Царица Теодора – легенда, разсказана от Георги Попов

царица Теодора

царица Теодора


Теодора е българска царица, съпруга на цар Иван Александър /1331-1371/ и дъщеря на влашкия войвода от кумански произход Иванко І Басараб. Тя се омъжва за Иван Александър, когато той все още е деспот в Ловеч.
В живота на принцесата не липсват както щастливи дни, така и дни на пълно отчаяние. С титла на деспина тя е до 1331 г., когато поредният дворцов преврат извежда съпруга и на челно място в държавата. До този момент дните и преминават без особени усложнения.
Като царица Теодора се разпорежда в Търново близо 2 десетилития, но влиянието и над царя постепенно запада, въпреки че успява да ожени едно от децата си (Иван Асен) за своя влашка племенница. Този брак не продължава дълго, тъй като скоро Иван Асен загива в битка с турците. По това време тя вече е и на преклонна възраст. Една от миниатюрите на Манасиевата хроника представя царицата пред смъртното ложе на сина ѝ, като в изражението и прозира дълбока скръб.
Към тези грижа се добавят и още изпитания. Съпругът и Иван Александър се увлича по една млада еврейка от Търново. Дворцовият скандал завършва с развод и Теодора е прокудена от Царевец и вероятно замонашена под името Теофано в някой от столичните манастири, където и завършва живота си.
От брака с Иван Александър, Теодора има няколко деца:Михаил Асен,Иван Срацимир,Иван Асен и Василиса.

