ЗЛОКОБНО ВИДЕНИЕ (разказ)

Тайствен конникГрупа от няколко човека се скитаха из гънките на Западна Стара планина. Те не бяха „ентусиазирани туристи”. Професийте им бяха различни, възрастта също, но бе ги обединила любовта им към природата, историята и археологията. Поредното си пътешествие, те на шега бяха кръстили „В Старопланинските потайности“. Водачът, бе опитен. Тава бе, историкът Антон, мъж с внушителен ръст и разкрепостен поглед към миналото, комбинирани със сериозни професионални знания. Физически бе атлетичен и гъвкав като пантера, въпреки че надхвърляше педесет и няколко години. Той впечатляваше с организационните си умения, а понякога и с поетичните си отклонения. Не му липсваше и чувство за хумор, но все пак от погледа му лъхаше известна непроницаемост, съпоставима с тази на египетския сфинкс.
Най-млади в групата бяха двамата археолози: Мила – чаровното цвете на екипа, единствен представител на „нежния пол“ и Владо, чиято жажда за знания бяха се превърнали вече в негова втора природа.
Другите двама мъже бяха на средна възраст. Имената им бяха Павел и Ясен. Единят бе от дълги години картограф, а другият – геолог.
Задачата, която си бяха поставили бе: „Разширяване на познанията за тази, забравена от бога част на България, където изчезваха, като в Бермудски триъгълник, нишките на множество исторически събития и факти”. Повод за това бе, неодавна открития от Мила, „древен римски документ“ , забравен като „никому ненужен кухненски парцал“ в един столичен музей.
Възхищавайки се на гордите Свети Николски върхове, те прекосиха река Лом по каменният мост, наречен от местните хора „Колнѝ мост“ и тръгнаха през градините за да търсят път към интересния скален венец „Запад“. Странно, но компаса упорито показваше, че направлението към въпросния венец бе точно обратното на името си – изток.
Път действително откриха, но след като прекосиха градините. Той ги отведе в подножието на венеца, където срамежливо се отчертаваше руслото на малък дол. Опитното око на археолозите откри следа на пътя. Почти всички забелязаха остатъци от стария път между градините на „Долни рид”. До него растеше голямо орехово дърво След като го обходиха и проучиха, всички бяха на мнение, че то действително е доста старо. По подреждането на камъните, пътя действително приличаше на римски.
Тръгнаха нагоре по дола. Стигнаха през камъните и храсталаците до някъде, но пред тях изненадващо се откри отвесна скала, подходяща само за алпинисти.
– Май не им е бил розов живота на римските войници. Как са стигали до горе, за да наблюдават пътя? – възкликна Мила.
– Може терена да е претърпял промени! Знаем ли, как е изглеждал преди хиляди години. Може и пирамиди да е имало…Да се спрем за почивка и да се поогледаме – предложи Ясен.
– Може би, по въжена линия, знае ли човек…, от римляните, може да очаква какво ли не. – обади се Павел.
– Ей, ама тук и за кратка почивка не става – обади се отново Мила, която се бе опитала да приклекне, но камъните я понесоха надолу. Добре, че успя да се хване за някакъв храст, та не се изтъркаля надолу. – Май сме до тук, а?
– Вижте, вижте там – обади се Павел и посочи отвесната скала.
– Нали видяхме, безсилни сме пред тази скала. Трябва ни алпийска екипировка, или най малкото, въжета. Както сме тръгнали без такава, като на свадба, не можем се добра до върха – промърмори Антон, без да се обръща.
– А…а, стига бе, какво е това? Сън на яве или „фата моргана“? – възкликна Ясен. В тези хълмове, май започвам да превъртам, защото виждам призраци. Това „игра на светлината“ ли е, що ли? Да не е „Тракийски конник“, пардон „Трибалски“ и тук ли го има?
Всички машинално се обърнаха към скалата. Мила едва не изпищя. Там където според картата, трябваше да има хлътване на скалата, под която Павел беше отбелязал „Сингина падина”, камъкът започна да се движи. Върху мощния му склон, като върху огромен плазмен екран се проектираше някаква композиция. Тя представляваше конник, който сякаш стремително се носеше срещу тях. На всичко отгоре, проекцията бе цветна и с голяма плътност. Останалия пейзаж започна да се губи. Коня беше смолисто черен с гордо вдигната глава и широко отворени рубинени очи. Високото му чело се украсяваше от бяло петно под формата на скиптър, чийто край свършваше между яростно разтворените ноздри. От огромните им кухини бълваше пара, която се превръщаше в огнени езици, като на приказен змей. Препускаше бързо и грациозно. А, ездачът бе красив, дори от съвременна гледна точка мъж, боец с достолепна стойка и атлетическа фигура. Дългите, с пясъчен цвят коси, стигащи до широките му рамене, буйно се вееха от движението на невидим вятър. Единствено големите му смарагдови очи, блестяха неестествено. Бялата кожа, на добре прилепналите към тялото му дрехи, сияеше ослепително. Върху челото на човека, подобно на индианец, с червена боя беше нарисуван същия знак, като този на коня – скиптър. Юздите и седлото на коня, блестяха сякаш бяха със златен обков.
