Дерманското кале

cartographia

куманският владетел

Местоположение

Надморска височина: 211 м GPS координати:

Северна ширина:43°07’29”  и източна дължина:24°17’34”

Средновековната крепост „Калето“ може да се намери в местност, намираща се на десния бряг на река Вит/България/, на около 3.00 км  югоизточно по права линия от центъра на селото. Изградена е през средновековието на възвишение с отвесен склон от запад и стръмни склонове от север и изток. Крепостта е с приблизителни размери 92 м в посока север- юг, и 30 м в посока изток- запад. Най- достъпната, южна й страна. Крепостта е била оградена с ров, който бил широк около 4 метра, разположен перпендикулярно на реката и с ширина около 4 метра. Той е бил широк около 4 m. Дълбочината му не е известна. Следвала е крепостна стена,  с височина около 5 метра. На места, например в западна посока, тя липсва, вероятно е отнесена от реката. В момента представлява стръмен сипей. За височината  му може само…

View original post 1 332 more words

Църквата „СВ. ПАРАСКЕВА“ и Килийното училище

„И като видя това прекрасно място,

богоугодният йеромонах реши да построи тук монастир.

Гради го, с шест скромни светогорски отшелника.

Направи го от камък, прост, малък и тесен от вън

а от вътре така прекрасен, както го виждаш сега!

Този монастир –

се превърна в цветущ остров, във „Велико село“,

защото не подобава на такава

велика светица („Св. Параскева“)

да живее на пусто място!

Закрилян по такъв начин,

той (йеромонаха) продължил своето богоугодно дело

и по нататък и градил други манастири, подкрепян от

деспота.“

(Каминен надпис,  намерен преди 50 -60 години, в района на църквата „Св. Параскева“, в с. Горни Лом)

СВЕТИЦАТА: Св. Параскева Епиватска, впоследствие е наречена Търновска, заема особено място в пантеона на източното православие. През периода XI-  XIV в. тя се е превърнала в общо-балканска покровителка. Мощите ù след Епиват са пренесени в Търново,  а след това – във Видинско. За период от 4 века, по вода и суша, тя шествала по целия полуостров и стигнала чак до днешна Украйна. Във тази връзка, на много места са строени нейни храмове, но малко са запазените.

ЦЪРКВАТА „Св. Параскева“  в село Горни Лом се намира в северния край на селото не далеч от шосето между селата Горни Лом и Долни Лом и на отклонение 3 км от шосето София – Белоградчик. Датирана е през втората половина на XIV в. Според други по-подробни сведения, до които се добрах сочат, че построяването ù е станало през периода 1340 – 1365 г., когато митрополит на Видин е бил Данаил, а негов помощник  йеромонах Никодим Тисмански. Последният е бил известна просветна и културна фигура в православната църковна летопис. Той е бил хиляндарски монах, където получил блестяща богословска и книжовна подготовка, бил „философ“,  „мъж на книгите“ и „и най-силен в разума, словата и отговорите“ . По инициатива на този църковен и културен деец е била създадена „Малkата Ломска Света гора“  по горното течение на едноименната река. Състояла се е от няколко манастира и скита обединени в единна общност.

Самата църква сега, представлява еднокорабен градеж потънал в земята и лишен от всякакви външни украси. Изграден е от дялан камък,  с  размери 4х5х6 м и дебелина на зидовете от 0.90 до 1.20 м. Сводът е покрит с плочи и керемиди и служи за таван и покрив едноврененно. Вътрешното пространство се пресича от няколко дебели вътрешни греди  обтегачи, поставени низко. Стените са без курниз. Вместо прозорци има по два отвора (бойници) от южната и от северната страна. Църковният историк Димитър Цухлев, на когото до голяма степен дължим сведения за тази църква пише, че „зографисването на църквата е от последната четвърт на XIV в“ . Основание за това му дават правописа и подписките, които не са с правописа на патриарх Евтимий установен в Търново. Според Цухлев „всичко това, неотразимо сочи епохата на Йоан Срацимира“.

ОЛТАРЯТ е построен със свод и е потънал в земята с около 1 м. Целият олтар е зографисан със светци в цял ръст, като някои държат в ръцете си свитъци с изречения от св. писание или от житията на светците. Фреските са на син фон и се отличават със своята изящност и реалистичност. Подредени от ляво на дясно, в долната част на олтаря, са изобразени с светците: Св.Атанасий, Св.Николай, Св. Василий, Йоан Златоуст, Св.Григорий и Св.Герман. Св.Роман е представен с монашеско облекло и държащ кандилница. Това вероятно е ликът на Ромил Бдински – исихаст, родом от Видин, последовател на Григорий Синаит. Бил е канонизиран от българската и сръбската църкви почти веднага след смърта си, около 1385 г.  Образът му, очевидно е играел ролята на местен светец, какъвто по това време е било важно да се изобрази. В средата на олтарния свод са зографисани Св. Богородица с два ангела от двете си страни и над главата ù Благовещение. Независимо от разрушениято на времето фреските са с изключително изящество и са образец на средновековното стенописно майсторство. Името на зографа не е известно, но се предполага, че е бил от Светогорската обител. Именно поради това, църквата „Св. Параскева“  е била включена в Регистъра на паетниците на изобразителното изкуство в тогавашния Видински окръг (ДВ 54 от 10.07.1973 г.)

