Село ДОЛНИ ЛОМ – По интересни местни предания:

  • Легенда за Малкото Слънце «Запад»

В една старинна легенда се разказва за паднало космическо тяло. „През една нощ, Небесният ловец «Орион», по някаква причина се разгневил на Слънцето. Взел една стрела от колчана си и я изпратил по него. От Слънцето се откъснало парче и полетяло към Земята. Тогава на небето се появило едно малко слънце. Но не след дълго, Малкото Слънце достигнало обвивката на Земята. Повечето хора, видели това събитие, загинали. Малкото Слънце се взривило и раздробено, паднало върху Земята. (Вероятно става дума за метеорит – б.а.) По линията на падане на метеоритните парчета, се е образувала дълбока бразда в Стара планина, от р. Нишава до р. Огоста. Паднал дъжд от скални парчета. Един от камъните забил в скала по пътя си. Тази скала, нарекли „Запад”, защото бедата идвала от там. Но това не било всичко. После наранената планина се раздвижила. Тектонската плоча под трасето, вероятно се разкъсала и релефа се променил. По пътя на метеоритът се образувала дълбока бразда, а от двете ѝ страни се издигнали нови  глами (хълмове), без растителност. Така се образували Болван 1 и 2, масивът на в. Типчен и др. Сега за тези събития, напомня името на скалата „Запад”, която всъшност се намира на изток от сегашното село Долни Лом. Местните хора обичат да казват, че в тяхното село Слънцето изгрява от запад.˝

  • Легенди за Мала глама:

Хълма „Мала глама˝се намира в землището на село Долни Лом. Разположен е в западна посока в непосредствена близост до селото и пътя към село Репляна. Най-високата му точка е с надморска височина 530м. Крепостта е разполагала е с щерни за вода и тайни изходи сред скалите, в случай на нападение и отбрана. Местоположението ѝ е било така добре подбрано, че от нея да се контролирало движението на цялото поречие на Лом и притоците й Златичка (сега Еличка), двата Суи  печа (Сухи печ), Суи дол (Сухи дол), Запад и Зеленище (Водни печ). От лявата страна на река Лом под наблюдение са били теченията на реките: Руменъчки (Цигански) дол, Умни дол и Мусич. Под крепостта, в местността Китка, е имало селище (Градище) и се е слушало шуртенето на карстовия извор-Шурка. При проучването и картирането, бяха локализирани  два укрепителни  зида: вътрешен-цитаделата и външен. Находките от битова керамика били намерени между двата зида. От север и североизток, крепостта е била обградена от висок, естествен скален откос, който я правел недостъпна. При археологически разкопки, не е изключено да се докаже наличие и на трети зид по посока на височината.

В друга легенда се разказва, че при едно нападение на хуните през 446-447 г., е била превзета и разрушена  крепостта „Мала глама”. Това се е случило по време на голямо земетресение, което е преобразило района. Отново се разкъсали и издгнали са се тектонски плочи. Станало пропадане на водата от езерото под бившата крепост. Крепостта била срината, при промяна на речното русло настъпила и  някаква епидемия.

  • Легенда за Подземното езеро – древен рудник

Селото заема своето заслужено място и в археоложката карта на България.

1. В началото на миналото столетие на старото рударство в района е обърнал внимание Г. Бончев. Според него находищата около село Долни Лом са „…продължение на Чипровските, но се различават от тях по съдържанието си. В долноломските предели – пише авторът – има стари рударски работи, но те са почти засипани и заровени, че днес мъчно могат да се намерят…“

2. През 1929 г. там се провеждат археологически разкопки от Васил Миков. Той, с особенно внимателно проучва 2 от пещерите „Суи печ – леви и десни“ и заключава, че намерената керамика е от първата половина на І – то хилядолетие пр. н. е.  При разкопките са открити фрагменти от съдове, кости на животни и останки от дилувиална фауна, особенно кости и нокти от пещерна мечка.