На шест километра западно от Белоградчик в местността Магаза се намира една група скали наречени Мали и Големи Сбег. Горе по билото, където се раздвоява пътят, се намира голям каменен кръст, откъдето местността носи името Разкръсе.
Величествената и сурова гледка поразява. Пред погледа се разкриват гиганти от скали, сурови, самобитни, заградени с шеметни пропасти и страхотни урви, над които скалите стърчат като нарязани с трион, с грамадни зъбери, прави и отвесни като кули и стражници. Двата огромни каменни масиви на Сбеговете затварят помежду си дълбоко каменно ждрело, което извива в южна посока и излиза в широка долина, прорязана от малкия брод Брестовица, който прекосява местността Магаза. Наоколо всичко е окичено със зеленина, плодни дървета, храсти и лозя. В низината се скриват зидове на стар манастир, където е имало специални мази за съхранение на вино, откъдето е запазило и името си Магаза.
Пред входа на каменното ждрело на специален пиедестал като стражи е изправена най-интересната скална композиция, Близнаците — два грамадни обелиска, наредени един до друг, които по вида си наподобават изправени човешки фигури.
Мали и Голям Сбег, наричани от народа Избег Сбег, са били крепостни твърдини, широко използувани като естествена крепост през различните времена от византийци, българи и турци. Историята на Сбеговете е свързана с героичните подвизи на отминалите народи, но най-ярка е легендата, свързана с Иван Срацимир, царица Теодора и царичин гроб. Сбеговете носят името си от бягството на народа от
околните села, който търсел убежище през разните смутове и нашествия при Узбег и Бъзбег.
Северозападно от село Струиндол над едно дере е било разположено латинско селище. Мястото е високо и открито.
Тук е минавал стар латински път. На това място се е намирал легендарният „царичин гроб”. В средата на тази местност е имало голям „гламски”(варовиков) камък — плоча, на която е била изобразена до кръста женска фигура с гердан от мъниста. Имало е надпис и издълбана саксия с увита лоза и гроздове. На седемдесет крачки от плочата, в източна посока, са били наредени успоредно по шест грамадни камъка, всеки от които е тежал над два тона. Местните хора се чудят, откъде са докарани такива грамадни блокове, защото такива самобитни камъни не се намират наколо. Столетия била запазена тази историческа ценност, докато през третото българско царство не изтраяла и 40 години. Камъните били разцепени и разнесени за строеж, а през 1960 година някакви иманяри от Ловешко дошли с една каруца с два бели коня и дигнали и историческата плоча. Говорело се, че вътре в камъка били зазидани жълтици и скъпоценности. Дали е имало нещо, остава тайна, къде е отнесена плочата, също е неизвестно. Днес не съществува нищо, освен два продълговати камъка с дължина около 2 метра, които се намират в бившата нива на Кръстьо Христов от Струиндол.
Покрай латинския път един до друг почти в права линия е имало седем „бунара” (кладенеца), които и сега личат. Под латинското селище е имало латинско гробище, от което са изваждани големи надгробни камъни. Коя царица е била и чий е този царицин гроб, историята мълчи, но легендата и народните предания го свързват с последната българска царица Теодора, жена на Иван Александър, който се оженил за еврейката Сара и пратил законната царица в манастир… Поделил царството, като на престолонаследника дал Софийска област, втория син оглавил във Видинската област, а на престола в Търново оставил Иван Шишман. С това подготивил гибелта и поробването на своя народ и държава … Близо половин век Видин е бил столица на самостоятелна държава. А Иван Срацимир от честолюбие и властолюбие се титулувал „Благоверни и превисоки самодержавни цар българом и гръком”, а неговата жена — „Благоверная святородная царица Ана”. От негово време се намират монети, които са сечени от венециански майстори…
„Тъмни облаци са надвиснали над загърбения Кокошевец. Мъгла е прибулила и скалистите чукари на Ведерник. В падналия сумрак, далеч по долината на Истайковската река, димели селищата и сияния очертавали куполите на проточените глами.
Нощта неусетно припадала и в Магаза манастирът потънал в мрак и тишина — страшна, зловеща, угнетяваща. Само сънният припев на щурците и тихото ромолене на Брестовица огласяли околността.
Горе по Сбеговете стражниците били по постовете си. Откъм Борич и Кокошевец се подавали светлинни сигнали. Далеч от Кладорубските и Острокапски твърдини припламвали уречените сигнали. А те показвали, че няма опасности и навсякъде цари спокойствие.
Маркашишкото кале предния ден беше паднало вече в ръцете на нашественика и с него връзката била прекъсната. Останалите калета (крепости) трябвало да поддържат непрекъсната връзка със Сбеговете.
А над Сбеговете в тревожен сън се изнизвала нощта…
Най-после утрото засияли. Развиделявало се и настъпвал неспокоен ден.
На сутринта Иван Срацимир с болярите Светосвал и Иваница и най-верните си войводи Добромир и Янкул със сотница дружина на коне напуснали крепостта Сбеговете, прекосили Крилатица, Калугер и Бързаците и се отправили за Страшимирица към лятната резиденция. Тук не заварили никой освен болярина Теодор, защитните войводи Огнян и Раксин и шепа стражници, които охранявали дворците.
Иван Срацимир бързал. Дал някои нареждания и отново потеглил към Бдин (Видин), към последната и най-надеждна крепост Баба Видини кули. Дружината била съставена все от едри снажни мъже, облечени в ризници, изплетени от хиляди малки халки. Препасани с железни пояси, на главите им блестели островърхи шлемове с провесени тилни предпази. Под тях се подавали разпуснати коси, широки бради и мустаци, над които искрели тъмно открити очи. Над тежките им доспехи се виждали провиснали широки прави мечове, а в ръцете си държали копия.
На Сбеговете останала царица Теодора, която макар и в монашески одеяния, оглавявала защитата на крепостта. Когато слънцето се издигнало над Венеца и топлите лъчи пролазили по каменната твърд, майката царица с войводите Петър и Джуно обмисляли плана за защитата. Обиколили твърдината. Прегледали дебелата дъбова врата, която падала над входа като капак на кладенец и се спускала и издигала с железни синджири на тежки макари. Народът намерил закрила в твърдината, помагал с усърдие и ревност. Едни дълбаели с длета и железни шипове долу в ниската част на скалата щерни за вода в случай на дълга обсада. Те къртели парче по парче от снагата на твърдия камък. По-натам се спрели пред ковачите, които пристягали високите зъбери и откритите бойници с железни скоби. Прегледали и над пропастите по цялото протежение на крепостта, приготвените със смола котли, скачени на здрави вериги. Под всеки котел се виждала купчина слама и натрошени сухи съчки. А до тях стоели стражници, готови по даден знак да подпалят огньовете. На по-слабите места, където врагът можел да се покатери, зад дървените прегради били обхванати с дебели въжа струпани камари камъни. С един брадвен замах по въжетата и към пропастта щели да полетят грамади, които с грохот ще носят смърт и рушение. Царицата и придружаващите я войводи останали доволни от това, което видели.
Коварният нашественик трябвало да се отбие. Последната опора и надежда се криела в тази крепост. По своите височини, по своите естествени крепостни стени, тайните входове и силната отбрана трябвало да устоят на тежките каменометки, на стрелите и подвижните стълби.
Пред Кокошевец, до едни кошари, те били обградени. В люта и неравна борба паднаха войводите и защитниците на царицата — Янкул, Дромир, Владислав…
Един от тях успя да се изскубне леко ранен в раменете — телохранителят Янкул. Той се скри в близките шубраци и затаи дъх.
Големи Сбег пламна … Всичко се сриваше. Уловените бяха безмилостно изклани, а жените поругани. Войводите Джуно и Петър загинаха геройски. Струпаха се останалите войводи с бойците от охраната да запазят царицата. С малка свита царицата премина през дългия тунел на тайното ущелье към Мали Сбег и през шубраците се отправиха към Ошанската крепост.
Войводата Драгота успокояваше царицата:
— Ще преминем през Струиндолското градище. Стигнем ли Кладорубското кале, по тайния канал на скривалището ще излезем до Острокапската твърдина.Оттам пътеката ще ни изведе до Магура. Влезем ли там, спасени сме.
– Не бива бегълци да бъдем — със смирение и укор свъси вежди царицата. — Позор и проклятие ще тежи над нас …
Царицата беше изнемощяла от мъки и страдание. Кървавите зрелища бяха опустошили душата й. Липсваше вече воля за живот. Черни мисли я подтискаха. Като червеи дълбаеха нейното съзнание: колко войводи и повинниците им се потурчиха. Забравиха и род, и вяра и тръгнаха с турците против българи и християни. Българи против българи. Не можеше да се помири с това падение. Забравиха и славата, и традициите, забравиха и родове, и повели. Продажници и изменници…
— Свърши се всичко — в мъка изплака Янкул — Отиде царството. Загина и добрата царица Теодора… На седем места беше намушена и ранена царицата. И там, където кипеше кръв от раните, извори потекоха — царицини кладенци — вода извряла, на кладенец станала.
Когато турците се оттеглиха, надвечер Янкул излезе от скривалището си. Населението, пръснато по горите, плахо се връщаше по запустелите си домове, за да прибере мъртвите герои. А те с дни стояха неприбрани, разкъсани от кучета и диви зверове.
Намериха и трупа на царица Теодора. Янкул го беше посочил. Народ се тълпеше около него. Пренесоха тялото там, където тя загина, и на равното изкопаха гроб. В него положиха царица Теодора.
Когато настъпиха по-спокойни времена, специални вешаци изработиха върху бяла каменна плоча лоза, обвита с гроздове. А за да се запомни мястото за бъдните поколения, докараха грамадни каменни блокове. Всеки камък беше теглен от по шест чифта волове. От двете страни на гроба, на петдесет метра дължина наредиха по шест от тези големи камъни … От този ден това място се запомни като Царицин гроб… Гроб на последната българска царица.
Запустя Брестовица. Не биеше вече клепалото на старинния манастир в Магаза. Манастирът и сградите още димяха. Пушек се носеше и горе по Узбегската твърдина. Трипоясната крепост беше съборена. Заглъхна и Кокошевец. Сринаха се крепостите и Ошане, Гургусовец и Кладоруб…”

