Още нещо за Топонимията на България

1. Увод:
Работата ми в бившия Институт по Картография, ми наложи занимания с топографски/географски обекти и техните имена.
Когато съставях карти за територията на България, аз не се ограничавах само с записването на имената на обектите. Отбелязвах си точното им местоположение, ориентация и техните характерни топографски особености, като име, площ, височина, наклон на терена и вид на обекта (долина, река, извор, равнина, пасище, ливада, нива, гора и нейния вид). Тази информация ми беше необходима за павилно интерпретиране „модела на терена” върху новосъздававата карта. Наред с това осъзнах, че съм си направила нещо като паспорт на обектите по които съм работила. В последствие, реших да споделя това което научих. Надявам се, да бъда полезна на някого. И тъй като вярвам, че всеки човек, най-малко веднъж в живота си, си е задавал въпросите: Защо този обект е наречен с това име, а не с друго? От къде произхожда то? Защо така се нарича любимото ми място, близкия връх, река, село или град, улица, рекa, планинa, хълм и др. Това с особена острота се отнася за професиеонален картограф, какъвто бях тогава. И аз, натрупах известен опит.

2.Видове топоними:
Поставените имена (топоними) на обекти, могат да разкажат много за историята на населението живяло там и за околността. Всички имена на места имат обща собственост, те отразяват в известна степен, топографията, социалните, икономическите и географски аспекти на човешкото общество.
Топографските имената, формулират географски характеристики и не са дадени случайно. Във всеки географски обект има нещо уникално, нещо което го отличава от другите подобни обекти. То може да отразява фезически или географски особености на терена, етноса на първите заселници, на неговия климат или температура, на изложението, или дейности свързани с човешката дейност, отделни значими явления или събития в дховна култура на местното население; имена, получени от собствени имена или прозвища и др.
Резултат, който се е получил, е че името е едно от най-мотивираните, не писани архиви на топографското място.
Думата „Топоним”е гръцка и е съставена от две думи Топос – място и Onoma (onim) – име.
Това, което няма „име, то не съществува! Затова, на всичко видимо в природата, трябва да му се даде име.”” – така са расъждавали хората в древността. Топонимите са собствените имена на всеки географски/топографски обект и се делят на няколко вида, а именно:
hydronyms (имената на водните обекти,като реки,извори, езера,блата и морета), това са имена за обозначаване на реки, езера, извори и т.н., например: р.Дунав, р. Марица, р. Искър, р. Осъм, р. Лом, р. Вит, Варненско ез., ез. Сребърна, Росовата вода(извор)…
Селищни имена– градове, села, курорти и махали, например: София, Враца, Ловеч, Търново, Русе, Плевен, Пловдив, Варна, Бургас, Кюстендил, Перник, Долни Лом, Дерманци и т.н.
oronyms (имената на релефните форми – планините, хълмовете): „Рила”, „Пирин”, „Стара планина”, „Станджа”, „Родопи”, „Средна гора” и т.н…
етноними (имена свързани с етническия произход на населението), например: Мизия(равнина), Тракия (низина), или селата: „с.Кумани”, „с.Татарци”, „с.Българево” и т.н.
анималинимия /зоонимия (имена свързани с птици или животни характерни за местността), например: „Орловец”(скала), „Гълъбец”(проход),”Мечово”(било), „Гарван”(местност)…
фитионимия (свързани с растителноста), например населените места: „с.Дреновец”, „с.Дъбен”, „с.Бучино”, „с.Лешница”, „Тополовград”, „Шипка”, и др.
анттопоними (Имена свързани с хора), звания, лични имена или прякори, например: „Царевец”(бивш царски дворец), Балдуиновата кула(кула, използвана за затвор на знатни личности през средновековието), Манчовото (местност).
бройни имена (имена свързани с бройка), например: „в.Триглав”(връх), „Три кладенци”(местност), „Петавица”(местност и река) и
топоними характеризиращи почвата или скалната покривка, например: „Пясъчника”(местност), „Камен бряг” (местност)…
Астронимия (имена свързани с небесните тела или ориентация), например „Лунната пътека”(пътека), „Марсов хълм”(хълм), „Запад”(скала) …
топоними свързани с понятието за „тъмно“, „светло“ и „цвят“, например „Бела вода”(местност), Бела стена(скала), Тъмни дол(река), „Лицето” (огряна от слънцето поляна) … и
microtoponyms (имена на малки географски обекти), като чешми или стопански обекти, например „Поилникът”(място за водопой на добитък), „Стопанството”(сгради на бившо ТКЗС), „Манастира”(манастир), „Лозята”(местност с лозови насъждения), „Червена скала” (скала), „Орехът” или „Тополата”(дървета, служещи за ориентир) …

3.Образуване на топографски/географски имена:
Има различни форми на образуване на имената.