Пак според В. Миков, съдовете представляват голям научен интерес, тъй като са работени на ръка, без помощта на грънчарско колело. Те са имали „низки или широки гърла, равни дъна и снабдени с единични дръжки. При изпичането са придобили тъмно червеникав или тъмно кафяв цвят. Орнаментът върху тях бил съвършено различен от познатите видове досега у нас праисторически селища. Получен е главно чрез отпечатване върху влажните стени на един вид печат, наподобяващ на кучи скок.

Отново според  Миков, „съдовете не могат да бъдат по-късни от V-ІV в. пр.н.е. Те се доближават до орнаментите от районите на Сараево и Босна…“

Какво ни разказве митологията? За района на Мала глама,  има не една легенда. В една от тях се разказва, за древно селище и стара крепост, които дълги години устоявали на пристъпите на врага. Но дошли завоеватели, които давали мило и драго ( „имот, злато и кожи“) за да им разкрият от къде минава водопровода, за да превземат крепостта. Жестоки битки се водили в местността „Бранището“, по реката Мусич и в Джерин дол. Най-сетне „вещица мръсна и космата“ ги научава как да открият водата за да превземат крепостта. Тя се разпоредила да ù доведат най-здравия и млад кон. Да го нахранят добре, но в храната  му да сложат много сол. Вещицата го пуснала и той с ноздрите задушил къде има вода. Спрял се на едно място и започнал да бие с копито. Там бил водопровода. Разровили, но станало чудо, чуло се клокочене в дълбочина и водата изчезнала.

Тази легенда се повтаря и за превземането на Видинското царство от турците.

               По повърхността на Градището е откривана керамика, останки от инструменти за рудодобив, пещ за гасене на вар и съоръжения от различни исторически епохи. Не са рядкост и отделни, очевидно изкуствени височини, с неизяснено предназначение. Крепостта очевидно е била неразделна част от фортификационната система на Византийската империя, а вероятно е била ползвана и преди това. В района са съществували езически оброчни камъни.

  • През 447 г. В една от пещерите на Суи печ, са открити: скелет на праисторически човек, разпръснати кости от скелет на мечка.
  • Легенда за „Риците”

В една легенда се разказва, че през V-ІXв. В землищата на днещните села Горни и Долни Лом, Репляна, Гюргич и Превала е живяло  население, дошло от североизточното краибрежие на Черно море. То се е преселило там може би с хуните или аварите. Наричало се Рици, защото били дошли от крайбрежието на ез. Рица в Западен Кавказ. Не е изключено, името им да произхожда от „Рид”, защото са живеели по ридовете. Били здрави и силни планинци. Занимавали се със земеделие, коневъдство, лов, събирателство на плодове, пчеларство, лозарство, битова керамика, обработка на камък, дърво и кости, отглеждане и тъкачество от коноп и металодобив и обработка на метал. Селището им представлявало група от дървени къщурки (землянки) по склоновете на хълмовете наоколо. Най голямото било някъде на хълма Седларица. Един път в годината, в местността «Крадна ливада» (между Долни Лом и Репляна), организирали разменна търговия. Оставяли, една стока, която им била в повече и си взимали друга, от която имали нужда. Религията им била езическа. Култовите средища били «Капища». Имало и «долмени», които в последствие са разрушени.  Дали причина за разрушаването им било християнството или използването на камъните за строежи на къщи не е известно.