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

ИСТОРИЯ И КУЛТУРА НА ДРЕВНА ТРАКИЯ

1. Древна Тракия
Тракийски шлем
намерен в Плетена,Западни Родопи
Тракийски шлем

Историята на българските земи през І хилядолетие пр.Хр. е свързана с разцвета на оформилата се през бронзовата епоха тракийска народност. Територията на древна Тракия обхващала земите между Карпатските планини (в днешна Румъния) на север и Егейско (Бяло) море на юг; между Адриатическо море на запад и Черно море на изток. В древността тракийците били смятани за един от най-многолюдните народи в света. Били прочути като храбри бойци. Страната им се славела с плодородието си и с безбройните си стада. Тракийците отглеждали и много коне. Обичали да пият вино, да празнуват и да се веселят, обличали се с шарени дрехи, носели много накити и дори татуирали кожата си. В древността Тракия била смятана за родина на бога на виното и веселието Дионис. Древните предания са запазили и спомена за любовта на тракийците към музиката, персонифицирана в образа на митичния певец и музикант Орфей.
Сред най-добре познатите на античната традиция природни забележителности в Тракия са големите планини Хемус (Стара планина) и Родопа. През северна Тракия минава долното течение на голямата река Истрос (Дунав), от многобройните притоци на Истрос в тракийските земи най-известен бил Оскиос (Искър). Планините на Южна Тракия са прорязани от плодородните долини на реките Стримон (Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа).

2. Тракия и Елада
Рисувана ваза от некропола на Аполония Тракийска ваза

Историческото развитие на древна Тракия било силно и благотворно повлияно от близкото съседство с древна Гърция (Елада) и нейната морска цивилизация. През втората четвърт на І хил. пр.Хр. по тракийските брегове на Егейско море, Пропонтида (Мраморно море) и Евксинския понт (Черно море) възникнали многобройни елински колонии. Най-значителни от егейските колонии били Енос (при устието на Марица), Маронея, Абдера (при устието на Места) и Амфиполис (близо до устието на Струма), както и островните колонии Тасос и Самотраки. На северния бряг на Мраморно море се намирал Перинт, на Босфора – Бизантион (днешният Истанбул). По тракийския бряг на Черно море били разположени Аполония (днес Созопол), Месeмбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), а на добруджанския бряг на днешна Румъния Калатис, Томи и Истрия. Колониите били търговски пристанища, през които преминавала все по-интензивната и взаимноизгодна търговия между тракийските земи и древна Елада. От началото на V в. пр.Хр. водеща роля в тази търговия играела Атина. Понякога тракийците упражнявали политически натиск върху колониите, принуждавайки ги да им плащат данъци или плячкосвали територията им с внезапни нападения. Но най-често взаимната икономическа полза предопределяла толерантно отношение и повечето колонии с времето се превърнали в богати и цветущи градове.
Благодарение на продължилите векове постоянни контакти и културен обмен между елини и тракийци, в древногръцката литературна традиция са запазени разнообразни сведения за древна Тракия и нейните обитатели. До известна степен тези сведения компенсират липсата на домашни, тракийски писмени извори. Заедно с проучваните от археолозите материални паметници на тракийската древност те дават възможност да се възкреси, макар и не винаги с достатъчна сигурност и подробни детайли, историята на тракийските земи в древността.