Петимата учени-туристи, се зковаха по местата си. Гледаха видението, като вкаменени. За части от секундата загубиха представа за пространство, време и място. Всичко, небе и земя се сляха в една огромна сцена, която караше телата им да се полюшват, сякаш в синхрон с някаква небесна музика.
От рязкото дръпване на юздите, конят се изправи на задните си крака и зае величествена поза. Дясното му предно копито замръзна в устрем за скок. Конникът освободи ръката си от юздата, плъзна я към ножницата върху бедрото си и с рязък жест извади меч, на чиято дръжка просветваха скъпоценни камъни. Направи полукръг с меча си, над главата на коня и насочи изкрящото острие на меча към тях. В ушите им прозвуча кънтящ глас, който сякаш се спускаше от небето:
Отново войн съм на земята,
след шеснадесет века покой.
Тя пак зловещо си криви снагата
и кръв се лее, кат порой!
Светът в маска уродлива, скрит е,
човек с гняв, коварство и лъжи пропит е…
и щом съзре проблясък малък,
на алчния – поета жалък,
по-скъп е той, дори и от живота твой.
Помни!
Обвитата в мъгла река, свещенна сила пази тя!
Пази се ти от скиптъра когато,
водата бистра се превърне в блато!
Затъмнението, за миг нараства
и на насрещен бряг,
ще видиш злото да се извисява
и ще потънеш в непрогледен мрак!
Палач, душите Ви ще оскверни
и пак, всичко в огън ще гори!”

След тези ужасяващи думи, конникът изчезна, така внезапно както се бе появил. Петимата продължаваха да стоят мълчаливо, като приковани за земята. Не бяха в състояние да мръднат крак или ръка. Колко време бяха стояли така, никой от тях не помнеше.
По едно време, унеса им се разсея от звънá на стадо кози, които пъргаво се катереха по камъните. Те се бяха се появили внезапно, дявол знае от къде. След тях вървеше попрегърбен старец, който се подпираше на здрава и лека овчарска тояга.
Първи, изглежда се опомни Павел, защото с олюляваща се походка се запъти към пастиря.
– Хей, Байно, как ти е името? – провикна се той.
– Вèлко, дядо Вèлко, а вие от где (къде) сте? Да не сте от експедицията, дето дойде ичера (вчера)? – попита човека.
– Брей, ти от къде знаеш? – учуди се Илиян.
– Малко село сме, всичко се знае, та за какво ме питате? – отговори с въпрос стареца.
– Кажи ни дядо Вèлко – без да отговори, продължи Павел – ей, на онзи венец, можем ли да се качѝм? – и посочи края на скалата върху която се беше появило странното видение.
– За Запад ли питате? – доуточни човекът.
– Кой, какво е името на този венец? – намеси се в разговора Антон.
– Ами, те оня горе, дето се види – посочи стареца с тоягата.
– Да, а защо му казвате „Запад”, той е на „Изток”? – продължи да разпитва Павел, който проявяваше подчертан интерес към ориентацията и топографските имена.
– Кой да ти каже момче, скалата не приказва, така си го знаем, така си му думаме (казваме). У наше (в нашето село) село се знае, че слънцето изгрява от Запад. – подсмивайки отговори дядо Вèлко. – А, от тук, до горе вие няма да можете да се качите. За там, си има път, ама той е от другата страна на венеца. Трябва да слезете до реката, да се върнете по пътя и да заобиколите ей, от оная страна – пак посочи стареца с тоягата си – да походите, да стигнете до една река. На нея, Петавичка ѝ викаме и от там да се качите. Ама е далече и качването не е много лесно, ще ви отиде деня (цял ден).
– А там, какво има? – попита Мила, като посочи мястото където се бе появил конника.
– Нарича се „Сингина падина“, разправят че през латинско време там е имало голяма крепост с ходници (подземия), направени от стари рудници. Като си пошли (отишли) латините, запечатали подземията и разрушили крепостта. Ората (хората) орàтат (говорят), че там са заровени големи съкровища… но никой не ги е видял. Знае се, че по време на Белоградчишкото въстание там, въстанници са правили засада. Така е било и през 1923 година. Мястото е потайно не се вижда от пътя, оти (защото) е между два реда скални венци. Тревата е самородна, много добра, има и долчина. Козите и овцете много обичат да пасат там – отговори старецът.
– А на отсрешния хълм, можем ли да се качим? – попита Антон.
– Кой, Поповата чука ли, или другата чука с печовете? Там е лесно, може и от пътя и от печовете – отговори дядото и се подпря блаженно на тоягата.
– На коя викате Попова чука ? – попита Павел.
– Те (ето) на тази – посочи с тоягата човекът – По старо време, под нея е имало голям манастир. Викали му, Ранджелов (Арахангелов). Бил най-голям у (във) Видинското царство. Но придошлa „хидрата на Лòма”(наводнението) и го отнесъл. Останал само кръста. Я (Аз), го знам гъде (къде) е бил, защото съм дрът (стар), и много помня, ама сега и ньега (него) вече га нема (няма).