  • Легенда за гроба на Атила

Според едно местно предание, гроба на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гроба му бил някъде под един от талвеците на тогавъшната реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трсето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание, в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:(Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

  • Легенди за «Средно селище»

В първият турски регистър от 1454-55 г. са регистрирани и двете съседни села Долни и Горни Лом. Тези села са образувани от по-старо село (Средно селище), което е отбелязано на европейските карти, като „Лом“. Впоследствие това селище е напуснато. Заселено е отново към 1500 или 1600 г. със сборно население от няколко сръбски села. В Турският регистър се споменават две възможни имена „Селището“ и „Лещарка˝. Във връзка с последното му заселване, се разсказва следното легенда: Било през 1852 година. През планинските пътеки вървели двама млади хора. Лило и Алексо. По занаят и двавата били каменоделци. Произхождали от старото село Славине на река Нишава, което сега се било превърнало в махала на турското село Чифлик Пиротско. След погрома на Белоградчишкото въстание през 1850 г., района там бил опустял. Двамата мъже, се бяха скитали по гурбет из Влашко няколко години и се прибирали към дома си.

Вече чувствали умората от дългия път и седнали до една скала (Бела стена) за да си починат и пийнат прясна водица. Тука природата им харесвала. Приличала досущ като на тази от тяхното село. И тук имало голям бял венец от хубав камък, като при тях, пенлива река, като тяхната Морава и гъста хубава гора, като при техния манастир „Св. Отец“.

Подпряли гърбовете си на едно голямо дървото и се замечтали за близките си, които не били виждали от  години. Унесени в мислите си и заслушани в ромола на водата те неусетно заспали. Когато се събудили, Слънцето вече преваляло и станало късно да стигнат до прохода Козя гърбина. Нощта щяла да ги застигне високо в Балкана, а едва ли ще се доберат до някоя колиба за да пренощуват. След кратко колебание, решили да нощуват тук край скалата. Тя да ги пази от дъжд ако се наложи, а шобърката (скалното изворче) да ги напои. Лошото било това, че храната им свършила. В торбите им се търкаляли по няколко картофа и някоя круша дивачка. Те тръгнали през планинските пътища за да избегнат турците и за да минат по-накратко. Пък и тук района е бил изтребен от турците след Белоградчишкото въстание, и селцата били така безлюдни, та няма кого за пътя да попиташ, камо ли храна да ти даде. Нивите и градините опустели, неможеш и нищо да си откъснеш. Но това не плашело младите мъже. Не им било за първи път да си доставят храна от дивата природа. Оставили си вързопите до скалата. Лило, който бил ловец, тръгнал към гората, а Алексо се спуснал към реката.

Скитайки се в гората, Лило зърнал през сплетените клони една сърна. Стрелял, но сърната била далечко и само я ранил. Стреснато, животното се обърнало и  побягнало. Лило я започнал да я преследва през гората по кървавите дири, които  сърната оставяла. Не след дълго, стигнал до едно хълмче, където следите се губели. Обиколил го и видял една дупка. Навел се и пропълзял вътре. Решил, че там е леговището на раненото животно. След известно пълзене, тунелът изведнъж се разширил толкова, че той могъл спокойно да върви прав. Помислил си, че е попаднал в пещера и запалил една треска за да огледа наоколо. Огромна била изненадата му, когато вместо пещера или леговище, видял пред себе си вътрешността на църква с красиви стенописи. А, бедното животно което преследвал лежало мъртво пред олтара. Стреснал се, бедният каменоделец. Коленичил до бездъханната сърна и се заклел, че догодина ще се върне с целия си род си и ще се заселят тук в долината на река Лом. След това, тихо се измъкнал от дупката и се отправил към скалата.

Другаря му имал по- голям късмет и бил наловил няколко риби от реката. Напалили огън, хапнали, а Лило му расказал за случилото се. Двамата решили, че това е „Божи знак” и ако искат да продължат пътя си по живо по здраво, непременно трябва да изпълнят дадения оброк.

През нощта се развила силна планинска буря. Имало градушка, а небето се разкъсвало от  гръмотевици. Двамата, се подслонили под скалата, която ги предпазила от природната стихия.

На другия ден, грейнало ярко слънце и двамата продължили пътя си.