3. Тракийските племена
Древна Тракия била обитавана от многобройни племена, големи и малки, които често воювали помежду си. Племенната действителност била нестабилна и се променяла с времето. Поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в достигналите до нас извори тя не може да бъде възстановена с всички подробности за нито една историческа епоха.
За планинското население на Родопите например са известни различни имена, сред които най-често срещано е това на бесите. На висок връх в земите на бесите се намирало прочуто в древността светилище на бог Дионис. Планинците били храбри и свободолюбиви, воювали въоръжени с мечове и успешно отстоявали своята независимост. Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море обитавали племената сапеи, бистони и кикони.

TRAKI

В района на горното течение на река Стримон (Струма), около днешния град Перник или западно от него, е била територията на агрианите. В Кюстендилско се разполагат дентелетите, в района на Благоевград – медите, около Петрич и Сандански – синтите. Много имена на тракийски племена се споменават за района около долното течение на Стримон, в близост до Егейското крайбрежие; сред тях по-важна роля са играли едоните, бисалтите и одомантите.
В Югоизточна Тракия, в района на Странджа Херодот поставя племенната група на тините; по-късно в този район се налага името на астите. Северозападна Мала Азия пък била обитавана от витинците, които били родствени на европейските тини.
В земите на днешна Североизточна България господства името на гетите, едно голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос, а е имало своите разклонения и на север от реката. Гетите били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите.В Северозападна България, западно от река Искър, се разполага територията на друго голямо племенно обединение – това на трибалите. Между териториите на гетите и трибалите, в Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се налага името на мизийците. Най-важни от тракийските племена на север от Истрос били дакийците, които обитавали Южните Карпати.

4. Одриското царство
Първите държавни обединения се появили в тракийските земи още в края на II и началото на I хил. пр.Хр. Най-често те възниквали на базата на съществуващите племенни структури, като племенните предводители постепенно се превръщали в истински царе, предаващи своята власт по наследство. В митологическите сведения на античните извори за ранните периоди на тракийската древност се споменават имената на редица легендарни тракийски царе като Орфей, Резос, Диомед, Ликург, Финей.
Най-значително по своите мащаби и историческа роля тракийско държавно обединение било Одриското царство. В края на VІ в. пр.Хр. покрай Черноморския бряг на Тракия преминал с огромна армия в неуспешния си поход против скитите персийският цар Дарий, ликвидирайки лесно опитите за съпротива на тракийските племена в крайбрежния район. От възникналия политически вакуум след оттеглянето на персийската армия успял да се възползва владетелят на одрисите Терес, който бързо разширил подвластната си територия от устието на Дунав до Мраморно море. Терес сключил мир с царя на скитите, комуто дал своя дъщеря за жена. Според едно несигурно сведение той живял до 92-годишна възраст. По-късно одриския престол последователно наследили синовете му Спарадок и Ситалк. Гръцкият историк Тукидид, съвременник на Ситалк и на неговия наследник, сина на Спарадок Севт, описва могъществото на Одриското царство, което заемало във втората половина на V в. пр.Хр. по-голямата част от тракийските земи, на запад чак до горното течение на р. Струма, в района на Егейското крайбрежие – до Абдера при устието на река Места, а на североизток – до делтата на река Дунав. Независими от одрисите оставали бесите в Родопите, трибалите в днешна Северозападна България, част от племената в Югозападна Тракия, както и тези отвъд р. Дунав и в Мала Азия. Своята относителна политическа независимост запазвали и гръцките колонии по тракийските крайбрежия на Егейско, Мраморно и Черно море, които се откупували от постоянния политически натиск на одриските царе с плащани под различна форма данъци.
alt=“Златен нагръдник от Дуванли,Пловдивско“ width=“300″ height=“199″ Златен нагръдник от Дуванли,Пловдивско

Тукидид твърди, че през V в. пр.Хр. Одриското царство било най-богатата държава на Балканския полуостров. Той разказва също, че в 429 г. пр.Хр. одриският цар Ситалк провел военна операция с огромна армия от 150 хиляди души, в която освен подвластните му тракийци участвали и присъединили се доброволно съюзници.
След успешното управление на още един велик одриски цар – Котис І (383 – 360 г. пр.Хр.), в средата на ІV в. пр.Хр. в Одриското царство избухнали династически борби и то се разпаднало на три части. В продължителни военни кампании те били разгромени поотделно от македонския цар Филип ІІ. Във времето на неговия син Александър Велики (336 – 323 г. пр.Хр.) покорените от Филип тракийски земи били управлявани от специално назначаван от македонския цар стратег на Тракия. След смъртта на Александър управител на тракийските територии станал един от приближените му македонски аристократи – Лизимах. В 305 г. пр.Хр. Лизимах се провъзгласил за цар; той си изградил нов столичен град на шийката на Тракийския Херсонес (днес Галиполски полуостров) и го нарекъл Лизимахия. Лизимах владеел трайно тракийските крайбрежие и контролирал гръцките градове и стратегически важните крайбрежни пътища; във вътрешността на страната обаче съществували ред независими тракийски държави, сред чиито владетели особено могъщи били царят на одрисите Севт ІІІ и царят на гетите Дромихет. Последният дори успял по време на една военна кампания да плени Лизимах с цялата му армия, но после благосклонно го освободил.
В началото на ІІІ в. пр.Хр. Тракия станала арена на разорително нашествие на келтски племена, които плячкосали по-голямата част на Балканския полуостров, а част от тях се прехвърлила и в Мала Азия. В продължение на няколко десетилетия след това в Югоизточна Тракия съществувало неголямо, но политически активно келтско царство. Районът на Егейското крайбрежие пък бил през целия ІІІ и в началото на ІІ в. пр.Хр. арена на междуособни борби на могъщите елинистически владетели. Във вътрешността продължавали да съществуват независими тракийски държави, най-значително сред които си оставало Одриското царство.