През 1835 г. църквата се е пропукала в храмовата си част. Това е наложило събарянето ù,  без да се пипа олтарната част и новото ù изграждане върху старите основи.

КИЛИЙНОТО УЧИЛИЩЕ в село Горни Лом е открито през 1818 г. в грубо изградена стая, прилепена до църквата. Покрито било със слама и осветявано от 2 прозореца облепени с хартия. Пръв учител е бил 18 -19 годишният Мино Петров, който учителствал с прекъсвания до 1856 г. и възпитал редица учители, учителки и свещенници в района.

ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ: Според не потвърдени стари сведения, църквата била изградена след 1350 г., по желание на майката на Иван Срацимир, царица Теодора, по това време – вече монахиня Теофàно. За целта, били призовани шест светогорски монаха и един йеромонах. По техен план, църквата била съградена на две нива – наземно и подземно. В подземното ниво се слизало по ходник (вход), намиращ се между храмовата част и олтаря. (При повторното изграждане на храмовата част (1835 г), този ходник бил прекъснат, тъй като не се е знаело за съществуването му.) В подземието имало втори ходник (изход) през който се излизало на повърхността в близост до „сводест мост“ на река Лом. На югозапад имало рударско, а на североизток – друго селище. Възможно е в тази църква да е била погребана и самата царица Теодора (монахинята Теофано), след нейната смърт, а  може би и нейният първороден син Михаил Асен – легендарния софийски деспот, загинал в сражение с турците, във връзка с чиято смърт вероятно е и изградена.

При падането на Видинското царство по нареждане на Иван Срацимир (или на сина му Константин), входа за подземието е бил запечатан, тъй като в намиращата се там библиотека са били съхранявани ценни царски и църковни  книжа и реликви. Самата църква била засипана с голям обем от земна маса, върху която била засадена растителност. За влизане в църквата (само в наземната част) бил направен добре замаскиран полуподземен вход известен само на духовното лице, отговарящо за храма и местното население. В периода 1408 –1425 г.(въстанията на Константин и Фружин), църквата е ползвана като един от въстанническите командни центърове. След това,при наказателна акция на турците,  духовното лице било убито заедно с голяма част от местното население и района запустял. Но църквата, като по чудо оцеляла. След време, някои от спасилите се с бягство въстанници или техните потомци отново се заселили в околността. През този период, спасената църква се смятала за „неръкотворна“ и към нея се отнасяли с голямо почитание и благоволение. Тя (църквата)  била смятана за „крин сред тръни“, а светицата „за застъпница на всички, що са в беди, що страдат от бури и от бесовските пълчища… “ Посещавали я тайно от турците. През 1818 г., към църквата пристрояват стаичка за „килийно училище“. Но през 1835 г., вероятно след земетресение, храмовата част сериозно се пропукала. Селяните се принуждават да я разрушат и без да пипат олтарната част,  върху старите основи отново я изграждат. Вероятно през този период са изградени по подобие на нея и църквите в съседните села –Долни Лом, Върбово, Чупрене и др. Последното запустяване на църквата е било след 1850 г. , като последствие от Белоградчишкото въстание и изселническата вълна след това. (Масова емиграция  в Русия – Крим). Църквата, отново „по чудо“ оцелява. Малцината останали жители на селото, се преселили по течението на реката в съседното село, където по подобие на църквата „Св. Параскева“, била съградена нова по-голяма –  „Св. Дух“. Вероятно там се е преместило и училището на Мино Петров. Около 1870 г. в района на Суо полье се заселват двама братя – сърби с техния род. Връщат се и някои от емигрантите. Нов катаклизъм – прииждане на река Лом, отнася Суопольското село. Спасеното население се разделя на две. Едната част се заселва нагоре по реката – в сегашното село Горни Лом, а друга надолу – в подножието на Мала Глама, в  Долни Лом.

ЦАРИЦАТА: Теодора е била българска царица. Тя е първата съпруга на цар Иван Александър (1310 –1371 г.)  Била дъщеря на влашкия войвода Иван Александър Бесараб (1310 –1352 г.) Когато се омъжила за Иван Александър, той бил деспот на Ловеч –1322 г. От бъдещия цар тя има няколко деца. По-известни са  тримата ù сина – Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен и една дъщеря – Кера Тамара. След дворцов скандал, Иван Александър се развежда с „Благочестивата царица“ и я замонашва. Тя приема монашеското име „Теофàно“ и заминава при сина си Иван Срацимир във Видинското деспотство. Там остава до края на живота си.

П. Младеновска – личен архив

15.07.2003 г.