След една година, те пак се върнали с рода си и се заселили в района срещу скалата в Суо полье. Там образували поредното „Средно селище”. Направили си къщи и започнали да строят църкви в околността.

Колко църкви са построили, никой не се знае. Но, казват че по-добри каменоделци от тях нямало по целия Балкански полуостров. Остатъци от техните и на поколението им каменни релефи, още съществуват в църквата, вратите и чешмата на Лопушанският манастир, и църквите в селата Гаврил Геново, Горна Ковачица, Лесковец, Сталийска махала, Мокреш, Стубел, Каменна Рикса, Белимел, Берковица и заличеното вече село Живовци. Наред със църквите, те строили и великолепни каменни оброчни кръстове с които бил осеян района. За съжаление, от тези каменни творби на Славинските майстори каменоделци са останали единнични екземпляри.

С тази област на художественото ни и културно наследство за сега, почти никой сериозно не се е занимавал. Декоративните изображения с растителни и животински мотиви, човешки и митични  фигури, птици, въртящи се розети и т.н. може би са внушавали на предците ни идеи, които като наследници трябва да разберем за да продължим напред.

 Ритуалът на Новоселците:

Избрали си те „Съвет на старейшините”. Събрали се старците и решили по стар обичай да заорът грниците на новото село. За целта, през първата нощ двама млади хора (неженени) от новозаселващите се трябвало да „заорът” границите на новото село. До изгрев слънце, границата трябвало да бъде очертана. Дали са го направили много голямо, или нещо се случило, не се знае, но младежите не затворили контура на селото. А това било лош знак. За да избегнат „злата прокоба”, стрците решили в отвора да построят църква или оброк. Така и направили. Възможно е църквата да се казвала „Св.Петър и Павел”. Тя се намирала срещу скалата Бела Стена. Но за съжаление, християнството не помогнало на езическите обичаи и селото пак се затрило. Този път през 1885 г. при втората приводня (наводнение). След наводнението останали 17 фамилии. Те се преселили – 10 в Горни Лом и – 7 в Долни Лом.

  • Легенда за „Дреняк”

Разцвет на рударството се отбелязва след 1365 г., когато районът става част от Австро-Унгарски банат. Специално изпратени от Словения и Хърватско рудничари активизирали и модернизирали работата в мините. Този период е известен под името „периода на латините“. В горното течение на река Еличка (Златичка) е имало резиденция на католически архиепископ, а срещу нея и православен манастир.

На разстояние 5 км от Градището в Язова планина се намира местността Дреняк, а западно от нея хребета «Седларица». В Дреняк има място (вероятно затрупана шахта с деаметър около 5 метра) върху което не се задържа сняг през зимата, колкото и да пада. Според една легенда, през „Латинско“ време в местността Седларица е бил дворецът на някакъв императорски чиновник и управител по приходите. Той заемал високо положение в двора на императора и бил много влиятелен. Неговата съпруга, била с рядка хубост и  скромност. Пренебрегнала насладите на градския разкош, тя следвала мъжа си навсякъде. Тя била ощастливила мъжа си със пет сина. Преди да се оттегли от тези места, под земята в района на Дреняк, на дълбочина около 80-100 метра, чиновникът е построил подземен дворец, където разположил седем златни статуи: на себе си и съпругата си в пълен ръст, а на синовете рицари-само бюстове. Всичките фигури били изработени от злато, което тогава се добивало там. Според преданието, именно над този подземен дворец е мястото,  където никога не се задържа сняг“.

  • Легенда за кръста в местността „Въртàча” (Св. Илия)

Местността Въртàча се намира се близо до третия мост на  река Еличка (Златичка), южно от селото, към Балкана там където се събират двата ѝ големи притока Лева и Ломска река. Когато в Дреняк имало металургична фабрика, там разтоварвали каруците с руда и ги обръщали за да се върнат към рудниците. На това място се намирал оброчен кръст на „Св. Илия” (сега е потънал в земята и не се вижда). В миналото се е намирал на малка полянка с папрати. Рударите били издигнали са кръста на светията да ги пази от бури, градушки, инциденти и хишници в планината.