5. Културата на Древна Тракия
Тракийската култура е оставила следи и в сведенията на античните гръцки и римски автори, и в многобройни археологически паметници и находки. Сред най-добре познатите ѝ изяви са погребалните обичаи. Според някои писмени сведения тракийците оплаквали и жалели мъртвите; според други ги изпращали с радост и веселие поради вярата, че ги очаквал щастлив задгробен живот. По време на погребенията принасяли в жертва животни, с които след това се угощавали, пиели много вино и устройвали различни игри и състезания. Самото погребение извършвали или чрез изгаряне на тялото на клада, или чрез полагането му в земята или в специално изградена гробница. Обичайна практика било насипването на надгробни могили. Заедно с покойника в гроба били поставяни личните му вещи и погребални дарове – съдове с храна и напитки и различни предмети, предназначени да му служат в отвъдния живот. В тракийските погребения се срещат накити и принадлежности към облеклото, защитно и нападателно въоръжение, съдове от керамика и метал, мебели, конска амуниция и дори (макар и рядко) цели колесници. Засвидетелствани са също съпътстващи погребения на принесени в жертва коне и кучета, а в някои случаи и на жени, погребани заедно с мъжете си. Този жесток обичай е отразен и в античната писмена традиция.

Тракийски конник – стенопис от
пред-дверието на Казанлъшката
Тракийски конник
гробница

Социалното разслоение на тракийското общество намира пряко отражение в проучените по археологически път погребения. Сред тях се открояват монументалните гробници, предназначени да приютят останките на представители на богатата тракийска аристокрация. Още в началото на 1 хилядолетие пр.Хр. в Тракия се появяват гробници, издълбани в скалите или изградени от големи, грубо одялани каменни блокове. През 5 – 3 в. пр.Хр. са строени представителни гробници от камък или тухли с изящна архитектура, покрити с големи надгробни могили. Стените на някои гробници са украсени с релефи или многоцветна живопис. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница.
Погребалният инвентар на почти всички тракийски гробници е бил разграбен от търсачи на съкровища вероятно още в древността, а за съжаление нелегалното разкопаване на тракийските могили от безсъвестни иманяри продължава и в наши дни. Скъпите гробни дарове в някои запазени аристократически погребения, датирани между 5 и 3 в. пр.Хр., дават представа за разкоша и богатствата на тракийската върхушка в тази епоха. Освен като инвентар на неограбени погребения на знатни тракийци, много древни съкровища от същата епоха са намерени заровени в земята, било защото са били укрити по време на опасност и не са били прибрани после от своите притежатели, било защото са били нарочно заровени и изоставени като част от неясни за нас религиозни ритуали. Такъв характер има например прочутото Панагюрско съкровище, което се състои от девет великолепни златни съда с особена форма и богата украса и представлява част от царски сервиз за пиене на вино. Няколко други тракийски съкровища съдържат прекрасни сребърни съдове и накити.
През V и ІV в. пр.Хр. на различни места във вътрешността на Тракия възникнали по-крупни селища, които постепенно също добивали градски облик. Някои от тях били свързани с царски резиденции, други имали предимно търговски функции. Завладявайки Южна Тракия в 340 г. пр.Хр., македонският цар Филип ІІ превърнал някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове; такива са Филипополис („градът на Филип“) на река Хеброс (Марица) и Кабиле на река Тонзос (Тунджа). Като тракийски царски град е възникнал в края на ІV в. пр.Хр. и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка“ край Казанлък. Той носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Велики и неговите приемници. Още един укрепен царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край с. Свещари в района на град Исперих. Разположеният наблизо голям могилен некропол, в който е проучена Свещарската гробница, показва, че гетският град край Свещари (чието име не ни е известно със сигурност) е бил обитаван от силна и богата местна династия – възможно е това да е била столицата на гетския цар Дромихет.
В един намерен в развалините на Севтополис надпис се споменават градски храмове и олтари. Но важните светилища в древна Тракия са били разположени извън селищата, в характерна природна среда – на планински върхове, край извори, в пещери и пр. Прочуто било светилището на Дионис в Родопите, което според Херодот се намирало на най-високия връх на планината.
Сега, територията на Древна Тракия е разделена между 4 държави: България, Гърция, Турция и Румъния.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Най старата запазена карта