• А) Българските топоними обикновено се състоят от„прилагателно + съществително”. Прилагателните изпълняват определяща функция, например: „Бялата планина”, „Старото селище”, „Зеления лъг”. Но понякога прилагателното е основно, както например „с.Белица”.
• Б) У нас преобладава и директния трансфер. Той представлява стандартни думи(съществителни), приети за номенклатурни географски термини, които се превеждат на разбираем език за живеещото там население, като „град, село, връх, река, път, хълм, било, скала, дол, поляна, гора”… Към нея  е  добавено прилагателно, което конкретизира обекта. Това може да се представи с пример така: терминът е „РЕКА”, „Бяла” – е понятие за цвят, продиктувано от вида на водата. В комбинация се получава „Бяла река” или терминът за „СКАЛА” (се употребава и като СТЕНА, ако е вертикална), или понятие за цвят – Бяла . Името става „Бяла стена”.
В някои части на страната, топонимията е по-малко многословна и е конструирана само от една дума, която е „прлагателно”, замествщо „съществителното”. Такъв е случая с „река ВИТ(Витата)” или „Панега(Пенливата)”. Вместо да се изписва „Вита река”или „Пенливата река” , името се е запазило само като „Вит”и „Панега”. Това се случва най-често, ако имената са с тракийски призход. Макар, че с една дума за място, са склонни да принадлежат имена от категорията на „съществителни” и, по-рядко,  да са „прилагателни”.
• В) Има случаи, когато „топонимичната конструкция” се състои от „глагол”+”съществително”. Тези имена носят в себе си цели изречения, например: „Стани+ловец”(скала), „Кърто+жабене”(село), „Чуй+петлово”(село).
• Г) Макар, че едно от най-честите прилагателни в топонимията прилагателни е тази за „цвят”. И в повечето случаи името на цвета наистина уточнява различния цвят на природни обекти. Въпреки това, някои имена не получават стойност на цвят. Такъв е случая с думата „червен„. В някои български топоними в много случаи запазват древния смисъл на „красив, добър„, например „Червен бряг”(град).
• Д) В допълнение, има определения за:
размер (голяма, малка, например: „Голяма Брестница” и „Малка Брестница” ),
пространственото разположение (дълъг, тесен, дълъг, къс, например: „Дългия дол” „Тесния дол”),
време (старо, ново, например: „Старо село”, „Ново село”),
притежание (наше, ваше, например: „Наше лозе”, „Тяхна мера”,Обща мера” и др.
:4.Историческа основа на Българската топонимия
Както е известно термина „топонимия” означава „1. Дял от езикознанието, който проучва произхода, значението и употребата и развитието на географските имена.” или „ 2. Географските названия за една териториална област.”
България се намира в центъра на Балканския полуостров. А той, поради сложната си история е бил „Кръстопът и мост на много племена” и е твърде загадъчен в сравнение с други части на Европа и нейните езикови модели, а от там и по отношение на топонимията.
Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на този или онзи век, то идва от историята, то е историческата основа на балканските нации и тяхната топонимия. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Последвалото го многовековното чуждо господство (господство на три империи-римска, византийска и османска) обаче води до съществени демографски промени на Балканите, а именно: В древността, в западната му част са живяли „илирите”, на изток – „траките”, южната част, „гръците”. Тези хора са оставила тук значително количество „топоними” (хидроними и ороними).
Древният илирийски топонимичен слой се разпространявал на територията на бивша Югославия (Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Косово, Черна гора, Македония), Албания и Гърция. Илирийски са хидронимите Драва, Морава, Сава, Вардар, Босна, името на Адриатическо море (е на древния град Adria) и други. Те имат значение на „вода“, „River“, „поток, потокът на река.“
Траките са етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали в периода от средата на II хил. пр. н.е. до VI в. областта от североегейско крайбрежие (включително островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското крайбрежие до река Морава, и земите в северозападна Мала Азия (т.е. съвременните територии на България, Румъния, Молдова, североизточна Гърция, северозападна Турция, Поморавието и Македония).
Историята на древна Тракия е продължителна, сложна и изпъстрена с деянията на много и големи и значителни исторически личности. Тя започва от разселването на тракийските племена през XII в. пр.н.е. в една широка географска област в Европейския югоизток (Балканския полуостров, Северното Черноморие и Панонската низина). Те са го владели до установяването в балканските земи на организираната Римска империя и нейното трансформиране във Византийска такава. Траките са говорели един език и са имали общи богове. Историята е съхранила имената на повече от 20 тракийски племена. Въпреки родствената си връзка те често воювали помежду си. Най-многобройни били племената одриси, беси, меди, гети, трибали, серди, мизи…
Географското положение на Древна Тракия я превръщало в мост между и Изтока и Запада, Севера Юга. При своите преселвания многобройни племена и народи са преминавали през този естествен кръстопът, между двата континента (Европа и Азия). По тази причина, Траките са били принудени непрекъснато да се сражават, за да защитават земите си.
