Експеримент за пластичност на релефа с хоризонтали
Изобразяването на релефа е един от най-важните, а както свидетслствува литературата, и от най-старите проблеми в картографията. През цялото си развитие до наши дни са използвани различни способи, отличаващи се както по техническите, така и по изобразителните си свойства. Основна им цел е била максимално точно и правдоподобно да предадат върху плоскост триизмерните форми на физическата (топографската) земна повърхност.
Земната повърхност или част от нея се състои от съвкупност от изпъкнали и вдлъбнати форми, различни по размер и големина. Тези неравности се наричат релефни форми. Изпъкнали (позитивни) са: хълмове, валове, хребети, била, могили, планини, скали и други. Вдлъбнати (негативни) са: долини, котловини, депресии, ями, кратери, каньони, дерета и така нататък.
Пълно и подробно разбиране на неравната повърхност на земята върху картите дава изображението на релефа. На картата може да определят формата и тяхното взаимно разположение, надморската височина на точките, преобладаващия наклон и дължината на склоновете.
Най често, релефа на картите се показва чрез хоризонтали, в комбинация с условни знаци и се допълва с надписите на височини, върхове, склонове, скали.
Хоризонтал, това е линия на картата, свързващи точки с еднаква височина над или под морското равнище.
Хоризонталът, намиращ се на морското равнище, се нарича ниво повърхнина и е с кота нула. Когато хоризонтални линии показани на картата са разположени близо една до друга, склона е стръмен. В местата, където хоризонталните линии са разположени по-далече една от друга, то склона е по-полегат.
Изобразяване на релефа с хоризонтали
Друг метод за представяне на релефа върху карти е „методът на сенкорелафа”. Това е пластическо представяне на релефните форми посредством наслагване на сянката. Обикновенно се въвежда доптлнително и източник на светлина. Той е:
– В левия горен ъгъл на картата.
– Отвесен (вертикален на картната равнина), както при сателитните карти.
– Комбиниран.
Методът на сенкорелефа, както е известно от историята на картографията, е прилаган още през втората половина на XVIII в. при илюстративните карти, а в резултат на въвеждането на типографията е станало възможно и отпечатването им през средата иа XIX в. Той до голяма степен стъпва на пинципите на щрихите. Теоретическата основа на този способ е предложен през 1799 г. от саксонския картограф Йохан Леман. Той е разработил принципа на отвесно осветяване на земната повърхност. При него една повърхност получава толкова по-малко осветление, колкото е по-голям ъгъла ѝ с хоризонта.
По своята същност този метод, особено прилаган самостоятелно, е по-неточен в сравнение с другите. Той не дава обективна характеристика на изображението и добра измерителна възможност, както това се постига например посредством метода на хоризонталите. Но от гледна точка на масовия читател на картата, той дава илюстративна добра възможност от пръв поглед да се възприеме характерът на релефа като цяло, неговото разположение върху територията височината и обемността на различните форми. Съчетан с други методи, например с този на хоризонталите, на котите и др., той придобива известна математическа стойност.
Изобразяване на релефа с щрихи
В настоящото съобщение ще бъде изложен един опит на авторката да осъществи пластично изобразяване на релефа по метода на сенките, като е изходено от принципните постановки, дадени в фиг. (5). Обемното изображение на релефа изисква определено направление на светлината, а то, се определя във вертикална (височина на светоизточника) и хоризонтална (азимутално направление иа светоизточника) посока.
Във вертикалната равнина (фиг. 1) в зависимост от ъгъла, който сключват светлинните лъчи с картната равнина. Различават се: а) хоризонтално, б) косо и в) вертикално осветление.
В хоризонталната плоскост лъчите на осветлението също могат да изменят посоката си и съответно осветлението се нарича: северно-1, североизточно-2, източно-3, юго-източно-4, южно-5, югозападно-6, западно-7 и северозападно-8.
Обект на настоящото разглеждане е северозападното косо осветление (фиг. 3) с оглед по-масовото му приложение. А също така и поради това, че то се явява осветление в общо положение на светоизточника и останалите могат да се явят като негови частни случаи.
За пример, ще вземем кълбото, с оглед на това, че всяка елементарна част от земния релеф може да се апроксимира в част от кълбо с един или друг радиус. Осветяваме го с предполагаемо слънчево осветление фиг.5. От фиг. 3 и фиг. 4 а се вижда, че равнините на ортогоналното проектиране (V) сключват с равнините на осветлението (S) ъгъл по положение α.
Решението и тук, се базира на двойното проектиране върху картната повърхност — ортогонално и светлинно. За да се получи линията на пресичане на двете равнини – вертикалната (V) и косата (S) на осветлението е необходимо да се намерят множеството техни общи точки. За целта равнините V и S се проектират върху картната равнина К. Като се стъпи на гореразгледаните принципни постановки и се използва умело подбрана растерова скала. Тогава би могло да се получи доста добър илюстративен ефект на релефа за дадена карта.
По този начин е постигнато пластичното изобразяване на релефа за карти на България, Гърция и Франция представено тук. От статия на авторката в сп.”Геодези, картография, земеустройство”, кн.5 от 1982г.
Ползвана литература:
[1] Колдаев, П, К- — Пластическое изображение рельефа на картах. Москва, 1956.
[2] Мирошниченко, А. Ф. — Отмьгвка рельефа мелкомасштабнньiх карт. Москва.
[3] Салищев, К. А. — Картоведение, Москва, 1976.
[4] Кузнецов, Н. С — Начертательная геометрия. Москва, 1981.
[5] Младеновска, П. — Опит за пластично изобразяване на ре¬лефа. Сп. „Геодезия, картография, земеустройство“, кн. 1,София, 1981,
[6] Inhof, Е. — Kartographische Gelandedarstellung, Berlin, 1965.
[7] Robinson, A. #., Sole D.Randall – Elements of Cartography, New York, London, Sydney. Toronto, 1953, 1960, 1969.
cartographia 