 

Дерманското кале

куманският владетел

Местоположение

Надморска височина: 211 м GPS координати:

Северна ширина:43°07’29”  и източна дължина:24°17’34”

Средновековната крепост „Калето“ може да се намери в местност, намираща се на десния бряг на река Вит/България/, на около 3.00 км  югоизточно по права линия от центъра на селото. Изградена е през средновековието на възвишение с отвесен склон от запад и стръмни склонове от север и изток. Крепостта е с приблизителни размери 92 м в посока север- юг, и 30 м в посока изток- запад. Най- достъпната, южна й страна. Крепостта е била оградена с ров, който бил широк около 4 метра, разположен перпендикулярно на реката и с ширина около 4 метра. Той е бил широк около 4 m. Дълбочината му не е известна. Следвала е крепостна стена,  с височина около 5 метра. На места, например в западна посока, тя липсва, вероятно е отнесена от реката. В момента представлява стръмен сипей. За височината  му може само да се гадае. След него в северна посока е разположена тракийска, погребална могила, която вероятно е била висока около 4-5 м. В нея се виждат стените на гробница, изградена от каменни плочи. Поради иманярската намеса не може да се определи точно как е изглеждала южната и източната защитна зона. От запад липсва крепостна стена. От север, възвишението е със стръмен и тесен склон. Местни хора си спомнят, че до преди около 30 -40 години под възвишението от северната и източната страна над пътя, е имало каменна ограда, със запазена на височина около 0.5 м, изградена от речни, обли камъни. По всяка вероятност това е било част от външната крепостна стена. От север и изток покрай възвишението, в посока север- юг има остатъци и от древен път, също покрит с речни, обли камъни. Отделно горе на платото по всяка вероятност е имало още една крепостна стена, която в момента е изцяло унищожена. Възможно е първоначално на мястото да е имало само наблюдателна кула върху могилата, а  в последствие на по- късен етап да е била изградена крепостта. Тя е била владение на Дърман,    болярин от кумански произход, който по време на управление на цар Георги I Тертер, през 70 -90 години на ХIII век е управлявал района.

От  стари хора е разлсзвало, че стария владетел на селото бил принц с име Белаур, сина на Михаил Шишман от сръбкинята Анна Неда (извесна като монахинята Доминика). Той имал дворец в околността. След събитията по онаследяване на Българския престол, за цар бил избран Иван Александър (Ловешкият деспот). Последвало татарско нашествие. кръвопролитие и запустяване на района. Белаур бил убит, а замъка му разрушен. Селото се превърнало в „Пусто загоре“

Кой е бил Дърман?

Дърман е било едно от най-разпространените кумански имена, а следи от него могат да се открият в някои селищни имена и днес. То буквално съответства на славянобългарското Стоян.Дърман е бил български болярин, който заедно с брат си Куделин е управлявал самостоятелно в качеството на тарханство (княжество). Братята били потомци на заселилите се по тези места през 1241 г.“ „български кумани“( от клана Сара), които преди това са живеели в Унгария. От очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.Както разказва сръбския хронист Данило, „братята Дърман и Куделин, от една майка родени, много се хвалеха със своята сила… и не даваха никой да има власт около техните предели…“  Обикновено се смята, че усядането и асимилацията на куманите са протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария и във Византия. Топонимията е сигурен или предполагаем признак за кумански произход или показва продължителното съществуване на „неразтворени“ кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия „Куманите“ в Дряновско и Габровско), Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе- Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските васали на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство. През втората половина на XIII в. във византийската армия, особено докато столица била Никея (до 1261 г.), е съществувал специален кумански корпус, наречен „скитски“, който разполагал с влияние в двореца. Куманите в 1259 г. подкрепили Михаил VIII Палеолог в борбата му за регентството и престола, те участвали във всички важни военни и политически събития на онази епоха. Техните първенци като Клеопа, Сичиган, Сиргиан и др. станали част от византийската аристокрация. „Скитският Арес“ Сиргиан не бил далеч от мисълта за византийската корона. Видни кумански благородници съставлявали близкото обкръжение на унгарските крале Стефан (Ищван) V и Ладислав (Ласло) IV „Куман“ през втората половина на същото XIII столетие. Какво е било точното положение на куманите в България и столицата Търново не може да се каже със сигурност, но издигането на един куманин на царския престол вече е интригуващо. Георги I Тертер (1280-1292), е потомък на изконния за династичен род Тертероба, бил пръв български „стратег“ („велик воевода“). За да укрепи властта си, Иван Асен III (1279-1280) поставен от Византия, се опитал да привлече на своя страна този виден военачалник. Той омъжил сестра си Кира-Мария за Тертер, като му дал високата титла „деспот“. Вероятно това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в столичния гарнизон и царската армия още във времето преди въстанието на Ивайло (т.е. преди 1277 г.). Много вероятно е в българската армия да имало някакъв специален кумански корпус, подобен на онзи във Византия още от „никейската епоха“. Особен интерес буди твърдението на византийския историк Георги Пахимер, че „… българският народ бил много привързан“ към куманина Георги Тертер, нещо повече – „…българите го величаели.“ Тези думи показват, че изборът на куманския аристократ за български цар, подкрепата, с която той се ползвал в кроежите си да свали Иван Асен, имали добра почва. Това било свързано преди всичко със съпротивата срещу византийската намеса във вътрешните работи на страната. То обаче може би е имало и други акценти. Възможно е изборът на Георги Тертер да е имал известна връзка с българо-унгарските отношения. На власт в тази българска съседка тогава бил Ладислав IV „Куман“ ( или Ласло „Кун“), който по майчина линия също бил от „клана“ Тертероба. Унгарците внимателно следели промените в България и през 1290 г. решили да се възползват. Този път агресията срещу Дърман била поверена на сръбския екскрал Стефан Драгутин, който като полунезависим господар управлявал унгарската област Мачва. Георги Тертер вече не можел да овладее кризисните процеси в страната. През последните години от царуването си той бил подложен на силен натиск от страна на враждебната болярска групировка начело със Смилец, която с подкрепата на татарския хан Ногай най-накрая го принудила да абдикира(1292 г.).