Те почитали „Природните сили” и имали „много богове”. Най-древна била вярата във Великата Богиня-майка „Бендида”. Тя давала и отнемала живот, и била почитана като повелителка на природата и плодородието. Главно мъжко божество им било „Слънцето”. „Свещеният огън”, който горял постоянно в домашното огнище, смятали за пренесено на земята „Слънце”. Нестинарки танцували боси върху живи въглени и така отправяли към него молби за плодородие. Най-разпространен символ им бил „Тракийският конник” – бог на природата, растенията и животинския свят. Считали го за син на „Великата Богинямайка” и „Слънцето”. Наричали го с различни имена, а владетелите се отъждествявали с него.
На гърците, които общували с тракийските племена, им допаднал техния пантеон и те възприели като свои повечето тракийски богове. В гръцката митология някои от тях получили нови имена и ново значение. Така тези богове станали част от Световната древна култура, но малко хора знаят, че повечето от боговете им, имат тракийски произход.
Траките не са имали писменост и това, което днес знаем за тях, научаваме от летописите на гръцки и римски автори, както и от изследванията на археолозите.
Древна Тракия била обитавана от многобройни племена, големи и малки, които често воювали помежду си. Племенната действителност е била сложна и нестабилна, и се променяла с времето. Поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в достигналите до нас извори тя не може да бъде възстановена с всички подробности за нито една историческа епоха.
Тракийската «Топонимия» на Балканите, обаче се оказва с много голяма устойчивост. Да си припомним,  че са тяхно творение и прочутите «Балкански Мегалити».
Пишейки за Дунав географът Страбон (63г. пр.н.е) споменава и по-древното име на реката, а именно «Ματοας-Матоас» (География, VII, fr. 65 ). Старият автор дори обяснява какво е значението му. «Матоас» отговаря на гръцката дума ασιος –мътен, мътещ, т.е. с мътни води. Дунав е пълноводна река и когато придойде водите му наистина са мътни, жителите на Русе, Видин, Силистра и др. знаят това. Това личи и при интерпретиране на подводния релеф на Черно море, реката е отложила голямо количество наноси. Сродно на името „Матоас“ е река Мътивир – приток на Тополница. Вижда се, че дълги векове преди Страбон и Херодот, хора говорещи древен вариант на българския език са дали най-старото име на eдна от най-големите европейски реки.
Тимок е друга река с интересно име, в далечното минало тя е била позната като Тимакус ( Timachus – Плиний, E.И.-XXVI-149). Частицата тим/тем се среща също в тракийските топоними Тимияна, Тимена, Темено и отговаря на тракийската дума тъма – тъма, тъмнина. Тимок означава река с тъмни води. Расъждавайки в този ред, се уверяваме, че езикът на траките е все още жив и удивително точен, говорим го и днес, но в по ралична форма. В своята работа “Естествена История” Плиний пише за река Оросина, която тече в земите на племето асти (Orosines – Плиний, E.И.- IV-XI-45 ). Не е трудно да се види, че Оросина означава оросена, росна. «Реки, които текат бързо поркриват бреговете си с пръски, които са като капки роса…» Благодарение на Прокопий знаем доста за тракийските топоними и хидроними от Ранното Средновековие. В творбите си старият автор ни дава името на река Рекиос /Речиос, намираща се в близост до Солун – Южна Тракия. Това име не се нуждае от превод, Рекиос просто означава –реката. Става ясно, че по времето на Прокопий –VI-ти век, езикът на траките все повече се е доближавал с новата си форма до българския. Панисия е име на две реки в Тракия, едната от земите на тините, а друга от тези на кробизите, във владенията на пеоните пък има поток Панак. Коренът във всички тези хидроними е «пана», обясним със санскритската дума «пана – пяна», и разбира се българската дума пяна. В Северна България и сега има река «Панега» (обяснима с тракийскя език, като «Пенливата»). Тук трябва да се посочи, че сроден хидроним има и в Тесалия, това е река Пеней (също обяснима с българската дума пена-пяна). Присъствие на тракийци, в Тесалия не трябва да ни учудва, все пак там са живели мирмидоните, които според Йоан Малала(VІв.) са били предци на българите. Старото име на нашата река Цибрица е Циабрус/Киабрус. Подобен хидроним има във Фригия (намирала се е в Централната част на Мала Азия), това е Сибрус. Всички тези названия са обясними с българския глагол цибрее – яснее, т.е. Цибрица и Сиброс означават „ясна, светла, сияеща„. Древната Диерна, Тиерна от земите на гетите пък има точно обратното значение, диерна, тиерна е латинското предаване на черна -река с тъмна вода. Отново гетите са дали името на вливащата се в Дунав река Набари.Тя е спомената от Херодот като Напарис (Ναπαρις ).