На „Св. Илия” се е правел курбан от местните колиби.

  • В реката, разделяща двете местности Дреняк и Седларица някога е промивало злато, затова и старото и име е било Златичка. В друга легенда се разказва, че Златичка е била главният извор на река Лом. Приток към нея е била и сегашната Превалска Огоста. След разрушително земетресение е станало разместване на земните плочи и промяна на терена. Превалска Огоста се отправила на изток.
    • Легенда за Санто Донато

В друга легенда се описват любопитни събития, станали в края на XVІІ и началото на XVІІІ  в. От Чипровския балкан дошла бригада от Саксонски рудари. Те били около 1500. Ръководел ги един италианец на име Санто Донато. Този италианец,  станал кралят на  металургията на турската хазна.   Твърди се, че е бил с протекцията на „Високата порта˝. От начало, в рудниците по Чипровския Балкан, копаел руда: железна, медна, сребърна и златна. След това, в местността Дреняк, построил завод. Това бил първия металургичен завод по тези места, а може би и на Балканския полуостров. В тези, забравени от бога земи, саксонците построили чудо на техниката за това време. В него имало, не една, а две леярски пещи: една за желязо и друга за цветни метали. Пещите били в местността «Крии брод». Обработката се свеждала до стопяване на рудата и извличането на метала от нея в течно състояние. По този начин, се получавал чугун и стомана. Използваното гориво, били въглища. С тях, той се снабдявали от Фалковец и зареждали пещите. За вдигане на необходимата им температура хората му използвали система от колела по река Еличка. Чрез силата на водата, сгъстявали въздуха в една цистерна и раздухвали огъня в пещите. Получаваните чугун и стомана били със много добро качество. Готовия железен метал, формувал в някакви чогунени приспособления наречени „кокила за отливане”. Продавали  ги за изработка на оръжие. С него снабдявали  султанската войска със саби, ками и пушки. А цветния метал, също формован, продавали на европейските търговци и занаятчии. Даже, на вторият мост на река Златичка, сега Еличка, тогава имало желязна прдупредителна табела «Частен имот на сеньор Санто Донато. Вход забранен!». Така за двайсетина години италианецът забогатял. Като повечето индустриалци, е бил жесток работодател. Тъй като,  хората, които му работили, не били от местните, не им разрешавал никакъв контакт с околните жители.  Нито на местното население до тях. Те работели в пълна изолация. Разказвало се, че около предприятието му, пиле не можело да прхвръкне. Не била по-добра обстановката и в рудниците. Работниците му в рудниците,  с месеци не виждали дневна светлина. Работели денонощно, в непрекъснат режим. Те почивали, спели и се хранели на мястото, където работили. Наредени във верига, изнасали на повърхността поставената в кошници рудата и пълнели каруци. С тях я свляли до Въртача и пълнели вагонетки с които я докарвали до пещите. В предприатието му, бил същия тормоз. Вечно се бързало с изпълнение на поръчки. Самият Донато, притежавал  голяма сила и добро здраве. Бил богат, здрав и силен ала не бил щастлив. Седейки един ден в предприятието си, чул работниците си да се смеят. Тогава си помислил: “Беднякът, макар и роб, е винаги по-свободен и щастлив  от богатия, защото няма какво да губи! А богатия, никога не е спокоен, нито за парите си, нито за живота си…”. Така  смятал той, и се чуствал все по-нещастен…

Един ден, повикал при себе си своя главен строител, който  бил довел със себе си, истински талантлив човек. Под негово ръководство били построени  експлоатираните шахти. Той бил проектирал и ръководел строителството на завода и двореца – крепост с високите по 25 лакътя, колони и аркади. А, над него, висока 60 метрова часовникова кула с кумин. Освен това имал безценната способност  да пази тайна.