Древно градище (Дяволската крепост) – първа легенда

От местни хора се разказват различни легенди за това място. „Някога на билото на хълма, живял самият Дявол. Той харесал една местна девойка и я поискал от баща й за жена“. Но селянина, поставил условие. „За да ти дам момичето си, ще трябва на тоя хълм да й построиш дворец, при това за една нощ“. Дяволът се съгласил. Но на хълма нямало камъни и той се принудил да ги носи. по въздуха, чак от планината (Стара планина). Цяла нощ носил по въздуха той тежките камъни, но не успял да донесе достатъчно за дворец. Утрото дошло и Дяволът се принудил да се откаже, а донесените камъни така си останали и се образувал каменен хълм до реката. След време край този хълм, селяни си построили дървено селище (възможно е това да се е случило по време на чумната епидемия). Отново дошли нашественици и те се опитали да го превземат. Населението му яростно се отбранявало. Но събитието станало през пролетта, когато реката се разляла. Завоевателите чакали няколко дни за да спадне водата. Но това не се случило и те запалили селището и си заминали.  А хората се преместили надолу по реката.

Втора легенда за крепостта:

Тя свързва запалването на хълма с природно явление. След като си построили село, придошлите решили да си построят и църква. За строежа избрали върха на хълма, за да се вижда от далече, спред тях била много красива. Но избраното място било неподходящо (дяволско владение). Вече я били построили, когато при ясно време се появила бура. Вятър и гръмотевици браздели небето. Една мълния ударила кръста на новата църква и го запалила. Изгоряла и новопостроената църква, запалили се и къщите, които били дървени. Загинали и строителите й.

Така, макар и след време, Даволът си отмъстил на хората за това, че му се надсмивали за напразния труд.

План на селото.

НЕРАЗГАДАНИТЕ ТАЙНИ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЗЕМНИ ЦИВИЛИЗАЦИИ (любопитно)

Всеки човек, който чете научно-популярна литература за миналото и съвремието, знае, че в старинните ръкописи и предания на различни народи има информация за това, че на Земята, преди нас, вече са съществували цивилизации, които били унищожени от мощни природни катастрофи. За съвременните изследователи, голям интерес представляват сведенията съдържащи се в мексиканския паметник на древно изкуство „Кодекс Ватиканус“ , един от малкото оцелели произведения на „ацтеките“, пазещ се във „Ватиканската библиотека“.

Така че според този древен документ, на земята вече са съществували четири поколения на човечеството.

–Първото поколение е било на гиганти, починали от жесток глад…           

 -Второто поколение е от било от прототипи на днешните хора изчезнали в огъня огромен огън(пожар).

–Третото поколение е на „човеко-маймуни“…

-След това е дошъл четвъртия период, известен като „Слънце над вода„…

И тази цивилизация изчезнала в бездната на големи наводнения преди 4008 години.“ Тя е символ, в регистрите на известния учен-изследовател Александър Хумболт. Той споменава 4008 година: изучавайки на ръкописите на доминиканския монах Педро де Лос Рио-са, който през 1566, е копирал йероглифите на индианците. Хумболт е видял, „че потопа е настъпил през 4008 година след създаването на света. И преди него, земята е била обитавана от гиганти“.

Подобни сведения за историята на земните цивилизации се съдържат и в „Кодекс Риос“ и в „Кодекс Телериано-Ременсис“, пазени във Ватиканската библиотека и Епископията в Реймс. Ето какво са донесли до нас тези документи: „Настъпил ден, когато смъртта завладяла човечеството. Тогава възрастните трябвало да се отделят в страната „Мистлан“, а децата да заемат места върху едно чудно дърво. Това дърво, хранело децата със своето мляко, като майка. Така се образувала нова раса от великани, която съществувала 4008 години. После боговете, недоволни и от тях, изпратили на Земята потоп. Когато потопа свършил и наводненията утихнали, възникнала нова раса. Тя съществувала докато не дошъл ураган от небето с необичайна сила, и унищожил всичко живо…Оцелелите хора се превърнали в маймуни… Съдбата на хората им поднесла още едно изпитание. Потомците на „хората от камъни“(това били мъже и жени, които се скрили от гибел в каменни убежища) са съществували 4801 година. Този път гигантски пожар станал причина за гибел на човечеството, от който оцеляла само една двойка хора и тя станала родоначалник на четвъртата по ред човешка раса, този път много близка към съвременното човечество по своя облик“…

Сведения за изчезналите цивилизации на Земята са се запазили и в легендите на остров Пасха. Според древно предание, населението на тази загубена в океана земя били от най- ранното Земно човечество, съществувало преди около 18 мил. години и били от расата на гигантите. Хората стигали 17-метров ръст, обаче в процес на еволюцията ръста им намалявал и след 10 мил. години стигнал до 6 метра. Относително скоро се появили и хората – нашите предци.

Освен това, сведения за периодично унищожение на Земята на всичко живо в резултат на гигантски катаклизми се съдържат и в Свещената книга  на Живота на древните индийци „Пурани“; в древноеврейския „Талмуд“; на глинени плочки – ръкописи от Вавилон и в Библията. За нееднократно унищожение на живеещите на Земята човекоподобни същества от вода, огън и други катастрофи е писал и Платон в своите съчинения „Тимей“ и „Закони“. Той казвал, че неговия древен предшественик Солон, разбрал това от много стари, загубни египетски ръкописи от храма на Богиня Нейт.