На бари означава «на барата –местен падеж ( бара означава малка река)». Сроден тракийски топоними са Зуро – бара и Темон – бари. Гетскo е imeto и на река Янтра ( наречена в горното си течение Етър), позната в древността като Аtrus, Ieterus. Езиковедите ни търсят тълкуване сред редица чужди езици, но по една, или друга причина са пропуснали старобългарската дума яндръ – бърз, тя дава добро обяснение за името на река Янтра. Както отбеляза В. Георгиев ( Въпроси на българската етимология, стр.115) „…колебанието между а (я) от една страна и е ( ие) от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език…“Трябва да се вземе под внимание, че разликата в нашите днеши названия Янтра и Етър също се дължи на якане и екане…, следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език. Друга река с име сродно на Янтра -Аtrus е Atyras, спомената от Мела, Птолемей и Страбон ( География,VII, fr. 55-56). Докато Янтра – Аtrus е в Северна Тракия, то Atyras е в земите на Южна Тракия, в близост до Селимбрия. Това е показва, че Страбон е бил прав твърдейки, че езикът на мизите и гетите е като този на останалите траки обитаващи южната част на страната (География,VII-3-10). Nestos и Noes са споменати от Тукидид (II-96 )и Херодот ( IV-49) през V-ти век пр.н.е.) Имената и на двете реки са свързани с глагола нести – нося, т.е. значението е „носеща, влачеща. Другото име на Nestos е Места, като значението се е запазило същото, Места се обяснява с местя, „премествам, придвижвам„. В Южна Тракия намираме също други две реки със сродни имена, това са Струма -Strymon и Стряма – Syrmus. Те от своя страна показват връзка с тракийските топоними ( изведени от название на река) Stryme и Στρυα-Струа. Всичките се обясняват с нашите думи „струя и стремя се – движа се“.
Старите автори не са споменали много тракийски езера, но от малкото документирани става ясно, че имената им са лесно обясними на български. Езиковедът В. Георгиев смята, че «…Prasias показва връзка със санскритския глагол прусноти – пръскам, тук коментара е излишен…». За името на езерото «Βολβη –Волве» което означава волове, т.е. «Езеро на воловете». Възможно е там да са поили воловете и това е дало името на водния басейн. Волинт е тракийската дума за «вол» отговаряща на старобългарската воленте –вол. Частицата ент, енте е умалителна наставка типична за тракийски и старобългарски ( среща се още в теленте, осленте, жребенте ). Да се наричат реки и езера по имена на животни, които пият вода от тях е стара традиция. И сега в България са познати Козя, Конска и Сърнена река. Щом най-северните и най-южните тракийски хидроними (номенклатурни географски термини), са лесно обясними на български заключението е, че езикът, който говорим днес е развита форма на тракийския език, защото не е възможно да сме нашественици на Балканите и същевременно най-древните имена на реки и езера да се тълкуват с помощта на нашия език.
Примери:

ТРАКИЙСКИ – БЪЛГАРСКИ
БАРА – БАРА ( малка река)
ВОДА* -ВОДА
ПАНА -ПЯНА
РЕКА** -РЕКА
СТРУА*** -СТРУЯ
БАЛАУС# -БЛАТЦЕ, БАЛТИНА, БЛАТО
ВИР ## -ВИР
КАЛ^ – КАЛ
Завладявайки Южна Тракия в 340 г. пр.н.е., македонският цар Филип ІІ превърнал някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове; такива са Филипополис („градът на Филип“) на река Хеброс (Марица) и Кабиле на река Тонзос (Тунджа). Като тракийски царски град е възникнал в края на ІV в. пр.н.е. и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка“ край Казанлък. Той носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Македонски и неговите приемници. Още един укрепен царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край село Свещари в района на град Исперих. Разположеният наблизо голям могилен некропол, в който е проучена Свещарската гробница, показва, че гетският град край Свещари (чието име не ни е известно със сигурност) е бил обитаван от силна и богата местна династия – възможно е това да е била столицата на гетския цар Дромихет(ІІІв.пр.н.е.).
В земите на днешна Североизточна България господства името на гетите, едно голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос (Дунав), а е имало своите разклонения и на север от реката. Гетите били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите. В Северозападна България, западно от река Искър, се разполага територията на друго голямо племенно обединение – това на трибалите.
Между териториите на гетите и трибалите, в Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се налага името на „мизите”. Най-важни от тракийските племена на север от Истрос /Дунав/ били „дакитe”, които обитавали Южните Карпати.
Тракийски хидроними носят намиращите се в България и Румъния реки: Струма, Серет, Марица, Вит. С Тракийски произход са били използвани в древността за името на река Дунав (Истър – „да изтекат мътните му води„) и Стара планина (Хемус – „било„). През втората четвърт на І хил. пр.н.е. по тракийските брегове на Егейско море, „Пропонтида” (Мраморно море) и „Евксинския понт” (Черно море) възникнали многобройни елински колонии. Най-значителни от егейските колонии били „Енос” (при устието на Марица), „Маронея”, „Абдера” (при устието на Места) и „Амфиполис” (близо до устието на Струма), както и островните колонии „Тасос” и „Самотраки”. На северния бряг на Мраморно море се намирал „Перинт”(намирал се е в планината Странджа), на Босфора – „Бизантион” (днешният Истанбул). По тракийския бряг на Черно море били разположени Аполония (днес Созопол), Месeмбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), а на добруджанския бряг на днешна Румъния Калатис, Томи и Истрия.