 Шефът му, както ви казах, притежавал колосално състояние, огромни богатства, злато, накити, скъпоценни камъни от цял свят. С парите си изкупувал великолепни образци на златарското изкуство. Много ценял и скъпоценните камъни. Играл на търгове и се сдобил с прекрасни образци. Това го държало в непрекъснат страх. От своя строител той поискал да му изгради помещение, цялото от камък, само с една външна стена. Намислил да си направи огнеупорна галерия, без прозорзи, само с една врата…

Минало време. Специалната галерия била построена и богаташа скрил съкровищата си там. Така той се чувствал по-спокоен, без да му се налага да се страхува от ограбване. От време на време отивал в тайственото помещение за да се порадва на богатството си и си тръгвал с радостна усмивка. Какво имало там,  никой не знаел, нито хората около него, нито дори най-близките роднини от семейството му, ако е имал такива. Доста време се изминало, когато получил заповед, да затвори рудниците и да замине по работа за други земи. Ето как изпълнил нареденото му италиянецът: За да затвори галерите, индустриалецът, наредил да изнесат цялата изкопана скала до края на  галерийте. След това, да прокопаят река Златичка до отворите на шахтите. Накрая на нея да построят  дига и шлюз. Когато всичко било готово, наредил, разрушат подпорите и галерийте рухнали. Разрохканата скала се понесла към дигата, като грандиозен поток, който помитал всичко по пътя си, влачейки милярди кубически метри земя, дървета и камъни. После, той наредил да разрушат и дигата и потока се понесъл към шлюза. По дъното на реката били разхвърляли храсти. Шумът бил толкова ужасен, че ушите на хората в околноста, не могли да го понесат и много от тях оглушели. Цялата земя треперела. От планината се срутвали огромни скални късове, а от галериите се понесъл ураган, който изхвърлял облаци прах, скали, метал и човешки тела, на тези които не успели да се спасят. Когато стихията се укротила и водата се оттекла, събрали храстите и ги изгорили в пещите на фабриката. След това,  загасили пещите и на свой ред ги взривили. Събрали още десетки тонове метал. И тъй като нямал време да го продава, индустриалецът го прибрал в тайната галерия. В последствие, взривили предприятието. Така от металургичното предприятие на Санто Донато останали само огромна дупка, купища камъни и шлака в местността Дреняк и над нея.

Желязо, мед, злато и сребро било прибрано в тайното скрвалище. Тогава индустриалецът се замислил, как да го отнесе със себе си? Водела се поредната Кримска воина. Пътищата били пълни с отчаяни разбойници, а и редовните постове не биха пожалили керван със съкровища. Знаел, че когато войската била  гладна, не щадяла никого. Решил, че най-безопасно ще бъде, ако го остави на място, а когато времената станат по спокойни да се върне и го вземе със себе си… И си заминал. Най много да е отнесъл със себе си скъпоценните камъни.

  • Легенда за „Кръста на Ястреба”

В стара легенда, която се предава от векове се разказва за рицар-кръстоносец, произхождащ от династията на император Константин Велики. Той  взел участие в няколко кръстоносните похода. В тях, той се прославил с голяма смелост и жестокост при покоряването на  варварските народи. Заради неговата безпощадност го наричали Ястреба. Заради многото оплаквания, папата се видял принуден да го анатемоса.

В една кървава битка с печанегите, рицарят бил убит. Трупа му бил пограбан от неговите другари в импровизирана гробница в една скала по тези места. Над гробницата поставили голям каменен кръст, както  подобавало на рицар-кръстоносец  в онези времена. Никой не се осмелявал да отвори гробницата и да обезпокои рицаря, за да не го сполети нещастие. Макар, че пътека минавала наблизо, хората избягвали дори да го доближат. По-късно, когато се разбрало за царския произход на рицаря, кръста бил именуван на „Св. Константин и Елена”.