Какво заключение може да се направи от тези истории? Най-вероятно някога, в праисторически времена, които са непознати за нас сега, на земята е имало силни държави, обитавани от много жители, които са били  характерни за развитието ú.  Цивилизациите  може би са достигнали високо ниво. Така че това, което е било,  ние, съвременните хора само повтаряме случилото се преди милиони години, от земните цивилизации етапи и техните грешки, довели до унищожаването на цивилизацията, което се повтаря?

„Глупости – възразяват скептиците. Никакви цивилизации преди нас не са съществували. И в самите предания има противоречия“.

• Много от нас са слушали за познанията на „догоните“. От къде на този малък африкански народ (от република Мали) е известно за безкрайността на Вселената, за галактиката „Млечен път“ и за други галактики; за движението на планетите, звездите и даже за особения строеж на Звездната система „Сириус“.
• От къде и въз основа на какви наблюдения, при древните индийци е въведена „единица за време“, равна на 1/300 – милионна част от секундата.
• От къде при египтяните, маите, ацтеките и кхмерите са се появили не отстъпващи на съвременните знания за Слънчевата система, и са заложени в пропорциите на пирамидите и храмовете? Височината на Хеопсовата пирамида е 147,8 метра и е равно на разстоянието Земя-Слънце, намалено с 1 милиард.
• Единицата за дължина „лакет“, използвана при строителството на пирамидите, равна на 635,6 милиметра, представляваща 1/10 – милионна част от радиуса на Земята.
• Дължината на основата на пирамидата (365 лакти), съответства на дните в годината. И така нататък…

Случайни ли са тези съвпадения?

• В написаните преди няколко хилядолетия „Суря-Сидханта“ древните индуси са определили разстоянието до Луната и диаметъра на Земята с грешка 1%.
• Съвременния календар е леко преработен вариант на египетския, който е с 6000 –годишна давност.
• Може да се продължи списъка с невероятни находки-открития, доказващи изключително високо ниво на професионални познания на древните хора: намерени в Перу продукти от платина; 40-а вековни, следи от металургията 70-век в Америка; древно галванично устройство на египтяните и много повече.
• Вид на „извор на познанието на миналото може да се счита древната индийска книга „Махабхарата“ и „Рамаяна“. Там има са някои много интересни и технически грамотни описания на самолета „Вимани“ и „Агни-Хотр“ под формата на двуетажна небесни колесници с много кръгли прозорци, от които изиза червен пламък. Това са Вимани, които „се издигат към небето, където и двете са видими и слънцето и звездите.“ Авторите им описват ужасяваща катастрофа и пожар, които придружават полета на „Виманите“, извършени „със скоростта на мисълта“.
• Информация за интересни «оглушителни» летателни апарати присъстват и в „сагите“ на викингите, които както ни казва историята са пристигнали (от Скандинавия), преди 4 милиона години.
• В древноиндийските и лаоски източници се описват използваните „летателни апарати с военни цели“.
• Автори, основавайки се на предания на различни народи и археоложки находки, пресъздават един и същи сценарии за станала някога „суперкатастрофа на Земята“. Неин предвестник са били: появяване на небето на огромни огнени тела, закриващи светлините на Слънцето и Луната. Тези „опашати кълба“, падали в океана и на сушата, съпроводени от ярки изригвания, страшен грохот и вълна, преминаваща по планетата и „моретресение“. След известно време настъпила „велика тъмнина“ и на земята се изляла маса вода, която покачила нивото на океана. Този катаклизъм завършил с невиждани студове, в резултат на които „оцелелите същества умрели от студ и глад“.
• Читателят може би ще забележи, че описаното прилича на „сценарии на ядрена война“. „Ядреният конфликт е предизвикал ядрена нощ и ядрена зима, със страшен студ, която е продължила няколко години“.
• Съвременните компютърни „разчети“ показват, че Земята и сега е обвита от тъмнина и пепел. Стотица милиони тонове „грунт“ са изхвърлени в атмосферата. Този факт, в близко време, ще предизвика „екстремно охлаждане“ и силна промяна в атмосферната циркулация.
• Всички това по-горе може да изглежда на много читатели фантастика на авторите. Но трябва да се обръщат към доказателствата, голата истина. За катастрофите в човешкия живот е писано много, там има стотици доказателства, за които всеки може да прочете, например, в книгите от фолклора в Стария завет, „Български етнография“. Малко, „Атлантида“ от полския атлантолог Сейдлер. и Атлантида в Шербаков. Тези автори, на базата на традициите на различните народи и археологически находки, създават отново същият сценарий за настъпила веднъж супер-катастрофа на земята. Тя е предшественик на огромен пожар тел, затъмнила светлината на слънцето и Луната. „Тези огнени топки „с опашка“с рев падали в океана и на сушата, и падането им било придружено от ослепителни огнища, бурен рев и вълна заляла на планетата земя и моретресения. След известно време имаше „голяма тъмнина“ и почти едновременно на земята от небето дойде трясък надолу огромни маси на вода, които са произвели“…
  Достоверные сведения за времето на упоменатата супер-катастрофа е взето от източниците:

— геоложки «летописи» на Земята.