В Гърция, много oronyms (гр. oros — планина и грч. onoma — име) от тях имат пред гръцки произход (от езика на древните пеласгите и на други етноси) – Егейско море, Олимп, Парнас, Пелопонес, Коринт, Атина, Лариса, и така нататък. Всъщност на гръцките имена на местности се разделят на старогръцки и новогръцки (Босфора – „бик Форд“ Родос – „Роуз“, Лесбос – „гора“, Цикладите – „навсякъде“и т.н. Солун носи името на сестрата на Александър Македонски и др. )
По-късно идва Римската експанзия и нейното влияние в топонимията. Римско е било и името на сегашната ни столица „Сердика”(София). Процъфтяващи градове във вътрешността на България са били: Пауталия (Кюстендил), Сердика (София), Никополис ад Нестум (край Гоце Делчев), Филипополис (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Адрианополис (Одрин), а в земите на север от Балкана – Никополис ад Иструм и Марцианополис и градовете Бонония (Видин) и Рациария (при село Арчар). Границата между Горна и Долна Мизия минавала по река Киаброс (Цибрица, източно от град Лом). Дори сега едно забравено село в северозападна България и днес носи латинското име „Фалковец” (от Falco – Соколар).

Градовете били свързани с гъста мрежа от добре организирани и поддържани пътища. Важна роля играели пътят по южния бряг на река Дунав, крайбрежният път край западния бряг на Черно море и старият път покрай Егейското крайбрежие – Виа Егнация. През Тракия минавал и така нареченият диагонален път, най-важната сухоземна пътна артерия, свързваща западните с източните провинции на империята. Тракийската топонимия, постепенно пидобила латино-гръцко звучение.
През III в. Римската империя изпаднала в тежка криза, породена както от вътрешни причини, които довели до политическа нестабилност и борба за власт (епоха на войнишките императори), така и от първите мащабни варварски нашествия. Особено много пострадали тракийските провинции, които станали арена на унищожителните нашествия на алани, готи, хуни и други варварски племена.
Варварските нашествия през III в. станали прелюдия към много по-мащабни събития през следващите векове. Придвижването на запад на хуните ги довело във втората половина на IV в. до Дунавската граница на Римската империя. През първата половина на V в. те създали свое царство в Централна Европа. Много племена и народи били въвлечени в миграцията на хуните като техни съюзници. Други били принудени да се изселят от земите си под техния натиск. Огромни маси население били приведени в движение, известно ни от историята, като „Великото преселение на народите”.
Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя. Източната половина обаче оцеляла в старите си граници чак до големите нашествия на славяни и араби през VII в. Източната Римска империя запазила политическата си самостоятелност и по-късно, макар и на значително по-ограничена територия.
През Средновековието тя е известна като Византийска империя (по старото име на столицата Константинополис – Бизантион).
Средновековната гръкоезична Римска империя е била естествено продължение на античната латиноезична римска държава! Византийците наричали себе си ромеи (ρωμαίοι), т.е. – римляни, а държавата в която живеели – Ромейска империя (Ρωμαϊκή Αυτοκρατορία) т.е. Римска империя, а също така Царство на римляните (Βασιλεία τῶν Ρωμαίων). За съвременниците империята била известна просто като Романия (Ρωμανία, Romania). Макар и гръкоезична, тя е била населена освен с гърци и от други племена, в това число славяни и българи. През XIII–XIV век те обаче тя е в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части.
Византия (източната част на Римската империя) е била етническа смес от множество племена и народи. Те също са оставили своя отпечатък върху територията на България, да не говорим за временните присъствия и нахлувания на хуни, печанеги, татари, кумани, гърци, арменци и др. Например имената на села: Куманово, Татари, Беренде, Батановци и т.н.
Славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, която се формира в древни времена и към която принадлежат други народи като траки, гърци, германи, илири. Те се обособяват в първото хилядолетие пр. н.е., когато населяват обширни пространства между Балтийско море, Карпатите и реките Днестър, Днепър и Одер – днешни територии на Източна Полша и Западна Русия. Под натиска на започналото Велико преселение на народите от хунските племена през ІІІ в. славяните също започнали да изоставят прародината си и се насочили главно в три посоки: на изток, на запад и на юг.
• •На ИЗТОК поели славяните, наречени АНТИ
• •На ЗАПАД се насочили част от славяните, известни с името ВЕНЕДИ
• •На ЮГ се отправили славяни, назовавани от византийските автори с името СЛАВИНИ.