от гробницата на ТутанкамоЕгипетски жрецДревен Египет ни е представен с хитроумните си строители и мъдри жреци, жестоки фафони и покорни роби, но преди всичко той е бил страна на учени. От древните цивилизации най далече по отношение на науката се е придвижил именно Древния Египет. Познанията на египтяните, макар и разностранни и не систематизирани, не могат да се достигнат от съвременния човек.
Математика, физика, химия, медицина, архитектура и строителство – такъв е непълният списък на дисциплини в които е оставила следа цивилизацията на Древен Египет.
По време на строежа на пирамидите, египетските архитекти са се специализирали при изчисление на пропорциите на строящото се здание, дълбочина на фундамента и нивото на отстъпите в каменния строеж.
Потребностите на селското стопанство, е принудила жреците да измерват и изяисляват разливите на Нил, за което им било нужно астрономически знания. От това следва, че са осъзнали необходимостта от съставяне на календар. Древноегипетският калндар, е бил разделен на 3 сезона, които се състояли от по 4 месеца. Всеки месец имал по 30 дни и 5 дена в годината извън месеците. Те не използвали „високосни години” , защото техния календар подражавал на природния. Египетските астрономи отделяли на небето съзвездия и знаели, че те се намират на небосвода не само през ноща, а и през деня.
Във физиката египтяните използвали силата на триене – по време на стрителството те заливали с масло талигите с които са теглели тежките товари, за да се облекчи движението им. От египтяните сме наследили и първите учебни пособия – сборници със задачи по математика. От тях се знае, че египтяните умеели да решават сложни задачи с използване на дроби и неизвесни, а също така и обеми на пирамидите.
Активно са развивали и медицината.
Множеството военни походи на фароните, изисквало лекуване на голям брой войници, освен това и големците, довело до натрупване на познания и в тази насока. Не случайно, дошлите до нас медицински текстове говорят за многостранни способи на лечение от много болести и контузии. Знанията на египтяните толкова превъзхождали познанията на съвременниците си, че даже гърците ги смятали за най-мъдрите хора на Земята и се учели от тях. Най -образованата група от египетското общество, естествено били били жреците.
Торинска карта
Освен всичко друго египтяните били и добри „картографи”, за което съдим по „Торинската папирусна карта”, намерена през 1814 и 1821 г., в гробница в Деир ел-Медина от хората на генералния консул на Франция при Наполеон Бонапард в Египет, и събирател на древноегипетски артефакти, Бернардино Дровети. Според изследователите, тя е направена през около 1600-та година преди новата ера, от „известния писач на гробници – Аменакхте, син на Ипиу”. И макар, че Аменакхте не е поставил подписа си върху нея, няма съмнение, че той е неин автор. Египтолозите добре са запознати с почерка му от други папируси. Аменакте, писар на гробнициОсвен това на гърба на карта се е подписал Аменакхте. Той е създал тази карта по време на управлението на Рамзес ІV по негова поръчка. Била е предназначена за една от „кариерните експедиции”. На картата е изобразен 15 километровия участък „Вади-Хамамат” (Долината с ваните), пресъхналото русло на река в Арабската пустиня, между градовете Кифт и Ел Кусеир”, която в Древен Египет се е смятала за главна рудодобиваща и важен търговски маршрут от Тива до пристанищата на Червено море. Освен, че изглежда съвременна, картата съдържа топографска и геоложка информация.
Harrell_Papyrus_Map_fig-9
На картата точно са показани различните видове скали, златните залежи, чакъли и съдържа информация за кариерното и минно дело. Картата е дълга 280 см, а широка 41 см. Тя е ориентирана на юг, към изворите на река Нил.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Имхотеп, първият гений

Имхотеп, което означава „идващ в света“. Преди се предполагаше, че Имхотеп е измислено лице от „митологията”. В последствие бе доказано, че той е реална историческа личност.