В съвкупност се повтарят едни и същи цифри– 10 хиляди години преди новата ера…

Възможно е Атлантите (Ариите) да са били предци на европейската цивилизация

По мнение на учените нашата планета се е образувала преди 4,5 мил.год. От начало, тя е представлявала огнено кълбо от разтопена смес химически елементи и вещества. Постепенно небесното тяло е изстивало и се образувала земна кора. Издигнал се първичния, според учените, континент Пан-Гея (всеобща суша). Всичко останало било огромен океан, наречен Пан-Таласа (всеобщ океан). Огромния континент, изпитвал вътрешни напрежения от движението на планетата около оста ú. От съчетанието на напрежението, големите размери и появилите се разломи , довел до неговото разкъсване.

В последствие той се разделил на северен – Лавразия и южен – Гондвана. Това е станало по някаква космическа причина – или е паднало голямо космическо тяло или се е отклонила земната ос. Това е предизвикало верижна реакция. Появил се нов океан – Тетис, който разделил Пангея на Лавразия и Гондвана.

В последствие тези два „пра-материка“ продължили да се движат в резултат на движението на земната кора (хоризонтални и вертикални). Появили се разломи, земетресения и вулкани.

От Лавразия се образували:  Северна  Америка, Атлантида  и  Европа, а от Гондвана –  континентът Му, Южна  Америка,  Африка, Австралия и Антарктида.

Атлантите(Ариите) заемали южната част на Лавразия, на брега на океана Тетис. Те са били свидетели на издигането от неговите недра на Кавказките планини, които нарекли „Алатир“. Там изградили храм в чест на Слънцето. Те били добре развита земеделска цивилизация, но не им липсвали и технически познания и умения. Изобретили са пимеността, познавали са математиката и геометрията, правили са астрономически наблюдения, обработвали са камък и метал, измислили са системите за напояване и комуникации с други светове.

Земната кора продължавала да се движи. Изригването на вулканите станало толкова мощно, че Слънцето вече не се виждало, климата рязко се влошил и започнало заледяване. Настъпил ледников период и те били принудени да търсят убежища на юг, към откъсналата се от Южна Америка – Африка и някои острови в Тетис.

Остатъци от този океан са Средиземно, Черно, Азовско и Каспийско море, а от дъното му се издигнали Пиринеите, Алпите, Карпатите, Хиндукуш и Химанлаите.

Отначало, атлантите се преселили в Мала Азия, на отворилия се провлак сега „Дарданелите“ и там построили своя нов град-Илион(Троя). След едноименната война с гърците те отново емигрирали. Разделили се на четири части –  Крит, Египет, Сардиния и Сицилия. Една част от причерноморското население се преселило на островите Крит и Санторин (Тира) в Средиземно море, друга в Африка, а трета на о.Сицилия (вулкана Етна) и Сардиния. Не случили с родина атлантите. Тъкмо изградили своята култура на Крит и изригнал вулкана „Тира“, който ги помел заедно с цивилизацията им. След това се наводнило Черноморското езеро (сега Черно море).После вулкана Етна, а тези от Египет се преселили в Месопотамия. Последвал и СВЕТОВЕН ПОТОП…

Според някои учени, остатъци от това население са били „митичните ТРАКИ“.

Това се казва „Време на промени“.

по материали от чуждия печат

 

 

 

Йохан Карл Фридрих Гаус – „Краля на математиците“

Карл Гаус

Немската точност и прецизност отдавна са предмет на добродушни шеги и легендарни истории. Друго потвърждение на този факт във вековете е роденият от Долна Саксония математик, известен с името на Йохан Карл Фридрих Гаус. Невероятни умствени способности, в тандем с природен талант му помогнали да се превърне в един от най-известните математици в света, както и за откриването му на планети (като се започне с оценка на планета джудже Церера). По собственото му признание, Гаус се научил да мисли преди да говори. Според семейното предание, дори когато бил на три години Карл Фридрих шумно коригирал баща си, когато пресмятал на глас заплатите на своите сътрудници. При преподаване в училище, Мартин Бартелс забелязал изключително талантливото момче и му помогнал да получи стипендия за колеж. Математиката, така завладяла младия Гаус със своята яснота и дълбочина, че той по-късно я наричал „кралица на науките“. Способността за извършване на изчисления на ум, на математика е известна до дълбока старост.

 В категорията на „легендарен хит“ е друга история, свързана с бързина и оригиналност на мисленето 9-годишен ученик. Преподавателят дал задача да определи сумата на числата от 1-100, Kарл незабавно регистрирал резултатите на дъската и търпеливо изчакал края на урока, когато прозвучал гласа на стреснатия и удивителен учител Бютнер: „Правилно!“ Вместо последователно да добавяне на числата (1 + 2), Гаус ги комбинирал по двойки – 50 пъти от най-малкия до най-големия (от 1до 100) и дори размножаването, направено от извършването всички изчисления станало за най-кратък период от време. Когато френските войски заобиколили Гьотинген (1807), където по това време се живеел Гаус, Наполеон забранил да се унищожи града. Славата на немския гений била толкова всеобхватна, че големия командир е дал заповед да се запази мястото на пребиваване „най-великият математик на всички времена.“ Бивал е доста непретенциозен и дори консервативен в ежедневието, ученият се преминава през дълги и скучни експерименти, тестове и изследвания. Получил многобройни награди по време на живота си (включително Royal дружество на Великобритания), след смъртта на Гаус е удостоен с указ на княз Фердинанд със името:“Кралят на математиците“… …Биографията на Карл Гаус и неговите математически изследвания са събрани в GDZ Алгебра 8 клас Макаричев. Становището на настоящата публикация е, че учащите ще се справят със задачите, много по-бързо, ако новите алгебрични закони и теореми се преподават по „ лек и забавен начин“.