– Каза пещери, та се сетих. Тук има ли много пещери? – попита Илиян.
– Е, па има. Оттатък на чуката има две, тук поди нас на рекуту (реката) една, на Кривулю друга, а у (на) Белу стену трета… Абе дупки да търсите, има ги колкото сакате (искате) – пак се усмихна козаря.
– Дядо, ти от кога си тука? – попита Мила – не те видяхме, когато се качвахме.
– Я си ходим по козèте, девоче (аз си ходя по козите момиче). Где они (където те), там и я (там и аз), затуй не сте ме видели – отвърна стареца. – А, ти внимавай, като се катериш по гламите (хълмовете), да не се утрепеш. Той, каманякът лъже.
– Довиждане дядо Вèлко, много ни помогна, пак ще се видим – подхвърли Антон.
– Сбогом, полека слизайте, да се не пребиете. Вие не сте свикли (свикнали) с Балкана, а и той ви не знае – помаха им стареца.
Заслизаха надолу, като стъпаха едва, едва, не само заради предупреждението на стареца, а защото краката им вече едва ги държаха. Като стигнаха до реката, се строполиха на тревата за да се свестят от преживяното.
Мила не издържа на тягосното мълчание и попита:
– Вие, какво видяхте на скалата?
– Екзотичен конник, ама като на екран – огромен и цветен. Беше, като на панорамно кино, плазмен телевизор или игра в интернет – отговори Илиян.
– Да бе, какво беше това чудо по сред бял ден? – обади се Ясен.
– Представяте ли си, ако ни се беше явило по сред нощ, какво щеше да бъде! Интернет Илияне, пасти да яде пред природата. – засмя се Павел. – Те, местните затова ни ги разправяха снощи приказките за тенчоморци (призраци) и караконджули(тъмни сили). Всяко следствие си има причина.
– Прав си. Те май са искали да ни подскажат, да бъдем внимателни – намеси се Антон.
– А вие, как си го обяснявате?- продължи да пита Мила.
– Да си призная, нямам обяснение, ако не искаш да ти дефинирам определението за „паранормално явление“, което за мен не изчерпва въпроса – отговори Павел.
– Добре бе Павеле, ама аз чух и глас – обади се Ясен. – Първо доколкото знам, виденията се явават на керваните в пустинята, а ние не сме там и второ, не съм чел до сега, за „фата моргана“ да рецитира. Вие, чухте ли го?
– Да, нещо за река…, мъгла и дявол знае още за какво… – каза Илиян – приличаше на източна философия.
– Поетично, точно, ясно и неразбрано, както се казва… – подхвърли шега Антон.
– Да не сме имали неволна среща с арахангел Михаил? Струва ми се, че гласът идваше от небето, а не от скалата. Отсреща пък е имало негов манастир, знае ли човек? – пошегува се Павел.
– Незнам, на мен ми прозвуча злокобно… – призна си Мила.
– Нали те предупреди Антон, без излишни емоции, бъди реалистка. Хайде да отскочим до другия баир, дано там е по спокойно – стана от мястото си Ясен.
За да разсее, тягостните мисли, които обхванаха групата, Антон също ги подкани да се поразтъпчат, вместо да се захласват по „празни догатки“.
– А чакай, тъй и тъй сме тук, нека да надникнем поне в една от пещерите. Там надолу някъде е Водни печ. Тя трябва да е наблизо – възпротиви се Огнян.
Станаха и тръгнаха отново. След около половин час стигнаха до една пещера, която изливаше обилно количество вода в реката.
– Нов проблем, пещерата е водна, а не си взехме гумени ботуши, как ще влезем в нея? – попита Мила.
– Дайте фенерче поне да я огледаме доколкото може – настояваше Огнян.
Той взе едно фенерче и стъпвайки внимателно по страничните скали влезе няколко метра навътре. Нататък, вече беше невъзможно. Водата излизаше под налягане и беше оформила дълбок вир. Като сенки след Огнян се промъкваха и другите. Водачът спря и започна да обикаля с лъча на фенерчето по стените на пещерата.
– Охо, ето ви нов сюрприз виждате ли онзи сталакмит вляво върху глинената тераса? На какво ви прилича? – попита Огнян с кънтящ от кухината на пещерата глас.
– На меча глава с готварска шапка – отговори му веднага Мила.
– Да бе, това природата е вълшебен художник. Толкова добре е изваяно, като че ли го е правил Микеланжело. Но навътре в пещерата нищо не се вижда изглежда, сигурно има теснина или галерията завива – заключи Павел.
– Мила, давай внимателно назад, по-далече неможем да стигнем – изкомандва геолога.
Излязоха от пещерата и тръгнаха отново. От влагата и мокрите обувки ги разтресе. За да се сгреят, заподскачаха по обратният път към пътя. Пресякоха шосето и тръгнаха към хълма, наречен от козаря – Чуката. Макар и не висок, той беше стръмен, а челото му (върха му) – покрито от големи камъни, повечето от които в съмнително равновесие, и бодлива разстителност…

About cartograf

Master cartographer
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s