Imhotep„Имхотеп (ок. 2750 пр.н.е.) е висш чиновник от времето на III египетска династия. Той е навярно първият гений, за чието съществуване има достоверни данни. Имхотеп e бил върховен жрец, астроном, мъдър съветник, архитект, лекар и първосвещеник, предполага се, че има заслуги за въвеждането на календара. В по-късните епохи е почитан като бог на лечението, а гърците пренасят култа към него и го свързват със своя бог на медицината – Асклепий. Имхотеп бил един от малкото хора с неблагороден произход, които били обожествени.”
В зората на историята в Египет се появил един загадъчен човек с име Имхотеп. В плоча на възраст от преди 4600 преди новата ера се говори за неговата слава. Той бил везир на Долен Египет, архитект и върховен жрец на Хелиопол и разностранен човек. При управлението на фарон Джосер (2778-2268 г. до н.е.) Имхотеп започнал да проектира строителството на първата стъпаловидна пирамида, която станала прототип за всички следващи такива. Имхотeп, този велик учен на древността, променил живота на египтяните, които преди него строили къщи и дворци от глина, тръстика и дърво, тои ги сменил с камък. Той изменил декорацията на сградите в Мемфис и сега се любуваме на неговите арки и сводове, които са произведения на изкуството. Той бил и лекар. Неговия метод на лечение се заключавал в това, че на болния „лели вода”, водата се стичала в резервуар, където се къпели други болни, произнасяйки молитви. В басейна имало статуи на древните египетски богове. Този метод, прилича на съвременното „водолечение”. Друг метод на лечение бил – пациента да се постави в тъмно помещение в състояние на хипноза, където започвало монотонно пеене и му се показват различни предмети, в резултат – човека оздравявал. Тази уникална терапия на Египет е създал „зидаря” Имхотеп със свойте разностранни знания.

Емхотеп бил не само строител и лекар, той бил военен министър, върховен съдия, министър на културата. С цел по-лесно управление, той разделил държавата на области и отворил училища за чиновници и следил никой да не си превишав длъжностните пълномощия. Мумията на древния гении Имхотеп така и не е намерена. Според една легенда, заедно с мумията на Имхотеп(ако се намери) има „мемуари и подаръци от боговете”. Възможно е такива подаръци да има и под Сфинкса, някъде в платото в Гиза.Имхотеп,египетски музей

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Нифертити и Ехнатон

ЕхнатонЕхнатон – Фарон, реформатор
Аменхоте́п IV (по късно Ехнато́н) е фарон на Древен Египет (1375—1336 г. до н. э.), управлявал приблизително от 1353 (или 1351) — 1336 (1334) година до н. э., от XVIII династия, XVIII династии, виден политик, знаменит религиозен реформатор, по време на управлението му са станали значителни промени в египетския живот – в политиката и религията. Син е на Аменхотеп ІІІ и царица Тий.
В началото на своето царуване, АменхотепIV, приема титлата „Върховен жрец на бог Ра”, подчертавайки своята принадлежност към „култа на слънчевия диск – Атон”. След това той приема името „Ехнатон” (дух на Атон), което напълно променя религиозната политика на държавата.

На шестата година от управлението си, Ехнатон премества столицата от Тива в новопостроения град Ахетатон ( небосклон на Египет). Този град е бил построен с неимоверните усилия на няколко десетки хиляди хора за 3 години. По време на строежа му е бил признат за най-грандиозния стоеж за това време.

В Ахетатон въвел монотеизъм (поклонение на единен бог) и бил единствения пример по това време. Водил е заседнал живот. По негово време Египет не правил завоевателни походи и загубил привилегии в икономическите си отношения в Близкия изток.
Ехнатон бил женен за Нифертити, силна личност и всепризната красавица. Имали 6 дъщери. Най голямата била жена на Семенхкара, който бил признат за съуправител на Ехнатон на 13-тата година от управлението му. Известно е, че имал син от втората си жена Кий.
Смърта на Ехнатон е странна. На 25-годишна възраст, тялото му започнало да се деформира и половите му органи закърняли. На 29 години Ехнатон умрял. Причината за смърта му е спорна. Дали са безразборните му контакти извън харема от които може да е заболял от венерическо заболяване, непознато в тези времена или нещо друго е неизвестно…

НифертитиНифертити, царица на Египет
Всичко започва с това, че Нефертити на петнайсет години е омъженена за застаряващия монарх на Египет – amenhotep3Аменхотеп III . Скоро фараона умира и младата вдовица става съпругата на дванадесетгодишния – Аменхотеп IV , чиято майка Tий е била от много благороднен произход в двора на фарона , тъй като произхождала от кралското семейство на съседната държава „Митанни” , а там било прието жените да вземат участие в управлението на страната.
Нифертити (или „Прекрасната дойде“ била добър дипломат и потушавала политическите и религиозни конфликти в държавата. Именно тя изиграла водеща роля в приемане на религиозния култ на „бог Атон”. Победата ѝ над жреците, говори за силна политическа власт. Видно от рисунките, Нефертити и Ехнатон са имали щастлив семеен живот с три от дъщерите, родени в рамките на 3-години брак. На всякъде ги изобразяват заедно.
Когато след 13 години управление, Ехнатон неочаквано разделил властта с Сменхкара, Нифертити започнала да отшумява от политическия живот. Археолози и историци смятат, че Сменхкара се е борел не само за власт, но и за любовта на Нефертити. Има предположения, че през последните години от съпружеския живот, Нифертити е имала много поклонници и тя е родила трите си дъщери от различни бащи. През 1971 година са намерени глинени плочки, на които е показано как Нифертити е изпратила един дързак ухажор с кошница от камъни 10 дена в безводната пустиня за да умре. Може да се предположи, че той не бил първия, който се увлякал по красивата царица. В „градът Слънце-Ахетатон” бил намерен знаменития бюст на Нифертити, направен от най-добрия придворен скулптор Тутмес. Той не бил завършен. Когато са го намерили, нямал ляво око. Възможно е Тутмес по този начин да е изразил своята злоба заради отсъствие на взаимни чувства от страна на царицата. Въпреки големия брой на ухажори, Нифертити е била жена на Ехнатон… Единственото нещо, което е могла да направи е да даде дъщеря си Анхесенамон на следващия фарон ТутанкамонТутанкамон , който тогава бил на 11 години. Той под жреческия натиск, се върнал към култа на старите богове и умира на 20-годишна възраст през 1349 г. пр. Хр .
Според официалната версия , Нефертити починала на възраст от тридесет и седем години от чума. Нейната гробница все още не може да се намери. Желанието и било, да бъде погребана с Ехнатон.
Това, което знаем, за съжаление е само малка част от живота им.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Таиственото езеро Титикака