В края на ХХ век при една силна буря, светкавица паднала върху кръста и го счупила. На другия ден, хора от селото го намерили заровен в калта под скалата. Собственика на земята изпаднал в паника. Сметнал, че това е лошо знамение и го чака сигурно нещастие. Събрал хора от селото и с дружни усилия закарали каменния кръст на педесетина метра под скалата в близката нива, където отново го издигнали.

  • Легенда за„Суодолския манастир”

По предание на стари хора в местността „Ранджлов кръст”, на разстояние 2 км. източно от селото през Срацимирово време е имало голям манастир. „Стара легенда разказва, че някога над Сухи (Суй) дол имало голям и красив манастир.

Турците тогава още зачитали религиозните средища на българите и манастира бил цветущ. До манастира имало кръст на «Св. Арахангел Михаил» (Ранджелов кръст).

Един ден турска потеря се движела по пътя, който тогава минавал покрай манастира. Спрели се турците на хладина да починат и задрямали под дърветата. Затворника, когото влачели след себе си, прегризал въжетата и побягнал към манастира за да се скрие. Монасите подплашени от преследващите го заптиета, не отворили портата. Турците настигнали нещастника и го убили на гламата срещу манастира. След това продължили пътя си. А, монасите уплашени от случилото се, дори не го погребали, както си е обичаят.

Не се минало много време и реките с грохот придошли и потопили цялата долина. Водата разрушила манастира, а монасите се издавили. От тях и големия манастир, останал само спомен. Само пастирите наоколо, понякога намирали по храстите разкъсаните и избелели шапки на загиналите монаси.˝ От тези времена е останало името на една от гламите – Попова капа.

·   Легенда за извора
„Змиовъ
ц”

         В една стара легенда се разказва, от къде е дошло името на извор и скала.

В стари времена, в местностите наоколо върлувал свиреп Змей. Хората не могли да отгледат и едно домашно животно. Змеят, погубвал всичко. Като се свършли животните, той започнал да напада хора. Причаквал самотните пътници и ги завличал в своята пещера наблизо, за да му слугуват. Пещерата, в която живеел, имала много поземия, цял лабиринт. Когато му омръзнели или не му се подчинявали ги погубвал в страховитите галерии на своя подземен дворец – пещера.

Всяко подземие се пазело от скална врата. В проходите били заложени капани, падащи сводове и колони, отровни шипове и много други опасни неща. Всичко това пазело съкровищата на Змея. Един ден, през селата минал момък от далечни земи. Хората го предупредили да не се скита сам в този край, защото Змея може да го погуби . Но, момъка бил млад, смел и силен, затова  не се уплашил. Дори намислил да се справи с тази напаст за да одтърве хората.

Една сутрин, при изгрев слънце, той се качил на скалата „Белу стену” и започнал да се оглежда в посоката в която му били казали, че се намира пещерата на страшния Змей. По едно време, небето се стундило (стъмнило) и на отсрещния бряг на реката се спуснало огромно чудовище. Докато се оглеждал Змея наоколо, за поредната си жертва по пътя, момъкът изтръгнал голяма лиска (плоска скала) и я хвърлил по него. Скалата отрязала главата на Змея и се забила в отсрещния хълм. А, безглавото туловище на чудовището се продънило в земята.

Там, където потънало тялото на Змея, бликнала шобърка (извор). Водата ù се точи, като “конъц”. От 15 до 17 август пресъхва… А камъка, който хвърлил момъка и до днес си стърчи на хълма. Само, че от бял някога, сега се е превърнал в черен. Някои казват, че това се дължи на кръвта на влечугото, която била черна.

Тази скала, сега носи името Марков камик (камък). Но, дали такова е било името на момъка, никой не знае. Извора нарекли  “Змиовъц”, защото там се е затрил Змея.

 

About cartograf

Master cartographer
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s