До края на V в. южната група славяни се разположила в земите северно от р. Дунав, където се намирали бившите римски провинции Панония и Дакия (днешни Унгария и Румъния). Славините влезли в пряк контакт с Византийската империя, което изиграло своята роля за тяхното политическо, социално и културно развитие. Постепенно, през първата половина на VІ в. южните славяни започнали системни набези на юг от р. Дунав. Проникването им на византийска територия преминало в два етапа:
Първи етап, при който те нахлуват южно от р. Дунав, грабят, плячкосват и опожаряват византийски крепости, след което отново се оттеглят в поселенията си на север от Дунав.
Втори етап, при който, прониквайки на юг от Дунав, славяните започват трайно да усядат на византийска територия. Усилията на Византийската империя да ги спре се оказват безуспешни. Така в края на VІ и началото на VІІ в. славяните започват масово да се заселват по цялата територия на Балканския полуостров. В крайна сметка южната група достига в заселването си чак Пелопонес и о. Крит.
Религията на славяните се характеризирала с политеизъм – вяра в много богове. Митологичен образ на вселената за тях било Световното дърво. Короната му представлявала небесните селения и техения върховен бог бил Сварог. Стволът му изобразява земния свят на човека и негов господар е бог Перун, който се смята за гръмовержец и единствен господар на всичко от видимия свят. Корените изобразяват подземния свят на мъртвите и злото, негов господар е бог Чернобог; там е мястото и на богиня Морена (Морана, Мора, Мара) – богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта. Вярвали още в Дажбог – прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина и дарява живот и плодородие; в бог Вълос (Волос, Велес, Влас) – покровител на стадата и оттам – на богатството (колкото по-голямо стадо има човек – толкова е по-богат!); в Лада – богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените.
Българите, според някои източници, принадлежали към най-древните народи в човешката история. Според една легенда техният родоначалник „Болгар” произхождал от рода на „библейския Ной”.
За разлика от славяните установяването на точната прародина и произход на българите е затруднено от факта, че те били номадски народ и постоянно са сменяли поселенията си (което не означава, че не са усядали и не са строили селища – номадството им се изразява в търсене на пасбища за стадата). Поради това в историята съществуват различни теории за техния произход. Най-разпространена доскоро беше тезата за тюрко-алтайския произход на авари. В наши дни се прокарва и тезата, според която прародината на древните българи е средноазиатският район на реките Амударя и Сърдаря, Памир и Бактирия, а техният език има ирански корени и принадлежи към памирската група езици.
Религията на древните българи е „монотеистична“. Те вярвали в една свръхестествена сила и почитали едно върховно божество – бог Тангра („небе”), създател на земята и небето.
Сред тях е бил разпространен „тотемизмът“ и родовете имали свои тотеми – свещени животни (вълк, заек, куче, вол, мишка, змия и др.), като вярвали, че имат общи прародители със съответните родове животни. Вълкът бил един от главните тотеми на българите/главни тотеми били още: елена/бик/, гарвана, жерава, лебеда или дивата патица, тигъра или барс-леопард, змията или змиевидния дракон, рибата, орела или сокола, петела или кокошката/.
Календарната им система се основава на 12-годишен лунен цикъл, като всяка година носела името на свещено животно.
Сред древните българи е бил разпространен и „ОРЕНДИЗМЪТ“ – вярване, че в определени части на човешкото тяло и в тялото на определени животни се крие свръхсила (оренда): такива части са главата на човека, кръвта, както и конската опашка. Вярвали, че тази сила може да преминава от един човек в друг – така се появил и „ритуалът с чашата”, направена от човешки череп: когато победителят пиел вино от нея, той поемал орендата на победения си враг (ето защо хан Крум пие от черепа на победения император Никифор).
Пак по време на своята миграция българите са влизали в различни по интензитет и продължителност социално-културни и лингвистични контакти и взаимодействия с изключително голям брой други племена и народи, по силата и в условията на които прабългарски имена, в това число и етноними, календарно-циклови години и месеци; думи, включително и титли, цялостно-завършени изречения и даже сравнително обемисти текстове се пренасят, заемат и съхраняват в езиците и диалектите на другите племена, а така също и в устната или писмената словесност на тези племена и народи или обратното от тези племена се пренасят или заемат текстове и са съхранени в българския език.
Първите заселвания на българи на Балканския полуостров датират от края на V и началото на VІ век. За разлика от славяните обаче, те не нападали земите на империята, а станали съюзници на Византия срещу враговете й. Но по-късно, но към края на VІ в., и те започнали набези срещу имперските територии.
Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на кан Кубрат (Велика България (от рода Дуло)). Кубрат за пръв път в българската история успял да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен). Съюзът обхващал земите на север от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил град Фанагория – на Таманския полуостров. Хан Кубрат, който на младини е прекарал години в императорския двор в Константинопол и там е приел християнството, укрепва съюза и води успешна дипломатическа дейност. През 635 г. той сключва мирен договор с Византия, чийто император Ираклий го удостоява с почетната титла патриций (знатен човек).