Титикака-езероТитикака е едно от най- интересните езера в света. Обвито е в множество тайни и легенди. Това красиво езеро, се намира в платота „Алтиплано”, между Боливия и Перу, на височина 3800 метра над морското ниво. То е най високото плавателно езеро в света и едно от най-голямите в района на Южна Америка. Езерото е „свещено място на древни цивилизации и изобилства от легенди и митове за изчезнали народи”.
Дължината на Титикака е 194 км, а ширината 65 км. Основно езерото се подхранва с вода от ледниците, разположени наоколо и повече от 300 реки вливащи се в него. От езерото изтича само една река – Дусагуардеро.
Името „Титикака”, според една версия, означава „Каменна пума” и ако го наблюдаваш от въздуха, то напомня фигурата на това животно. Според друга версия, се превжда името като „Оловно поле”, за което напомня цвета на неговата вода. Извесно е, че името произлиза от думи на два местни езика – аймара и кечуа.
То пази голямо количество тайни на древни народи, строили на тази територия свйте градове. На няколко десетки километра от езерото е разположен града „Тиуанако”, който в зората на новата ера е бил най-големия в Централните Анди. Предполага се, че града се е простирал на брега на езерото. На дъното му са намерени загадъчни строежи на град, храм и тераси, коити са направени преди 1500 години – намерения подводен град Уанаки. Учените до сега се чудят, кой и за какво е построил тези загадъчни пирамиди и храмове.

Жители на ТитикакаЗабележителност от древността е индианския народ „Уру”- племе предшестващо „Инките”, което е загубило родния Титикака-храмси език, но живее така, както са живяли предците му преди стотица години.
По бреговете на езерото расте вид тръстика. От нея се плетат „плаващите осртрови” на които живеят и живописни лодки с които се придвижват. В миналото тези острови са били средство за защита , защото с тях лесно може да се избяга от врага. Сега са станали основно средство за съществуване на „Уру”, тъй както многочислените туристи, пристигат за да се полюбуват на езерната красота и се запознаят с бита на това племе.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Загадъчните Балкански пирамиди

Bosnenskite piramidi

„…Има много неща в света, приятелю Хораций, което не се се присънвали на нашите мъдреци”- думи на Хамлет от безсмъртната Шексперова трагедия, актуална и до днес. Струва ни се, че всичко около нас е познато, отдавна изучено и систематизирано. Но от време на време, стават открития, каращи ни да се усъмним в своите познания. Те ни показват, че света е много по-сложен и древен, отколко си го мислим.
Едно такова откритие, раздели научния свят на две половини. Босненските пирамиди, открити от Семир Османагич през 2005 г. По аналогия с пирамидите в Мексико, босненските пирамиди са кръстени на: „Слънцето”, „Луната” и „Дракона”. Височината на „Пирамидата на Слънцето” е 220 метра (с 30 метра по висока от Хеопсовата пирамида. А, защо такава голяма пирамида, при това в центъра на Европа не е открита по рано? Отговорът е пределно прост. Пирамидата със столетия е покривана с наноси и цялата е обрасла с гора. Жителите на града „Високо” дълги години са обикаляли нейните склонове без да подозират, че под краката им се намира плод на човешките усилия на възраст 40 000 години. Значи ли това, че на територията на съвременна Босна е съществувала човешка цивилизация? Семир Османагич е склонен да счита, че такава цивилизация е съществувала. Именно следи от нея се стараят да намерят доброволци от различни страни.

3-те пирамиди
Подобни „естествени” съоръжения могат да се намерят и в съседните държави. Например в България в Западна Стара планина. До едно малко селце в Северозападна България, могат да се различат също 3 пирамиди(наречени Глами): на Слънцето, на Луната и на Хидрата (снимка).Но те не са проучвани…
Подобно на босненската управа, тези които би трябвало да ги изследват, по-удобно им е да заявят „че те представляват природни образувания”, независимо от разказите на местни хора, че още немците са се интересували от тях по време на II-тa Световна война. Интересно, какво ли е привлякло вниманието им? А, може би са имали някаква предварителна информация?!…

Posted in Uncategorized | Вашият коментар