Един живот за пример, е този

Карл Гаус – краля на математиците

за великите учени, които „да вдъхновят младите умове“ за по-високи постижения.

 

Амазонски времена

Историята знае много факти, когато жените е трябвало да напуснат своето “място на честта” „до печката“ и да се носят с мъжка броня, за да защитават отечеството си. Амбицията на жените, да бъдат на равно с мъжете, са наблюдавани още от най-ранни времена. Красотата и гордостта на древна „Гърция е Амазонката“-на която било познато изкуството за стрелба с лък и езда. Тогава се е смятало, че тези войнствени племена на жените, са дъщери на „Бога на войната Арес/Марс“ и Богинята на любовта Афродита и тяхната дъщеря Богинята„Хармония“. Амазонките са се покланяли на и на „Артемида“-Богинята на лова.

В легендите за амазонките е вплетен бита за „матриархалното общество“ в което жените са воювали и управлявали, а мъжете отговаряли за домакинството.

Военни походи амазонките предприемали под предводителството на царица. Веднъж в годината те влизали в брак с чуждоземци, или съседни племена заради продължаване на рода. Родилите се момчета, давали на възпитание на бащите. При себе си оставяли само момичетата. Тях ги възпитавали, като бойци: да хвърлят копие и стрелят с лък. Името „амазонка“, означавало „безгръда“, тъй като изрязвали едната си гърда, за да могат да обтягат лък в боя.

По предания, Амазонското царство се намирало от Каспийско до Черно море.

През последните години, учените са определили местоположението на техните селища и погребения през различните исторически периоди. Древната историческа литература, легендите и преданията

(Омир, Херодот, Страбон, Диодор Сицилийски и други) ги ситуират в диапазона на тези две морета.

През последното столетие голям принос в изучаването им имат французите, немците и руснаците. Например през 1980 година в Германия е излязъл многотомен справочник „Антична митология и иконография“, където са поместени богати сведения и иконографии за амазонките, от множество музеи в Гърция, Близкия изток, Египет, Европа и Америка.

Флорентинецът Берюнето Латино (1230-1294 г.) в своята „Книга на съкровищата“ съставена по древни източници, съобщава, че двете царства на амазонките се намирали: едното в съседство с Скития, а другото – в Халдея.

Формирането на армия, при амазонките е имало точна и ясна структура от мобилни, добре подготвени подразделения, способни в произволен момент да мобилизират не по-малко от 120 хиляди конници, без да се смята охраната. Силно влияние е имала Върховната жрица, която със своите служителки ги е обучавала в „езотерични знания“. В царствата на амазонките е имало „писани закони“, които в последствие са ползвани от съседните народи.

Най-древното „Амазонско царство“ било в Северна Африка. То изчезнало преди Троянската война. Столицата му се намирала в Атласките планини на Алжир. Южно от нея са намерени величествени гробници и дворцово-култови съоръжения в скалите.

В „Либия“ е имало много женски племена, отличаващи се с войнственост и храброст. Там жените са се упражнявали във военно дело и в продължение на известен период от време се обучавали във военна служба, в това време мъжете били задължени да се занимават с домакинството, да възпитават децата и не взимали участие във военните работи.

За управление на страната, в нейно отсъствие, царицата е назначавала стара, опитна жена със знания.

Под предводителството на царица Мирина (считана после за богиня) били покорени много съседни племена, в това число и „атлантите“ (от Атласките планини). Съплеменници на Мирина, загинали в битките са погребани в три огромни хълма, които и до днес се наричат „Хълмове на амазонките“. Най- големия от тях се намира на 50 км югоизточно от град Саида (Алжир). Мирина е ходила с войската си и в Египет за да окаже помощ на царя, в Арабия, покорила цялата Сирия и влязла в Мала Азия, където основала градовете: Мирна, Ким,Питан и Пирен, а на остров Лесбос – град Мителен. После се устремила на север, преплувала Дарданелите и влязла в Тракия, където загинала в битка с тракийския цар Мопс и скитския цар Сапила. Тя е погребана в черноморското крайбрежие, северозападно от град Инеада (в северна Турция). По късно на това място от амазонката Фермодонт е издигнат после град, а с останалата част от амазонките на Мирина се върнала в Либия.

Царицата е комуникирала с много съседи, включително с Александър Велики/Македонски. Исторически източници (Диодор Сицилийски и др.) сочат, че Македонски преди кампанията си „до края на земята“ предявявал изисквания на съседните народи, които били по пътя му: да се подчиняват, да го почитат и оставят сраженията. Амазонките се съгласили да му окажат почит и му дали на разположение 500 храбри жени с възможност за годишна подмяна. Амазонките са имали бързи коне, мечове, медни лъкове, брадви, ножове и малък полумесец под формата на щит. Плячката си от кампаниите, те използвали за изграждането на храмове на Артемида, чиито култ е намерен на много места в царствата им. Произходът и живота на амазонките са били митологизирани. Те имали големи владния в Мала Азия и Сирия, основали са градовете Ефес, Смирна (Измир), Фибу, Синоп и др. Това било преди и по време на завладяването на Троя.