Главна заплаха за българите по това време били хазарите от югоизток. Според по-късно създадена легенда преди смъртта си хан Кубрат завещава на своите синове да не се разделят. Спорна е годината на смъртта на Кубрат, но разкритото през 1912 г. негово погребение край с. Малая Перешчепина (днешна Украйна) го определя категорично след 647 година – от тази година са най-късно сечените монети, намерени при разкопките, – от времето на византийския император Константин ІІ.
След смъртта на хан Кубрат (средата на VІІ век) Стара Велика България се разпада под ударите на хазарите, като българите се разделят на три части. Най-големият син на хан Кубрат – Батбаян (Боян) остава в земите на баща си и е принуден да се подчини на хазарите. Вторият син Котраг, заедно с част от прабългарите, се изтегля към средното течение на Волга и Кама. Там, към края на VІІ век, се създава т. нар. „Волжка България”, със столица „град Болгар”, която през Х век приема исляма и просъществува до ХІІІ век. Днешните наследници на волжките българи населяват териториите на Татарстан, Чувашия и др. в границите на Руската федерация.
Третият син Аспарух повежда племето уногондури на запад, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта „Онгъл” в днешна Бесарабия (между реките Дунав, Прут и Днестър). От тази област започват съдбоносните събития, които довеждат до създаването на Българска държава на Балканския полуостров(южно от река Дунав).
Четвъртият син Кубер с част от българите се заселва в бившата римска провинция „Панония”, около „Срем”. Той признава властта на Аварския каганат, ставайки негов васал. Тук се смесва с поданиците на аварския каган, сред които има доста византийски пленници и славяни. Куберовите българи се опитват чрез въстание да извършат преврат и да завземат централната власт. След неуспешния бунт срещу аварската власт Куберовите българи заедно с пленените от аварите ромеи се насочват на юг, към земите на Византия, като по време на бягството си нанасят няколко последователни поражения на преследващите ги авари. Кубер сключва мирно споразумение с Византия и се заселва в Керамисийското поле (Прилепско поле), намиращо се в днешната Република Македония. През 680 г., той прави опит за превземане на Солун и завземане на византийските земи около него. Опита завършва с неуспех.
Българите, които били предвождани от петия (най-малкия) син на кан Кубрат – Алцек, се заселва в земите на „Лангобардското кралство”. Павел Дякон (лигобардски е теолог, историк и поет) отделя място в историята си за преселването на прабългарите в областта Беневентум: „под предводителството на кан Алцек българите дошли в Италия при краля на лангобардите Гримуалд (662-667), който ги изпратил при сина си Ромуалд I от Беневенто в Беневентум, където се заселили в Сепине, Бовиане и Инзерния (сегашна Италия)”.
Теофан Изповедник съобщава, че „…след разпадането на Велика България, част от прабългарите, които били предвождани от най-малкия син на кан Кубрат – Алцек, се заселва в земите на Лангобардското кралство” (662-667г.).
Кумани, този номадски народ има активно присъствие на българска територия през Средновековието. През Второто Българко царство се наблюдава сродяване на управляващите династии на българите с куманите.
Куманите (известни с името „Кипчаци”) са слезли от планината Алтай през V-X в. и са дали името си на племенно обединение от номадски тюркски племена, оформило се като етническа група в Централна и Източна Азия, наречена „Кипчак”(kipchakskim). В началото на XІв., те вече се движели близо до северизточните граници на Хорезъм (историческа държава в Средна Азия, намирала се около Аралско море, на платото Уст Юрт и до североизточните брегове на Каспийско море) и се насочили към Централна Азия и степите на северното Черноморие. За кратко време те доминират над многобройните племена от долините на реките до Днепър (Uzeu). До началото на XII век земите заети от Kipchaks, разделени в две основни части. Kipchak, който е живял на територията на днешен Казахстан, образували една по-централизирана държава, на която начело застанали кановете от рода Едбори и западни Кипчаци под името „Кумани”. През този период, цялата казахска степ, се е наричала „степта Kipchak” или „Dasht-I-Kipchak“.
Тя е населена от племена известни като „kyp-chakskim”. Западните Племена „Кипчак”, наричани „Кумани”, многократно преминавали река Дунав и извършвали набези в България (тогава част от Византия).
Куманите през 11 и 12 в. са оставили трайни следи на южно Дунавска територия. Много феодални владетели от Второто българско царство са били от кумански произход, като Дърман и Куделин, Елтимир, Белаур, братята Балик и др.
През 1148,1154 и 1160г., отново големи кумански групи се заселили в Северна България.
