарски и турски васал. Иван Срацимир се титулувал „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“ – титла, наследена от баща му. Същата носи и неговият полубрат в Търново.

        Границите на Видинското царство се простират от Железни врата на запад, до Враца и Оряхово на изток. Столица е Видин, значими крепости във владенията му са Белоградчик, Лом, Свърлиг, Северин, Соколец и Флорентин.

        Липсват сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство, но се предполага, че София е била първоначално владение на Иван Срацимир, а през 1373 г. е преминала в ръцете на Иван Шишман.

        За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си и с Търновската патриаршия (1381г.). Видинският митрополит е сменен. На негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно той е обвинен в убийство и заменен с Йоасаф Бдински. В известното „Огледало на света“ на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името „Сарадж“. Нещо повече, „Сарадж“ е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония.  Александър Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир. В „Писание за верските битки на султан Мурад II“ се говори за „земята Сараджели“ със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин.

        Поради разположението си Видинското царство на първо време остава незасегнато от турските нападения. Иван Срацимир не се намесва по никакъв начин в борбата на Търновското царство срещу Османската империя. С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за турски васал.

Той се присъединил към кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд V, като им предал намиращия се във Бдин турски гарнизон. Поражението на кръстоносците при Никопол ( 25.09.1396г.) довело до завземането на Срацимировата държава от турците през 1397 г. Царят бил изпратен в столицата на Баязид Бруса (в Мала Азия),  където вероятно е починал. По време на управлението си Иван Срацимир разширява крепостта Белоградчик.  Тя става  втора по големина и значение след Видинската. С издигнатите 2 преградни стени от югоизток и северозапад, той я укрепява  и настанява в него военен гарнизон.

  • Иван Срацимир е имал 2 брака. Няма данни за първата му съпруга и деца от нея.
    Втората му съпруга е Анна, дъщеря на влашкия княз Николае Александру, от която има 3 деца, сред които са:
    Доротея (Дорослава), омъжила се за Стефан Твъртко I, бан на Босна; Константин, наследил баща си като цар (1397–1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България. За третото  дете, в историята не са извесни данни. Доротея, като съпруга на босненския владетел, през графската фамилия Цили и династията на Хабсбургите става известна личност във висшата западно-европейска аристокрация.
    Константин Видински (1408-1413 г.), заедно с братовчед си Фружин, е ръководител на първото антиосманско възстание по българските земи , въпреки че Видин остава полусводобен град чак до 1421 г. В Кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик, Константин взима участие. След жестокото поражение на кръстоносната армия при Варна обаче, при което загива и самият унгарски крал, Янош Хуняди, Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. В монашески ръкопис от Хилендарския манастир, се бележи следното: „В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)…“

Това съобщение е извънредно важно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е „цар български“. Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! За османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

  • Друг, много известен видински управник, по време на турската окупация е Осман Пазвантоглу. Той произхождал от богато еничерско семейство и бил роден през 1758 година във Видин. Баща му се наричал Йомер Пазвантоглу – местен управител, който никак не се съобразявал с централната власт и поради това няколкократно бил изселван от града заедно със сина си. В крайна сметка Осман Пазвантоглу успял да откъсне от Турската империя големи територии,  в които се разпореждал като самостоятелен монарх (1793 – 1807). В края на XVIII век султан Селим III предприел три похода срещу Пазвантоглу; два пъти обсадил града, но не успял да постигне нещо съществено. Осман Пазвантоглу починал във Видин на 17.02.1807,  с което приключила и относителната самостоятелност на Видинския санджак.
  • След освободителната война 1877-1878 г. Видинска и Търновска България се обединяват.

About cartograf

Master cartographer
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s