В средата на I-то хелядолетие от н.е. поради някакви обстоятелства, амазонките се придвижили в северна посока: в планините на Чехия по Рейн(Германия), в Бретан(Франция), в Испания и източна Англия оставайки след себе си ярки спомени и легенди. В тези страни за амазонките са се запазили легенди и приказки. Може би и легендата за планината Странджа (България) има „първообраз“ в някоя амазонска царица, например Мирина.

 

 

Намерена е гробницата на Александър Македонски

От десетилетия, археолозите търсят гробницата на Александър Велики, един от най-големите пълководци в историята. Никой не е успял толкова бързо да промени политическата карта на света от Европа, почти до бреговете на Индийския океан.

Скрит сред голи хълмове край брега на Северна Гърция, лежи древният град Амфиполис. Издигнат над устието на река Струма, той е бил сцена на важни събития: през Пелопонеските войни, а през 356 г. пр. Хр. е превзет от Филип Македонски.

Днес, античния гръцки град е в община Серес и се кръстосва от самосвали и камиони, обгражда го и полицейски кордон. Археолози разкопават там безценна старина – най-голямата древна гробница в Гърция.

Издигната е по времето на Александър III Македонски и „вътре може би са положили останките на неговото семейство или на някого от пълководците му“, пише “Вашингтон пост”. Отговора ще даде екип от археолози начело с Катерина Перистери.

Гръцкият премиер Андонис Самарас огледа мястото и повдигна леко завесата с думите: “Страната ни е на прага на забележително откритие”.

През декември 2014 година в Министерството на Културата в Гърция, е прозвучала сензация – има сериозни предположения, че е намерена гробницата на Александър

Символичен гроб на един от генералите на Александър Велики

Македонски.

Днес,  античния гръцки град е в община Серес, кръстосват го самосвали и камиони, обгражда го полицейски кордон. Археолози разкопават там безценна старина – „най-голямата древна гробница в Гърция“.

Издигната е по времето на Александър III Македонски и „вътре може би са положили останките на неговото семейство или на някого от пълководците му“, пише “Вашингтон пост”. Отговора ще даде екип от археолози начело с Катерина Перистери.

Катерина Перистери заяви, че са им били необходими цели две години (2002-2014), за да изкопаят стената, а през 2014 г. те са започнали да посещават разкопките в комплекса. Погребалният комплекс се състои от три сгради, които са пълни със сфинксове и кариатиди (женски скулптурни фигури (статуи), които служат вместо стълбове за подпора и като украса на сгради). Стените са покрити с уникална мозайка, която изобразява сцена на отвличането на Персефона от Посейдон, а колесницата е придружена от Хермес. Изненадващо, че са открити и черепи, които трябва да изследват от антрополози. Може би те ще кажат точно дали това е Александър Велики. Сега е известно, че погребалния комплекс е ограбен, тъй като черепът на скелета не е бил в саркофага, а близо до него. Няма оръжия били са намерени бижута. Огромният лъв, построен над гроба доказва, че наистина е става въпрос за велик военен командир. В комплекса са намерени предмети, които принадлежат на периода „ Александър Велики, от 2-ри и 3-ти век от Н.Е.“

ЕДИН МОРСКИ НАРОД-СКИТИ (КИМЕРИЙЦИ)

Oт картата от Кристофър Селариус (Christopherus Cellarius) 1703 г, съставена по антични карти, „Скитския океан“ се намирал  на мястото на сегашния Северен ледовит океан, а  северно от Скития е Русия!   В Египетските паметници за проведено на сражение  ни представят някакви загадъчни „морски народи“. Кои са те? Едни от тях, това са Кимерийските войни, които са се сражавали с Фараон  Рамзес III. Те са изобразени с обръсна брадата и глави, с дълги – двойка мустаци и перчем, с какъвто са били казаците през XVI-XVII век. Чертите им са едри: с право чело, и дълги прави носoве… На стенописите са с панталони, високи ботуши с върхове и тесни до коляното чорапи в ботушите. Ботушите са такива, каквито сега носят казаците. Египетските източници ги наричат „морските народи“ gitami (силни), и това име е било едно от най-често срещаните в скитските среди; така, че по времето на Херодот „гетите“ са живели по река Дунав, „фис-гетите по Волга“, а „маса-гетите„- в Централна Азия… Съдейки по снимките, тези древни скити, (гетитете) са подобни на средновековните казаци. Казаците, са предци на руснаците и братя на скитите. «Зардана»е един от «морските народи» нападали Египет. Преките потомци на «Зардана» се наричали «зарданци»или «Шардани». Те били бели, нордически тип. Тези зарданци след похода в Египет са завладяли един Средиземноморски остров  и го нарекли «Шардания»(Сардиния). Това е едно от най-раните събития извесно в руската история, съхранявано някъде. Хрониките за идването на „морски народи“, е известен и от египетските източници, от около 1200 г. до Н.Е.

Источник: Ведическое Информационное Агентство

Ахил – покровител на Черно море