След смъртта на Иван Асен II, положението в страната става тревожно, вследствие на засилващия се натиск от страна на татарите, които действат по това време в Средна Европа. Татарите (на татарски: Татарлар или Tatarlar) е събирателен термин за няколко днешни тюркски народа в Източна Европа и Сибир.
През есента на 1242 или 1243 г., навярно на връщане от маджарските земи, татарските орди на Бату хан – внук на Чингис хан опустошават Северна България и принуждават търновското регентство да плаща ежегоден данък. Установява контрол в Източна и Централна Европа и поставя основите на Кипчакското ханство, известно в Европа като Златната орда. Освен външните проблеми, България е раздирана и от вътрешни междуособици, от което се възползват унгарците, сърбите и Никейската империя. В резултат Балканите падат под османска власт.
По късно, през ХІV в., експанзията на Османската империя(третата империя), е довела до по-късно формиране и разпространение на тюркските имена. Но и тази империя също е била субстракт от различни племена и народи от които е имало дори везири и султани. И до днес Топонимията на България изобилства от чужди имна, които по една или друга причина се налагат.
И в османския период от своята история Балканите остават размирен кръстопът между Изтока и Запада, Ориента и Европа. От етническа гледна точка Османската империя може да се каже, не е била „турска“, а космополитна — тюрки, араби, кюрди, гърци, славяни, албанци, унгарци, власи, цигани и др., при което тюрките не са мнозинство. Ръководството на Османската империя приема и „услугите“ на немюсюлманските си поданици: във войните и походите на султана редовно се включват със свои войски немюсюлмански васали; Портата векове наред „съвместно“ работи с цариградските гърци от квартала Фенер и Цариградската патриаршия като православна църковно-религиозна институция.
Когато османците нахлули в земите ни, наложили свои имена на хидронимите включващи думи като су-вода, дере-река, азмак-тресавище, гьол– езеро, блато и т.н.
5. Кратка История на Топонимията:
Интерес към имената и тяхното семантично значение и произход е бил проявен от най-ранните етапи на човешката цивилизация. В древните египетски текстове са известни опити да се опишат и класифицират географските имена. В древни времена е имало традиция, която е препооръчвала произведенията да бъдат придружени от допълнителни исторически и географски обяснения на имената. Въпреки това, валидността на етимологията на топонимите този период е бил различен. Често едно или друго име, свързано с някаква митологична история, или са го митологизирали или са го обяснявали с помощта на съвременни гръцки или латински автори. Но между тях има и доста правдоподобно тълкуване на реални качества на обектите, тяхното географско местоположение и др.
Такива са бележките, придружаващи описание или препратка към различни географски характеристики. Такива са добре известните класически текстови произведения като „История“ на Херодот, „География“ на Страбон, „Естествена история“ от Плиний Стари. Всички топонимични факти, дадени в тези документи, се отнасят за конкретни събития. Техното местоположение и имена, са били допълнително изолирани, без създаването на модели и връзки. Топонимичната информация през този период е била набор от интересни и забавни за съзнанието на изследователя на фактите.
6. Важни събития за топонимията на България
У нас, пръв, който се интересувал и е събирал топографски имена от нашите земи е бил П.И. Шафарик, но тези материали не са могли да видят бял свят. Г.С.Раковски в предговора на поектираната ІІІ част на „Показалеца” съобщава, че „името Котел на санскрит означава умалено, оградено с крепости място”(Г.С.Раковски, Показалец и ръководство І, Одеса 1859г.), а в третата част казва, че топонимията на този град показва първото българско отечество, т.е. равнините на Индия.
Петко Р. Славейков е събирал имена от всички краища на България с намерението да издаде своя „Географски и Исторически словар на Балканския полуостров” но този материал е изгорял в пламците на Старозагорския пожар през 1877г. В него той обяснява значението на някои имена, което е видно от статията му „Няколко думи за Пловдив”, сп. Наука (1882г.). Константин Иечек, както в своята „История на българите”, „Военният път от България до Цариград” и в „Пътувания по България” се спира върху произхода и значението на селищни и речни имена по българките земи.
И Марин Дринов, се спира върху някои топографски имена.
Интерес към местните имена са имали и И. Д. Шишманов, А.Илиев, А.Иширков, проф.С. Младенов, проф. Д. Дечев, Ж. Чанков и др.
Друг който се занимавал задълбочено с „Топонимията на България” е Васил Миков, археолог и историк, уредник на Народния музей (1943 г.).

About cartograf

Master cartographer
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

2 отговора към Още нещо за Топонимията на България

  1. От доста време не бях чела нещо толкова съдържателно и смислено.Надявам се да публикувате още по често в блога си,който ще го посещавам често вече.Всяка една страна си има своята история и е добре тя да бъде запомнена. Както и вие пишете в древни времена е имало традиция, която е препооръчвала произведенията да бъдат придружени от допълнителни исторически и географски обяснения на имената. Хубаво е да има такава, за да след години да се знае какво е имало предвид самият създател.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s